Парижката книжарница

24.

Кунео се настани във втората каюта и обяви кухнята за своя територия. Ниският, набит мъж с оплешивяващ череп извади от куфара и кошницата цяла батарея подправки, масла и напитки, които сам бе забъркал. Смеси за сосове и салати, или просто „за да ги помиришеш и да си щастлив“.

Като видя скептичната физиономия на Пердю, попита:

— Греша ли в нещо?

— Не, синьор Кунео, просто…

Работата е там, че не съм свикнал с такива миризми. Твърде хубави са за мен. Непоносимо хубави. Не ме правят щастлив.

— Някога познавах една жена — започна Кунео, докато разтребваше и грижливо проверяваше ножовете си, — която плачеше от миризмата на рози. А друга намираше за много еротично да ѝ пека сладкишчета. Миризмите правят странни неща с душата.

Сладкишно щастие, помисли си Пердю. Ще го сложи на буквата „С“ или на „М“ — миризмите и техният език. Дали някой ден ще започне да пише своята „Енциклопедия на чувствата“?

Защо не още утре? Или дори сега?

Нуждаеше само от хартия и молив. Ще ниже буква след буква и един ден ще е осъществил мечтата си. Може би…

Сега. Съществува само сега. Започвай, страхливецо. Нали се научи да дишаш под водата?

— На мен ми действа лавандулата — призна колебливо той.

— Плачете ли, или става другото?

— И двете. Така мирише най-големият ми провал. И най-голямото ми щастие.

Кунео изсипа от едно найлоново пликче камъчета и ги подреди върху етажерката.

— Това пък е моят провал и моето щастие — обясни, без да го питат. — Времето. То заглажда ръбовете на онова, което ни боли. И понеже често го забравям, си нося тези камъчета. От всяка река, по която съм плавал.

Канал Дьо Лоан премина в канал Дьо Бриар — един от най-забележителните участъци на Бурбонския маршрут, с фуниевиден воден мост, който извеждаше канала през суровата, неплавателна по тези места Лоара. Хвърлиха котва в пристанището за спортни лодки на Бриар, украсено с толкова много цветя, че по бреговете седяха дузини художници, решени да уловят магията на мига.

Озоваха се сякаш във втори, малко по-малък Сен Тропе. Видяха десетки скъпи яхти и собствениците им, които се разхождаха по крайбрежните алеи. „Литературната аптека“ беше по-голяма от другите плавателни съдове и много капитани любители се качиха на борда, за да я разгледат, да се поинтересуват от преустройството ѝ и да се запознаят с екипажа. Пердю съзнаваше, че изглеждат доста… необичайно. Не просто новаци, а нещо много по-лошо.

Аматьори.

Кунео безгрижно задаваше на всеки посетител един и същи въпрос: дали по време на плаването си е виждал товарната лодка „Лунна нощ“. Швейцарска двойка, която вече 30 години обикаляше Европа на луксозна холандска яхта, си припомни такава среща. Преди десет или дванайсет години. Кунео въздъхна и отиде да приготви вечерята, но намери абсолютно празен килер, а в хладилника котешка храна и бял боб.

— Нямаме нито пари, нито запаси, синьор Кунео — обясни смутено Пердю и разказа за неочакваното им потегляне от Париж и за потъналите кредитни карти.

— Хората по реката обикновено са много отзивчиви. А аз имам известни спестявания — успокои го неаполитанецът. — Ако желаете, ще ви дам част от тях. Един вид билет за пътуването.

— Много почтено от ваша страна, но няма да приема — отсече Пердю. — Ще намерим начин да спечелим малко пари.

— Онази жена ви очаква, нали? — попита невинно Макс Жордан. — Значи не бива да губим време.

— Не ме очаква — възрази спокойно Пердю. — Разполагаме с всичкото време на света.

Точно така. Имаме предостатъчно време. О, Манон… помниш ли онзи бар в приземието, Луис Армстронг и ние двамата?

— Искате да я изненадате? Колко романтично! Но и малко рисковано, не мислите ли?

— Който не рискува, не живее — включи се Кунео. — Хайде все пак да поговорим за парите.

Пердю му хвърли благодарствен поглед. Двамата се наведоха над картата и неполитанецът отбеляза няколко села с кръстчета.

— Тук, в Апремон сюр Алие, след Невер, имам познати. Ксавер обновява надгробни паметници и непрекъснато търси помощници. А тук, във Фльори, съм работил известно време като частен готвач… В Дигоен помагах на един художник, а в Сен Сатюр се запознах с една жена… но тя сигурно е обидена, че не поисках да… — Италианецът се изчерви. — Смятам, че някои от тези хора ще ни помогнат с храна и гориво. Или ще ни кажат къде има работа.

— А познавате ли някого от Кюизери?

— Имате предвид града на книгите на река Сей? Никога не съм бил там. Надявам се обаче да намеря каквото търся.

— Жената.

— Да, жената. — Кунео въздъхна дълбоко. — Рядко се срещат жени като нея, повярвайте ми. Сигурно на всеки няколко века. Тя е всичко, за което мечтае мъжът. Красива, умна, мъдра, снизходителна, страстна… Тя е всичко.

Учудващо, помисли си Пердю. Не би могъл да говори така за Манон. Да говори за нея, би означавало да я сподели. Да се изповяда. А той все още не беше готов нито за едното, нито за другото.

— Големият въпрос е как да спечелим пари по най-бързия начин — намеси се Макс. — Трябва да знаете, че не съм годен за жиголо.

Кунео се огледа.

— Ами книгите? — попита бавно. — Всичките ли смятате да задържите?

Точно така. Това беше най-доброто хрумване.

В Бриар Кунео накупи от селяните плодове, зеленчуци и месо и плати със своите пари. След сладки приказки един рибар му подари целия си улов за деня. Жан отвори книжния кораб и Макс слезе на сушата, за да се прояви като подвижна реклама. Обиколи пристанището и селото, като от време на време спираше и обявяваше:

— Елате да видите нашите книги! Всички нови издания за сезона! Фриволни, умни, евтини! Книги, прекрасни книги!

Видеше ли маса, на която седяха само дами, обявяваше със сладък гласец:

— Четенето ни прави красиви, четенето ни прави богати, четенето ни прави стройни!

А щом видя ресторант „Льо Пти Сен Тропе“, издекламира:

— Страдате ли от любовна мъка? Ние имаме книга, която ще ви помогне. Скарали сте се с лоцмана? Имаме книга и за вас. Хванали сте риба и не знаете как да я изкормите? Нашите книги знаят всичко!

Доста хора познаха младия писател, защото бяха видели снимките му в списанията. Някои неловко му обръщаха гръб. Десетина души отидоха на консултация в „Литературната аптека“.

Ето как Макс, Жан и Салваторе Кунео спечелиха няколко евро. Едър, мрачен монах от Рони им подари няколко буркана мед и букетчета билки срещу две от гностичните книги на Пердю.

— Какво ли е решил да прави с тях?

— Ще ги зарови — пошегува се Кунео.

Неаполитанецът отиде да попита надзорника на пристанището за товарната лодка „Лунна светлина“ и получи като подарък десетина млади растения. Пердю пожертва няколко етажерки и на кърмата се появи градинка с билки и подправки. Въодушевени, Кафка и Линдгрен се нахвърлиха върху ментата. Само след минути започнаха да се гонят из кораба, навирили опашки, с щръкнала козина и пламнали очи.

В уречения час Кунео поднесе вечерята, пременен с престилка на цветчета и кухненски ръкавици в същия десен.

— Уважаеми господа, представям ви вариант на унизения от туристите рататуй.Bohemienne de Legumes —обяви тържествено той и постави яденето върху импровизираната маса на палубата.

В тенджерата имаше червени зеленчуци, нарязани на мънички парчета, запържени и поръсени с много мащерка. Салваторе ги притисна във формички, обърна ги върху чиниите и поръси порциите с най-хубавия си зехтин. След това сервира агнешки котлети, прекарани три пъти над открит огън, и снежнобял чеснов крем, който се топеше върху езика.

Пердю бе хапнал съвсем малко, когато се случи нещо интересно. В главата му експлодираха картини.

— Невероятно, Салваторе! Готвиш точно както е писал Марсел Паньол!

— О, Паньол ли? Хубав човек. Знаел е, че човек вижда добре единствено с езика си. И с носа, и със стомаха — въздъхна доволно Кунео. А после, между две хапки, каза: — Знаете ли, капитано Пердито, аз вярвам твърдо, че трябва да ядем от душата на една страна, за да я разберем. За да почувстваме хората. Душата е онова, което расте там. Което хората всеки ден виждат, миришат, докосват. Което минава през тях и излиза навън.

— Както италианците правят спагети, нали? — попита Макс, без да престава да дъвче.

— Внимавай какво говориш, Масимо! Пастата прави жените прекрасни. — Кунео въодушевено обрисува формите на пищно женско тяло.

Ядяха и се смееха. Вдясно залязваше слънцето, вляво се издигаше пълната луна. Пристанището ухаеше на цветя. Котките обиколиха навсякъде и се върнаха да правят компания на мъжете, величествено полегнали върху преобърнат сандък за книги.

Жан Пердю се чувстваше абсолютно спокоен.

Наистина ли храната лекува?

С всяка хапка, която преглъщаше, напоена с билките и маслата на Прованс, поемаше в себе си земята, която го очакваше. Ядеше земята, която го заобикаляше. Вече можеше да вкуси дивите брегове на Лоара, горите и виното.

Тази нощ спа дълбоко. Кафка и Линдгрен охраняваха съня му. Котаракът лежеше до вратата, Линдгрен се бе сгушила до рамото му. Жан усещаше лапичките ѝ да се плъзгат по бузата му, за да се уверят, че той няма да си отиде.

На следващата сутрин решиха да останат още малко на пристанището в Бриар. То беше любимо място за срещи и средище на най-различни плавателни съдове. Сезонът на лодките къщи бе започнал — почти всеки час пристигаха нови съдове, а с тях и потенциални купувачи на книги.

Макс предложи да раздели оскъдните остатъци от дрехите си с Жан, който бе тръгнал на път само с риза, сив панталон, яке и пуловер. Освен това дрехите не бяха на първо място в списъка им с необходими вещи.

За първи път от сто години Пердю облече джинси и избеляла от пране тениска. Огледа се в огледалото и се почувства чужд на себе си. Тридневната брада, лекият загар, придобит от стоенето на мостика, небрежното облекло… Вече не изглеждаше по-стар, отколкото беше. Не изглеждаше почтен буржоа. Но не изглеждаше и много по-млад.

Макс си остави тънки мустачки и среса косата си назад, за да я върже на черна пиратска опашка. Всяка сутрин, бос и само по къси панталонки, тренираше кунгфу и тай чи на кърмата. Обед и вечер четеше на Кунео, докато неаполитанецът приготвяше яденето. Кунео предпочиташе да слуша истории от книги, написани от жени.

— Жените разказват повече за света. Мъжете говорят само за себе си.

„Литературната аптека“ оставаше отворена до късна нощ. Дните се затопляха.

Децата от съседните села и от плавателните съдове, хвърлили котва в пристанището, прекарваха часове в трюма на „Лулу“, за да четат приключенията на Хари Потър, Кале Бломквист[34], Великолепната петорка[35], Котките воини[36]или Дневника на Грег[37]. По-точно да слушат как някой друг им чете. Пердю често се усмихваше с бащинска гордост, като виждаше Макс да седи на пода с подвити крака и книга на колене, обкръжен от поне двайсетина деца. Младият писател четеше все по-добре и нерядко превръщаше историите в театрални представления. Пердю очакваше малките деца, които слушаха с широко отворени очи и блажена съсредоточеност, един ден да станат хора, които да се нуждаят от четенето, от магията на книгите, както от въздух за дишане.

Купувачите, ненавършили 14 години, имаха право да купуват книги на килограм: два килограма за десет евро.

— Сигурно търпим огромни загуби… — въздишаше Макс.

Пердю вдигаше рамене.

— Пресметнато в пари, да. Но както вече знаете, четенето прави човека нахален, а утрешният свят със сигурност ще има нужда от хора, които не се подчиняват на правилата. Прав ли съм?

Тийнейджърите обикновено се скриваха в ъгълчето с еротична литература. Отначало се чуваше кискане, после наставаше пълна тишина. Пердю се приближаваше шумно, тропаше по пода и им оставяше време да се отделят един от друг и да скрият зачервените си лица зад някоя безобидна книга.

Макс свиреше на пиано и привличаше нови клиенти на борда.

Пердю доби навика всеки ден да праща картичка на Катрин и да записва в тетрадка новите си хрумвания, от които възнамеряваше да създаде наръчник за начинаещи литературни фармацевти и енциклопедия на малки до среднотежки чувства.

Всяка вечер сядаше на кърмата и се взираше в небето. Млечният път се виждаше съвсем ясно, от време на време падаха звезди. Жабите изпълняваха акапелни концерти, щурците свиреха с все сила, мачтите проскърцваха тихо, въжетата издаваха жални, проточени звуци. Тук и там прозвънваха корабни камбанки.

Чувствата му бяха напълно нови и той изпитваше силно желание да ги сподели с Катрин. Защото с нея бе започнало всичко. Всичко онова, което още не знаеше в какъв мъж ще го превърне.

Катрин, днес Макс проумя, че романът е като градина, която се нуждае от време, за да израсне. Само така читателят ще влезе в нея и наистина ще си почине. Като гледам Макс, изпитвам бащински чувства. Поздрави. Пердито

Катрин, тази сутрин се събудих и след три секунди проумях, че ти си скулпторка на душата. Ти си жена, която укротява страха. Под твое влияние камъкът си връща човешкия образ. Джон Лост

Катрин, реките са различни от морето. Морето иска, реките дават. Тук черпим задоволство, спокойствие, меланхолия и гладък като огледало вечерен покой, сивосин завършек на деня. Нося със себе си морското конче, което ти ми направи от хляб и му сложи очички от пипер. То се нуждае спешно от спътник. Така смята Жано П.

Катрин, хората по реката пристигат едва когато са на път. Обичат книги за далечни острови. Ако знаеха къде ще хвърлят котва утре, речните хора щяха да се разболеят. Разбирам ги. Ж. П. от П., сега от никъде.

С помощта на реките Пердю откри още нещо: дишащи звезди. Един ден звездите сияеха ярко. На следващия ден бяха бледи. На третия ден ставаха отново светли. И причината за това не беше в изпаренията или в очилата му за четене, а във факта, че сега имаше време да вдигне поглед от собствените си стъпала.

Постепенно се увери, че звездите дишат — в безкрайно бавен, дълбок ритъм. Дишаха и наблюдаваха света, който се раждаше и умираше. Някои звезди бяха виждали динозаври и неандерталци, бяха следили израстването на пирамидите и откриването на Америка от Колумб. За тях Земята беше просто един малък свят в безбрежната морска вселена, а обитателите на тази малка планета сигурно им изглеждаха съвсем дребнички.