Парижката книжарница

21.

Страничният канал на Лоан течеше на едно ниво с околността. По пътя, откъдето някога теглели шлепове, сега се срещаха съсредоточени колоездачи, самотни бегачи и заспали рибари. По ливадите пасяха бели крави, слънчогледови ниви се редуваха със зелени гори. От време на време минаваше кола и ги поздравяваше с клаксон. Минаха през няколко малки селища с чудесни пристанища, повечето безплатни, с изключително любезен персонал.

После пейзажът се промени. Каналът вървеше по-високо от околността и двамата гледаха надолу към градините.

Към обед навлязоха в просторните рибарници на Шампан. Макс управляваше кораба със спокойствието на стар речен капитан.

Каналът непрекъснато се разделяше на странични ръкави, които захранваха рибарниците. От тръстиките край брега излитаха крякащи чайки и любопитно описваха кръгове над „Литературната аптека“.

— Кое е следващото голямо пристанище? — попита Пердю.

— Монтаржи. Каналът минава през центъра на града. — Макс прелистваше книжката за лодките къщи. — Монтаржи е градът на цветята. Там са измислени шоколадовите бонбони с пълнеж. Ще потърсим банка. Готов съм да убия за парченце шоколад.

А аз — за тубичка перилен препарат и чиста риза.

Макс бе изпрал ризите им с течен сапун и сега миришеха на рози.

— Монтаржи ли? Трябва да посетим Пер Давид Олсон! — сети се изведнъж Пердю.

— Олсон? Онзи П. Д. Олсон? И него ли познавате?

„Познавам“ беше твърде силно казано. Когато номинираха Пер Давид Олсон за Нобеловата награда за литература заедно с Филип Рот[25]и Алис Мънро[26], Жан Пердю беше още млад книжар.

На колко ли години беше Олсон днес? Сигурно на 82. Бе пристигнал във Франция трийсетгодишен. Потомъкът на древен викингски клан се разбираше много по-добре с представителите на великата нация, отколкото с американците.

„Нация, която няма зад себе си дори хиляда години развита култура, няма митове и суеверия, няма колективни спомени, ценности и чувство за срам. Тази нация притежава само военно-християнски псевдоморал, пшеничен инцест[27], аморално оръжейно лоби и сексистки расизъм“ — така бе написал Олсон в „Ню Йорк Таймс“, преди да напусне САЩ.

Най-интересното обаче беше друго: Олсон беше едно от единайсетте имена в списъка на Жан Пердю с възможни кандидати за авторството на „Южни светлини“ от Санари. П. Д. Олсон живееше в Сепоа, селце край Монтаржи, разположено в непосредствена близост до канала.

— Какво ще направим? Ще позвъним и ще кажем: „Здрасти, П. Д., стари мошенико, ти ли си авторът на „Южни светлини“? — засмя се Макс.

— Точно така. Това е най-добрият начин.

Макс изду бузи.

— Нормалните хора първо пишат мейл.

Жан Пердю едва се въздържа да не му отговори с думи, които щяха да означават: „Някога нямахме електронна поща и животът беше много по-добър“.

Сепоа нямаше свой пристан, само две големи железни халки в тревата, достатъчни за да опънат между тях въжетата на „Литературната аптека“. След минути домакинът на младежката хижа край реката, загорял от слънцето мъж с червен оток на тила, ги изпрати в стария свещенически дом. Там живеел П. Д. Олсон.

Почукаха. Отвори им жена, сякаш слязла направо от картина на Питер Брьогел[28].

Широко лице, коси като груб лен на вретено, бяла копринена якичка увенчаваше сивата домашна роба. Не каза нито „Добър ден“, нито „Какво искате?“ или „Не купуваме нищо“ — просто отвори и зачака мълчаливо. Мълчание силно като скала.

— Добър ден, мадам. Бихме желали да се видим с господин Олсон — подхвана с леко смущение Пердю.

— Не сме се обадили предварително — допълни Макс.

— Идваме с лодка от Париж. За съжаление, нямаме телефон.

— Нямаме и пари.

Пердю смушка спътника си.

— Не сме тук заради това.

— Той изобщо тук ли е?

— Аз съм книжар. Срещнахме се на един панаир. Във Франкфурт, през 1985.

— Аз пък съм тълкувател на сънища. И автор. Казвам се Макс Жордан. Имате ли случайно малко вчерашна супа? В нашия хладилник има само консерва бял боб и котешка храна.

— Изповядвайте се колкото искате, господа, но няма да получите нито опрощение, нито вчерашна супа — обади се мъжки глас. — Маргарита е глуха. Годеникът ѝ се хвърлил от кулата на църквата, тя се втурнала да го спасява и попаднала сред камбаните. Така оглушала. Умее да чете по устните само на хората, които познава добре. Проклетата църква! Носи нещастие на онези, които все още се надяват.

В коридора се появи скандално известният критик на Америка П. Д. Олсон. Доста дребен за викинг, облечен с фермерски кадифен панталон, дърводелска риза и келнерска жилетка на райета.

— Мосю Олсон, извинете ни, моля, че така ви нападаме, но имаме важен въпрос. Спешно е, разбирате ли…

— Да, да, сигурен съм. В Париж всичко е спешно. В нашето село това не важи, господа. Тук времето има свой ритъм. Тук враговете на човечеството нямат шанс. Първо ще пием по нещо и ще се запознаем.

С тези думи известният писател посрещна двамата неканени посетители.

— Врагове на човечеството? — повтори съвсем тихо Макс. По лицето му пролича, че е притеснен — май си имаха работа с луд. Въпреки това опита да подхване разговор.

— Казват, че сте легенда.

Олсон извади от гардероба шапка и тримата закрачиха към бар „Табак“.

— Не ме наричайте легенда, млади човече. Това звучи като труп.

Макс млъкна и Пердю реши да последва примера му.

Олсон вървеше пред тях. Стъпките му издаваха, че наскоро е прекарал лек инсулт.

— Огледайте се! — подкани ги той, докато вървеше през селото. — Тук хората от векове водят битка за родното си място. Виждате ли как садят дървета? Как поправят покривите? Големите шосета минават много далеч от нашето село. Това е стратегия. Мислено е за векове напред. Тук никой не мисли за днешния ден.

Олсон поздрави възрастен мъж, който мина покрай тях в раздрънкано рено. На мястото до шофьора стоеше коза.

— Тук хората работят и мислят за бъдещето. За онези, които идват след тях. Следващото поколение прави същото. Ако някое поколение престане да мисли за следващото и поиска да промени всичко сега, тази земя ще бъде разрушена.

Влязоха в бар „Табак“. Телевизорът над тезгяха предаваше конни надбягвания. Олсон поръча три малки чаши червено вино.

— Облози, гора и малко вино. Какво повече може да иска един мъж? — попита блажено той.

— И така, ние имаме въпрос… — подхвана Макс.

— Спокойно, момче, не бързай — спря го Олсон. — Миришеш на възглавничка със сухи цветя и с тези наушници приличаш на диджей, но аз те познавам. Знам, че си написал нещо. Няколко опасни истини. Не е лошо за начало.

Вдигна чаша и се чукна с Жордан.

Младежът пламна от гордост. Пердю усети как го прониза ревност.

— А вие? Вие сте книжният аптекар, нали? — обърна се към него Олсон. — Срещу какви болести препоръчвате моите книги?

— С тях лекувам синдрома „съпруг в пенсия“ — отговори Пердю доста по-остро, отколкото бе възнамерявал.

Олсон зяпна изненадано.

— Аха. И как по-точно?

— Често се случва след пенсионирането си мъжът само да се мотае и да се пречка на съпругата си, а тя да е готова да го убие. Давам ѝ да прочете книгите ви и тя пожелава да убие вас. Това се нарича отвеждане на агресията.

Макс зяпна слисано. Олсон погледна втренчено Пердю и избухна в луд смях.

— Мили Боже, спомням си! Като пенсионер татко постоянно се мотаеше в краката на мама и непрекъснато я критикуваше. „Защо не вариш картофите необелени?“ „Здрасти, миличка, прочистих хладилника.“ Ужасяващо. Баща ми беше работохолик и си нямаше любими занимания, горкичкият. Много скоро заяви на мама, че ще умре от скука и че е изгубил достойнството си. Мама обаче не му позволи. Постоянно го пращаше тук и там. Да изведе внуците в парка, да ходи на занаятчийски курсове, да работи в градината. Иначе сигурно щеше да се озове в затвора за убийство.

Олсон изглеждаше много доволен.

— Ние, мъжете, ставаме дяволски досадни, когато сме добри единствено в работата си, в нищо друго.

Изпи виното си на три дълги глътки.

— Хайде, пийте по-бързо — подкани гостите си и сложи на масата шест евро. — Време е.

Понеже се надяваха Олсон да ги изслуша и да получат отговор на въпроса си, двамата пиха на екс и го последваха.

След малко спряха пред старата училищна сграда. В двора бяха паркирани десетки коли със знаци от цялата област Лоара, дори от Орлеан и Шартър.

Олсон закрачи целеустремено към спортната зала на училището.

Влязоха и изведнъж се озоваха насред Буенос Айрес.

Вляво покрай стената се бяха наредили мъжете. Вдясно на столове седяха жените. В средата беше танцовата площадка. В края на залата, където висяха халките и пръстените за катерене, оркестър свиреше танго. В другия край, до вратата, бе издигнат бар, където закръглен дребосък с мускулести ръце и великолепен черен мустак наливаше питиета.

П. Д. Олсон се извърна и извика през рамо:

— Танцувайте! И двамата! След това ще отговоря на всеки въпрос, който ми зададете.

Само след секунди той вече крачеше към средата на залата, право към млада жена с опъната руса коса и пола на плохи. Изведнъж старият мъж се преобрази. Превърна се в гъвкав тангеро без възраст, който притискаше младата жена към гърдите си и умело я водеше през залата.

Докато Макс зяпаше изумен този неочакван свят, мосю Пердю веднага разбра къде е попаднал. Веднъж бе прочел за подобно събитие в книга на Жак. Тайни милонга[29]в аули, гимнастически зали, затворени хамбари. Място за срещи на танцьори от всички класи и възрасти, от всички националности. Някои изминаваха по сто километра, за да потанцуват няколко часа. Обединяваше ги едно: необходимостта да крият страстта си към тангото от своите ревниви партньори и семейства, които не одобряваха тези порочни, меланхолични, фриволни движения, отвращаваха се от тях, чувстваха се уязвени в морала и достойнството си. Никой не подозираше къде се намират танцуващите танго през тези следобеди. Близките им предполагаха, че спортуват или са на курс, имат делова среща или правят покупки, че са на сауна, на полето или у дома. Вместо това те танцуваха. Правеха го, за да оцелеят.

Една съвсем малка част от танцьорите идваха тук, за да се срещнат тайно с любовника или любовницата си. Защото тангото никога не е само един аспект от живота. То е всичко.

На път към Боние

11 април 1987 г.

От осем месеца знам, че съм друга жена, не момичето, което миналия август отиде на север и се страхуваше да живее.

Все още съм разтърсена до дън душа от прозрението, че не е нужно любовта да се ограничи върху един човек, за да е истинска.

През май ще се омъжа за Люк, сред хиляди цветя и сладки аромати, които носят ново начало и увереност в бъдещето.

Няма да скъсам с Жан, ще му предоставя възможността той да скъса с мен. Защото аз съм лакома. Аз искам всичко.

Толкова ли се страхувам от преходността на живота, та искам да изживея всичко сега, за всеки случай, ако утре получа удар?

Да се омъжа ли? Да или не? Ако поставя женитбата си под въпрос, това би означавало да поставя под въпрос целия си живот.

Иска ми се да съм светлината в Прованс, когато слънцето залязва. Тогава ще мога да съм навсякъде, във всяко живо същество, това ще е природата ми и никой няма да ме мрази.

Трябва да променя лицето си, преди да пристигна в Авиньон. Надявам се да ме посрещне татко, не Люк, не мама.

Всеки път, когато прекарвам по-дълго време в Париж, лицето ми добива изражение като на съществата от големия град, които крачат целеустремено по улиците и не забелязват, че не са сами. Лица, които казват: „Аз? Не искам нищо. Нищо не ми е нужно. Нищо не може да ме впечатли, шокира, изненада или дори зарадва. Радостта е за простаците от предградията и вонящите обори. Нека те се радват, щом толкова искат. Ние си имаме по-важна работа“.

Проблемът обаче не е в моето равнодушно лице. Мама казва, че имам девет лица. Тя познава мимиката ми, откакто съм излязла на бял свят като сбръчкано червейче. Твърди, че Париж ми е изрязал ново лице между темето и брадичката. Видяла го при предишното ми завръщане — тогава мислех за Жан, за устата му, за смеха му и как ми казваше: „Трябва да прочетеш това, ще ти се отрази добре“.

— Ако ми беше съперница, щях да се уплаша от теб — каза мама и се стресна от думите, които така неочаквано бе изрекла.

Обикновено изричаме истините кратко и ясно. Като момиче научих, че най-добрите връзки са „бистри като вода“. Втълпиха ми, че изречеш ли нещо трудно или страшно, то губи смъртоносната си заплаха.

Според мен това не важи за всичко.

Според мама моето „девето лице“ е зловещо. Знам какво има предвид. Видях го в огледалото на Жан, докато той ми подсушаваше гърба със затоплена хавлия. Всеки път, когато се погледнем, той взема част от мен и я стопля, за да не загина като замръзващо лимоново дърво. Жан би бил чудесен баща. Баща квачка. Деветото ми лице изразява похот, маскирана под самообладание, и това го прави още по-зловещо.

Мама все още се страхува за мен и понякога ме заразява със страха си. Тогава започвам да мисля: „Е, добре, ако наистина ми се случи нещо, ще живея възможно най-интензивно и не искам да чувам оплаквания“.

Тя пита малко, аз разказвам много — описвам в най-дребни детайли какво съм преживяла в столицата и крия Жан зад завеса от стъклени перли. Всяка перла е звънящ, пъстър, прозрачен детайл. Детайли, детайли… бистри като вода.

— Париж те отдалечи от нас, но те приближи към самата теб, нали? — пита мама.

Когато казва „Париж“, аз съм наясно, че има предвид мъжко име, но не съм готова да го изрека. И мама го знае.

Никога няма да съм готова да кажа името на Жан. Чувствам се чужда на себе си. Сякаш Жан обели дебела кора, под която се подаде едно по-дълбоко, по-истинско Аз. То ми се усмихва подигравателно и се изправя насреща ми.

— Е? — пита ме. — Наистина ли си мислеше, че си жена без качества?

(Жан казва, че да цитираш Музил[30], не е знак за ум, а за тренинг на паметта.)

Какво всъщност се случва с нас?

Проклетата свобода! Тя изисква да мълча като мъртво стъбло, да не казвам какво се случва с мен в действителност, докато Люк и семейството си мислят, че денем съм на семинар в Сорбоната, а вечер работя усърдно. Тя изисква да се владея, да се разрушавам, да се крия и клеветя, докато съм в Боние. Да не смея да се изповядам на никого. Да не се правя на интересна с тайния си живот. Чувствам се като оставена на произвола на Ванту, на мистрала, на слънцето и дъжда, на простора. Виждам надалеч и дишам свободно, както никога досега, но съм изгубила всякаква защита. Свободата е загуба на сигурността, казва Жан.

Нима той наистина знае какво губя?

Нима аз наистина знам от какво се отказва той, като избира мен? Той казва, че не иска друга жена редом с мен. Достатъчно било аз да живея два живота, не било нужно и той да прави същото. Всеки път, когато той ме пуска да си отида, съм готова да плача от благодарност. Никога обвинения, никога опасни въпроси. Дава ми чувството, че съм дар от небето, а не лош човек с твърде много желания към живота.

На когото и да се доверя, той или тя ще се види принуден да лъже с мен, да крие от другите, да мълчи. По-добре аз да страдам, не другите — такива са законите за падналите.

Нито веднъж не споменах името на Жан. Страх ме е, че като чуят как го произнасям, мама, татко и Люк веднага ще разберат какво изпитвам към него. Сигурно всеки от тях, по свой начин, ще прояви разбиране. Мама — защото познава женския копнеж. Той е във всяка от нас, дори в малките момичета, които едва надничат над масата в кухнята и разговарят с търпеливи плюшени животинчета и мъдри коне. Татко — защото знае, че в човека живее желанието на животното. Той ще разбере и ще разпознае биологично закотвения нагон на разгонването. (Него ще моля за помощ, ако много закъсам. Или някой мама-татко, както е написал Санари. Жан ми го прочете.)

Люк би проявил разбиране, защото ме познава. Защото е взел решение. Той е верен на решенията си: каквото е казано, остава, дори да причинява силна болка или да се окаже грешно по-късно.

Но какво ще стане, ако след 30 години признае колко съм го наранила с решението си да не мълча? Познавам бъдещия си съпруг — той ще прекара горчиви часове и нощи. Ще ме гледа и ще вижда зад мен другия мъж. Ще спи с мен и ще се пита: „Дали сега мисли за него? По-добре ли е било с него?“. При всеки празник по селата, при всяко шествие на пожарната на 14 юли, виждайки ме да говоря с мъж, ще се пита: „Той ли е следващият? Кога ще ѝ омръзна окончателно?“. Всичко това ще изстрада сам и няма да ме обвини с нито една дума. Веднъж ми каза: „Имаме само този живот. Искам да преживея моя с теб, но няма да ти преча да живееш своя“. Трябва да мълча и пред Люк. Ще мълча и пред себе си. Искам Жан само за себе си. Мразя се, задето искам всичко. Всичко е повече, отколкото мога да понеса…

О, проклета свобода, все още си по-голяма от мен! Свободата изисква да се поставям под въпрос, да се срамувам и същевременно да се гордея, че живея живота си с всичко, което желая.

Сигурно ще ми е безкрайно приятно да си спомням за преживяното, но това ще стане, като остарея и вече не мога да се навеждам.

Нощите, когато търсехме звездите и лежахме в онази изоставена ферма. Седмиците, когато живяхме като диваци в Камарг. Чудните вечери, когато Жан ме посвети в живота на книгите. Лежахме на дивана тихи, голи, с книга в ръка. Жан използваше дупето ми като пулт за четене. Нямах представа, че в книгите съществуват толкова мисли, прозрения, чудеса. Управниците по света би трябвало да се чувстват задължени да въведат читателски, не шофьорски книжки. Едва когато е прочел пет, не, десет хиляди книги, човек започва да разбира човечеството и поведението на хората. Често се чувствах по-добра, не толкова… зла, фалшива и невярна, докато Жан ми четеше страници, в които добри хора вършат недобри неща от любов или защото са изпаднали в беда.

— Нима си мислиш, че си единствената, Манон? — питаше той… Да, точно така. Винаги съм се чувствала единствената, която не успява да бъде скромна. Често, когато спираме да се любим или още не сме започнали, Жан ми разказва за книга, която е прочел, иска да прочете или желае аз да я прочета. Нарича книгите свобода. Нарича ги още и родина. Те съхраняват всички онези добри думи, които използваме твърде рядко. Мекота. Доброта. Противоречие. Снизходителност.

Той знае толкова много. Той е мъж, който обича безкористно. Живее, когато обича. Когато е обичан, става несигурен. Затова ли се чувства несръчен? Няма представа къде какво крие тялото му. Тъга, страх, смях — къде се намират? Забивам юмрук в корема му: „Тук е сценичната треска!“. Духам под пъпа му: „Това е мъжествеността!“. Слагам пръсти върху шията му: „Тук са сълзите…“.

Тялото му замръзва. Парализира се.

Една вечер отиваме на танци. Аржентинско танго. Катастрофа! Жан се поклаща смутено наляво и надясно, обърква стъпките, научени още в училище, обгръща ме само с ръце. Той ли е това? Да, тук е, до мен, но не владее обвивката си.

Не, не, невъзможно е да е той, той не е такъв! Той е различен от мъжете на Севера, от Пикардия, Нормандия или Лотарингия, които страдат от невероятно душевно безплодие. Много жени в Париж обаче намират това за еротично: за тях е сексуално предизвикателство да накараш мъжа да прояви някакво чувство! Наложи се да прекъснем. Отидохме си вкъщи, пихме. Не посмяхме да си кажем истината. Докато си играехме на котка и котарак, Жан беше особено мил и нежен. Аз обаче се чувствах отчаяна — какво ще правим, щом не мога да танцувам с него?

Аз цялата съм тяло. Когато изпитвам желание, срамните ми устни се наливат със сок; когато съм унизена, гърдите ми се запотяват; а когато искам да опазя някого или нещо, да го браня, пръстите ми затреперват от страх пред собствения ми кураж. Ако ме е страх от конкретни неща — например от възела, който откриха в подмишницата ми и искат да ми направят биопсия, тогава се чувствам сконфузена и същевременно спокойна. Когато съм сконфузена, си търся занимание, а когато съм спокойна, нито мога да чета книги, нито да слушам истинска музика. Искам само да седя и да наблюдавам есенната светлина, която позлатява листата на дърветата. Искам да чистя камината, докато се изтощя. А щом се наситя на конфузните мисли, да легна и да заспя. Да, когато ме е страх, искам да спя. Така спасявам душата си от паниката.

А той? Жан приема тялото си като закачалка в гардероб — там висят ризите и панталоните му. Скочих. Той се втурна след мен. Обърнах се и му зашлевих плесница. Удрях го с все сила и дланите ми горяха в огън.

— Ей, защо? — попита уплашено той.

Ударих го още веднъж и усетих пламтящи въглени в пръстите си.

— Престани да мислиш! Чувствай! — изкрещях. Пуснах плоча с танго. Акордеонът отмерваше такта като удари с камшик. Чувах тактуване с тънка тояжка, пращене на клони в огъня. Пиацола[31]и цигулките, изстискани до екстаз.

— Не, аз…

— Да, ти! Танцувай с мен. Танцувай, за да ми покажеш как се чувстваш! Какво изпитваш в момента?

— Изпитвам гняв. Ти ме удари, Манон!

— Тогава танцувай с гняв! Избери си инструмент, който отразява чувствата ти, и го следвай! Прегърни ме и ми покажи колко си гневен!

Едва бях изрекла тези думи и той ме сграбчи. Притисна ме към стената, вдигна ръцете ми. Здрава, много здрава хватка. Цигулките пищяха. Танцувахме голи. Цигулката изразяваше чувствата му. Гневът му се превърна в желание, после в нежност. Аз го хапех, драсках го, отбранявах се. Отказах да го следвам, да се подчиня на ритъма му — и тогава любовникът ми стана тангеро. Върна се обратно в тялото си. Танцувахме в самозабрава, сърцата ни се допираха и той ми позволи да усетя какво изпитва към мен. Сенките ни танцуваха по стената, боядисана във виолетово — цветът на лавандулата. Танцувахме в рамката на прозореца, слети в едно същество, а котаракът Кастор ни наблюдаваше сериозно от гардероба.

От тази вечер нататък винаги танцувахме танго. Отначало голи, защото така беше по-лесно да се полюляваме, да се държим един за друг, да се притискаме един към друг. Танцувахме всеки с ръка върху собственото си сърце. А после, несъзнателно, сменяхме ръцете си — всеки слагаше своята ръка върху сърцето на другия. Тангото е дрогата на истината. То разкрива твоите проблеми, твоите комплекси. Разкрива обаче и силните ти страни, които криеш от другите, за да не ги засегнеш. То показва какво са двама души един за друг, умеят ли да се вслушват един в друг. Който чува само себе си, сигурно мрази тангото.

Жан започна да чувства и престана да търси убежище в абстрактни идеи за танца. Усещаше ме цялата. Косъмчетата по тялото ми. Гърдите ми. Никога не съм се чувствала повече жена, отколкото през онези часове, когато двамата с Жан танцувахме, а после се любехме на дивана, на пода, на стола, навсякъде. Той ми казваше: „Ти си изворът, от който съм се родил. Когато си тук, бликва вода, когато те няма, пресъхвам“. Обиколихме всички парижки барове, където се танцува танго. Жан се научи да ми предава енергията на тялото си, да ми показва какво танго иска от мен. Започнахме да учим испански. Научихме няколко стихотворения и думичките, които тангерото шепне на своята тангера, за да я направи по-податлива. С тези думички започвахме нашите прекрасни, сладки, страстни игри. Дори в спалнята си говорехме на вие. С учтиви слова искахме от другия доста неучтиви неща.

О, Люк! С него е различно… не така отчаяно. Не толкова естествено. С Жан никога не лъжа — от самото начало. Пред Люк премълчавам желанията си за повече твърдост или нежност, повече смелост или игра. Срамувам се, защото искам повече, отколкото той може да даде. А кой знае, може би той ще го направи, стига само да го попитам? Но как?

— Когато танцуваш с друга жена, не предавай тангото, като се сдържаш — каза ни Житано, един от учителите в баровете.

Каза също, че Жан ме обича. И аз него.

Виждал го във всяка стъпка, която правим. Двамата сме били едно същество. Дали е близо до истината? Трябва да бъда с Жан, защото той е мъжката част от мен. Поглеждаме се и виждаме едно и също.

Люк е мъжът, с когото гледам в една посока. Двамата вървим редом.

Ние обаче, за разлика от учителя по танго, не говорим за любов. Само свободните и чистите хора имат право да казват „обичам те“. Например Ромео и Жулиета. Ние нямаме право.

Остава ни съвсем малко време. Трябва да свършим всичко едновременно, иначе няма да се справим. Да се любим, да говорим за книги, да се храним и да мълчим заедно, да се караме и помиряваме, да танцуваме и Жан да ми чете на глас, да пеем и да търсим нашата звезда — всичко едновременно, бързо. Копнея за следващото лято, когато Жан ще дойде в Прованс и ще търсим звезди. Виждам папския дворец[32]да блести златен под слънцето. Ето я отново тази светлина, най-после. Пак ще видя хора, които не се правят, че наоколо няма други като тях. Които не те забелязват нито в асансьора, нито на улицата или в автобуса. Най-сетне отново ще ям кайсии направо от дървото.

О, Авиньон! Някога се питах защо този град със злия, винаги студен и сенчест дворец е пълен с тайни коридори и падащи порти. Сега знам: това безпокойство на желанието е съществувало още в зората на човечеството. Беседки, сепарета, ложи, лабиринти — всички са служили на тази прастара игра.

Всички знаят как се играе тя, но всеки се прави, че не я играе. Или поне, че е далечна, безопасна, недействителна. Глупости.

Изпитвам бездънен срам и бузите ми пламтят. Усещам липсата на Жан и коленете ми омекват. А лъжата се е настанила между плешките ми и ги разранява. Скъпи мама-татко, направи така, че да не се налага да взема решение сега. Моля те!

Направи така, че грахчето в подмишницата ми да е само зрънце варовик, каквито постоянно падат от крановете във Валенсол, където живее лавандулата и скитат най-неподкупните котки.