Парижката книжарница

38.

Пердю плуваше всяка сутрин, преди да стане горещо, и всяка вечер малко преди залез слънце. Бе открил, че това е единственият начин да измие тъгата от себе си. Да я отхвърли пласт по пласт.

Опита с молитви в църквата. Пееше с богомолците. Обиколи планините около Санари. Разказа историята на Манон на висок глас, сам в кухнята или докато вървеше по някоя тясна пътека на разсъмване. Викаше името ѝ към чайките и мишеловите. Това помагаше само понякога.

Ранено време.

Тъгата идваше на заспиване и го завладяваше. Идваше тъкмо когато се отпускаше и потъваше в съня. Лежеше в мрака и плачеше горчиво. В такива моменти светът се смаляваше до размерите на стаята му, лишаваше го от родина. В такива моменти се страхуваше, че никога вече няма да се усмихне и че тази болка не може да престане. През тези мрачни часове се измъчваше с хиляди различни въпроси. „Какво щеше да е, ако…“ Представяше си как баща му умира, докато той играе на топка. Как майка му започва да си говори с телевизора и вехне от тъга. Страхуваше се, че Катрин чете писмата му на приятелките си и заедно му се надсмиват. Страхуваше се, че до края на живота си ще тъгува за скъпи на сърцето му хора.

Как ще издържи до края? Има ли човек, който е издържал на тази безкрайна тъга?

Искаше му се да остави сам себе си в някой ъгъл като забравена метла.

Само морето беше в състояние да се справи с тъгата му.

След половинчасов бърз кроул Пердю се оставяше на водата да го носи, изпънат по гръб, с крака към плажа. Там, върху вълните, с разперени пръсти, през които течеше вода, вадеше от дълбините на паметта си всеки час, прекаран с Манон, и го оглеждаше, докато престанеше да изпитва съжаление, че е отминал. Тогава го освобождаваше.

Вълните го люлееха, повдигаха го внимателно, преместваха го. Постепенно, много бавно, Жан започна да вярва. Не на морето, в никакъв случай — никой не бива да допуска тази грешка. Жан Пердю започна отново да вярва в себе си.

Няма да рухне. Няма да се удави в чувствата си.

Това беше неговата молитва.

Така минаха целият юли и половината август.

Една сутрин морето беше меко и спокойно. Жан влезе доста по-навътре от обикновено. Там, далеч от брега, се отдаде на сладкото чувство, че има право да си почине след кроула и гмуркането. В тялото му цареше топъл покой.

Може би заспа. Може би виждаше в полусън. Водата се отдръпна, той потъна и усети топъл въздух и мека трева. Ухаеше на свеж бриз, на череши и май. По облегалките на шезлонга подскачаха врабчета.

Ето я и нея.

Манон. Усмихна му се нежно.

— Какво правиш тук?

Вместо отговор той отиде при нея, падна на колене и я прегърна. Сложи глава на рамото ѝ, сякаш искаше да се скрие в нея.

Манон разроши косата му. Не бе остаряла с нито един ден. Изглеждаше млада и сияйна като онази Манон, която за последен път се бе появила в живота му през август преди 21 години. Миришеше на топлина и живот.

— Съжалявам, че те изоставих. Постъпих глупаво.

— Разбирам, Жан — пошепна нежно тя.

Нещо се промени. Той гледаше към себе си с очите на Манон. Сякаш се рееше над тялото си, минаваше през времето, прекоси целия си объркан живот. Преброи две, три, пет издания на своето Аз, всички с различни степени на остаряване.

Колко засрамващо! Пердю, наведен над огромен пъзел. Завършваше го и веднага го разваляше, за да го започне отначало.

Следващият Пердю, сам в почти празната си кухня, загледан в стената, над главата му мигаща лампа. Дъвчеше старо сирене и хляб от найлонова торбичка. Отказваше си да яде каквото обича — от страх да не се събудят дълго потисканите чувства.

Следващият Пердю пренебрегваше жените. Стараеше се да не забелязва усмивките им, не чуваше въпросите им. „Какво ще правите довечера?“ „Обадете се някой път!“ Сърдечността им, когато с типично женските си антени усещаха голямата дупка в него. Но и неразбирането им, когато той отказваше да раздели секса и любовта.

Още една промяна.

Жан усети как е станал дърво и с наслада се протяга към небето. Полетя устремно като пеперуда, после стана мишелов, носещ се над планинско било. Вятърът минаваше през перушината му и влизаше право в корема. Той летеше! Зарея се навътре в морето, загребваше със силни движения, дишаше под водата.

В тялото му запулсира непознавана досега сила. Усещаше се пълен и сит. Най-сетне разбра какво се случваше с него.

Когато се събуди, вълните го бяха отнесли почти до брега.

Незнайно по каква причина тази сутрин след плуването, след видяното насън, Жан Пердю не се почувства тъжен. Точно обратното! Обзе го гняв!

Той я видя, да, тя му даде да разбере колко лош живот си е избрал. Колко е глупаво да се зарови в самота само защото е нямал достатъчно смелост да повярва втори път. Да се довери напълно, защото любовта е невъзможна без това.

Разгневи се много по-силно, отколкото в Боние, където лицето на Манон го погледна от бутилката. Разгневи се, както никога в живота си.

— По дяволите! — изкрещя той и надвика прибоя. — Как можа да умреш в средата на живота ни!

По асфалтираната крайбрежна алея вървяха две ранобудни бегачки. Зяпнаха го смаяни и той се засрами, но само за секунда.

— Има ли нещо? — извика гневно.

Беше препълнен с парещ, кипящ гняв. Искаше му се да закрещи.

— Защо просто не ми се обади, както правят нормалните хора? Защо не ми каза, че си болна? Как можа, Манон, как можа да спиш до мен толкова нощи и да не ми кажеш? Върви по дяволите, ти… ти…

Не знаеше какво да прави с гнева си. Искаше да удря. Коленичи и заудря в пясъка. Започна да загребва с шепи и да хвърля зад себе си. Загребваше и фучеше разярено. Отново и отново, но не спря да се гневи. Скочи и изтича във водата. Заудря с юмруци по вълните. Солената вода пръсна в очите му и го опари, но той не спря.

— Защо го направи, защо?

Нямаше значение кого пита — Манон или смъртта.

— Мислех, че се познаваме, мислех, че ме обичаш, мислех…

Гневът угасна. Потъна в морето между две вълни, превърна се в парче дърво, което щеше да бъде изхвърлено на някой друг бряг и да разгневи друг човек, бунтуващ се срещу смъртта.

Жан усети камъните под босите си крака. Изведнъж осъзна, че трепери от студ.

— Трябваше да ми кажеш, Манон — заключи доста по-спокойно, макар и останал без дъх. Отрезвял, разочарован.

Вълните продължиха да се търкалят равнодушно.

Престана да плаче. Често си припомняше миговете с Манон, молитвите във водата продължиха. После сядаше на плажа, чакаше изгряващото слънце да го изсуши и се наслаждаваше на студените тръпки по тялото си. Ходеше по брега, шляпаше с боси крака във водата, купуваше си първото еспресо за деня и го изпиваше с мокра коса, загледан в морето и цветовете му.

Готвеше, плуваше, пиеше по чаша вино, спеше добре и всеки ден играеше петанк. Продължи да пише писма. Работеше върху „Голямата енциклопедия на малките чувства“, а вечер продаваше книги на хора с къси панталони.

Бе променил начина, по който събираше книгите с читателите. Често питаше клиентите:

— Как искате да се чувствате на заспиване?

Повечето отговаряха, че биха искали да им е леко и да усещат опора.

Други питаше какво обичат най-много. Установи, че готвачите обичат ножовете си. Посредниците в агенции за недвижими имоти обичаха шума на връзките с ключове. Зъболекарите обичаха да виждат страх в очите на пациентите. Последното му беше известно отдавна.

Най-често обаче питаше:

— Какъв да е вкусът на книгата? На сладолед? На люта чушка? На месо? Или на добре охладено розе?

Оказа се, че храната и книгите имат близко родство — Пердю откри това едва в Санари. Скоро започнаха да го наричат „готвач на книги“.

През втората половина на август приключи с ремонта на малката къща. Обитаваше я съвместно с появил се незнайно откъде вечно недоволен котарак на тигрови шарки, който никога не мяукаше, никога не мъркаше и се прибираше късно вечерта. Тогава обаче се изтягаше доволно до леглото му и злобно зяпаше вратата. Така охраняваше съня му.

Пердю го нарече първо Олсон, но когато котаракът безмълвно изфуча насреща му, го преименува на Пст.

Жан Пердю бе решен да не допусне за втори път грешката да остави една жена в неведение за чувствата си. Макар да беше наясно, че не знае точно какво чувства. Все още пребиваваше в междинната зона, а възможното ново начало беше скрито в мъгла. Не беше в състояние да каже къде ще се намира догодина по това време. Знаеше само, че ще продължи да върви по пътя си, за да открие целта. Но продължи да пише на Катрин. Започна, докато плаваше по реките, а откакто беше в Санари, ѝ пишеше на всеки три дни.

— Опитай да се обадиш по мобилния телефон — посъветва го Сами. — Ще видиш колко е вълнуващо.

Една вечер Пердю включи телефона си и набра парижки номер. Искаше да каже на Катрин какъв е в действителност — мъж между мрака и светлината. Когато умре любим човек, ставаме други.

— Номер 27. Ало? Кой е? Говорете де!

— Добър вечер, мадам Розалет… Имате ли вече нов цвят на косата? — попита със запъване Пердю.

— Господи! Мосю Пердю! Откъде…

— Знаете ли номера на мадам Катрин?

— Разбира се! Знам всички телефонни номера, до един. Представете си, онази Гъливер пак…

— Бихте ли ми дали номера, моля?

— На мадам Гъливер? Защо, за Бога?

— Не, уважаема мадам Розалет, на Катрин.

— О, да, разбрах. Вие ѝ пишете често. Знам го, защото мадам постоянно носи писмата със себе си, веднъж изпаднаха от чантата ѝ, нямаше как да не ги видя. Случи се в деня, когато мосю Голденберг…

Пердю престана да настоява да получи телефонния номер. По-добре да изчака мадам Розалет да се наприказва. Така научи, че мадам Гъливер има нови коралово-червени сандали на висок ток, които вдигат ужасен шум по стълбището. Каква суета! Кофи пък искал да следва политически науки. Мадам Боме преживяла успешна операция на очите и вече не четяла с лупа. Последният балконски концерт на мадам Виолет бил прекрасен. Някой се сетил да я заснеме и пуснал филмчето в интернет. Един куп хора направили клак-клак и мадам Виолет станала известна.

— Гледали са филма и са го харесали, така ли?

— Нали точно това казах!

А пък мадам Бернар решила да преустрои тавана и да го даде под наем на някакъв си художник. Скоро щял да се нанесе горе с годеника си. Представяте ли си? По-добре да си доведе морско конче!

Пердю държеше телефона далече от устата си, за да не се издаде, че се смее. Розалет не спираше, но той можеше да мисли само за едно: Катрин събираше писмата му и ги носеше в чантата си. Приказно! — както би се изразила портиерката.

След цяла вечност успя да запише номера на Катрин.

— Много ни липсвате, мосю — заключи мадам Розалет. — Вече не сте толкова ужасно тъжен, надявам се?

Пръстите му се вкопчиха в телефона.

— Наистина не съм, благодаря ви.

— Няма за какво — отвърна с необичайна мекота Розалет и затвори.

Пердю набра номера на Катрин и притисна телефона към ухото си. Един сигнал, втори, трети…

— Да?

— Ами… аз съм…

Как „аз съм“? Дяволите да те вземат, Пердю! Откъде може Катрин да знае кой си ти?

— Жан?

— Да.

— Мили Боже!

Катрин шумно пое въздух и остави телефона. Издуха си носа и пак грабна слушалката.

— Не очаквах да се обадиш.

— Да затворя ли?

— Само да смееш!

Пердю се усмихна. По мълчанието ѝ позна, че и тя се усмихва.

— Как…

— Какво…

Засмяха се. Бяха заговорили едновременно.

— Какво четеш в момента? — попита нежно той.

— Книгите, които ти ми донесе. За пети път. Не съм изпрала роклята, която носех онази вечер. Често отивам да я помириша и усещам афтършейва ти. Чета едни и същи изречения в книгите, но всеки път ми казват нещо различно. Нощем слагам роклята до мен, за да те усещам.

Катрин замълча. Пердю не бе в състояние да каже и дума. Връхлетя го толкова силно усещане за щастие, че загуби дар слово.

Мълчаливо се вслушваха един в друг и той имаше чувството, че Катрин е съвсем близо, точно до ухото му. Ако отвори очи, сигурно ще види зелената врата на жилището ѝ. Чуваше дъха ѝ.

— Жан?

— Да, Катрин?

— Става по-добре, нали?

— Да, става по-добре.

— Ти беше прав. Любовната мъка е като тъга по починал. Защото бъдещето ти умира, а с него и ти… Остава само раненото време. То трае ужасно дълго.

— Но всичко се оправя. Сега го знам.

Мълчанието ѝ беше толкова приятно.

— Не мога да престана да мисля, че не се целунахме — пошепна задавено тя.

Жан не отговори.

— До утре — промълви Катрин и затвори.

Това означава ли, че му е позволила да се обади отново?

Седеше в тъмната кухня и се усмихваше безпомощно.