Парижката книжарница

25.

В края на първата седмица един градски чиновник от Бриар ги уведоми под секрет, че или трябва да се регистрират като сезонни работници, или е по-добре да продължат пътя си. Самият той беше страстен почитател на американски трилъри.

— За в бъдеще внимавайте къде спирате. Френската бюрокрация по природа не търпи дупки.

Снабдени със запаси, ток, вода, имената и телефонните номера на мили хора, живеещи по реките, тримата се насочиха към един страничен канал на Лоара. Минаваха покрай дворци и ухаещи на свежо борови гори. Особено много им харесаха лозята, където се отглеждаха „Сансер Совиньон“, „Пули Фюме“ и „Пино Ноар“.

Колкото повече напредваха на юг, толкова по-топло ставаше лятото. Все по-често срещаха кораби, на чиито палуби се печаха жени по бикини.

Крайбрежните поляни, изпъстрени с боровинкови храстчета и диви лози, образуваха магична джунгла, изтъкана от зеленикави светлинки, в които танцуваха прашинки. Между стари, солидни стъбла блещукаха заблатени езерца, червенееха се бъзови плодчета. А изкривените от времето букови дървета направо ги възхитиха.

Кунео вадеше от мърморещите води риба след риба. По пясъчните плитчини кацаха за почивка сиви рибари, морски орли рибари и речни рибарки. Тук и там от храсталаците надничаха бобри, тръгнали на лов за плъхове. Това беше старата, сита Франция и тя се излагаше пред пътуващите по реката спокойна, властна, яркозелена и самотна.

Една нощ спряха край подивяло, отдавна неизползвано пасище. Цареше тишина. Дори водата не шумеше, отникъде не идеше шум от двигатели. Бяха съвсем сами, с изключение на няколко сови, които от време на време си подвикваха над водата.

Вечеряха на свещи, после изнесоха одеяла и възглавници на палубата и легнаха да спят. Трима мъже глава до глава, като звезда с три лъча.

Млечният път висеше точно над главите им като светла маса от звезди и планети.

Тишината беше разтърсваща, а сините дълбини на нощното небе буквално ги всмукваха в себе си.

Макс извади отнякъде тънка цигара марихуана.

— Протестирам най-енергично — прошепна мързеливо Пердю.

— Тъй вярно, капитане. Отбелязах възражението ви. Даде ми я един от холандците, защото нямаше пари за Уелбек[38]— обясни Макс и си запали цигарата.

Кунео подуши шумно.

— Мирише като запалена салвия.

Пое внимателно цигарата и всмукна предпазливо.

— Брр! На вкус е все едно да ближеш елха.

— Димът трябва да отиде в белите дробове. Опитай се да го задържиш там възможно най-дълго — посъветва го Макс. Кунео се подчини.

— Сега пък е като балсамов оцет — изпъшка след малко.

Жан дръпна съвсем леко и остави дима да се поразходи по небцето. Половината от него се боеше да изгуби контрол, докато другата копнееше точно за това.

Все още имаше чувството, че е запушен с тапа от време, навик и вкоравен страх и тази тапа пречи на тъгата да си пробие път навън. В сърцето му се трупаха вкаменени сълзи и не позволяваха на другите чувства да намерят мястото си.

Досега не бе признал на Макс и Кунео, че жената, заради която бе отрязал всички въжета, свързващи го с живота, отдавна е станала на прах.

Не само защото се срамуваше. Да, срамът го съветваше да мълчи, но по-важно беше, че не знаеше какво ще прави в Боние и какво се надява да намери там. Душевен мир? С нищо не го беше заслужил. Въпреки това дръпна още веднъж от цигарата и този път глътна дима.

Изпита чувството, че лежи на дъното на море, съставено от тежък въздух. Цареше тишина, както под водата. Дори совите замлъкнаха.

— Досега не бях виждал толкова много звезди — прошепна Кунео. Езикът явно отказваше да му се подчинява.

— Защото летим по небето. Земята е диск, хвърлен от някой великан във вселената — обясни Макс.

— Ако питаш мен, Земята е бойно поле — изхълца Кунео и двамата избухнаха в луд смях. Смехът им се понесе над водата и уплаши малките зайчета в гъсталака. Сърчицата им затрепериха от страх и те се свиха още по-дълбоко в убежищата си.

Нощната роса намокри клепачите на Жан. Той не се смееше. Въздушното море над главата му не позволяваше на гръдния му кош да поема въздух.

— Каква беше жената, която търсиш, Кунео? — попита Макс, щом се успокоиха.

— Красива. Млада. Силно загоряла от слънцето — започна да обяснява неаполитанецът, но изведнъж спря. — Освен… нали знаеш къде. Там беше бяла като млечен крем. — Въздъхна тежко. — И имаше същия сладък вкус.

От време на време по небето се стрелкаше падаща звезда. Или цял сноп звезди преминаваха за миг през полезрението им и угасваха.

— Глупостите на любовта са най-прекрасните глупости. Но за тях плащаме най-скъпо — пошепна Кунео и се зави до брадичката. — И за малките, и за големите. — Отново въздъхна тежко. — Беше само една нощ. Вивет беше сгодена… Всъщност не знам дали е било точно така, но хората казваха, че е недосегаема за мъжете… особено за мъже като мен.

— Защото си чужденец ли? — попита Макс.

— Не, Масимо, не това беше проблем. Не бях капитан на речен кораб. Това е.

Кунео дръпна още веднъж от цигарата и я предаде нататък.

— Вивет ме връхлетя като треска и тази треска ме владее до днес. Помисля ли за нея, кръвта ми ври и кипи. Лицето ѝ ме гледа от всяка сянка и от всеки слънчев лъч, който танцува по водата. Сънувам я, но с всяка нощ дните, които бихме могли да прекараме заедно, намаляват.

— Не знам защо, но в този момент се чувствам ужасно стар и изсушен — оплака се Макс. — Вие двамата изпитвате силни страсти, а аз — не! Единият вече двайсет години търси любовницата си за една нощ, а другият изоставя целия си досегашен живот, за да… — Макс затисна устата си.

В настъпилата тишина блесна истина, която Жан отбеляза само с частица от замъгленото си съзнание. Какво премълча момчето? Обаче Макс продължи и Жан забрави въпроса си.

— Аз обаче не знам какво да искам. Никога не съм бил силно влюбен в жена. Всеки път виждах главно онова, което тя не е. Едната беше хубавичка, но се държеше нагло с хората, които печелеха по-малко от баща ѝ. Другата беше мила, но трябваше пет пъти да ѝ повторя един виц, за да го разбере. Третата пък беше невероятно красива, но когато се събличаше, избухваше в плач и аз не можех да разбера защо. Вместо да се любя с нея, я увивах в грамадния си пуловер и прекарвахме цялата нощ прегърнати. От мен да го знаете — жените обичат да се гушкат, но за мъжа това означава изтръпнала ръка и пръскащ се пикочен мехур.

Пердю дръпна още веднъж от цигарата.

— И твоята принцеса вече е родена, Масимо — отговори убедено Кунео.

— И къде се е скрила, според теб? — попита с интерес Макс.

— Кой знае, може би вече я търсиш, само дето още не знаеш, че си на път към нея — намеси се в разговора Жан.

Точно така се бе случило с Манон и него. Идвайки от Марсилия, онази сутрин той се качи във влака, без да подозира, че след половин час ще срещне жената, която ще промени живота му из основи. Тогава беше 24-годишен, горе-долу колкото Макс. Прекара с Манон пет години. Хиляди и хиляди часове тайна любов. Плати за тях с две десетилетия болка, копнеж и самота.

— Така е, но проклет да съм, ако тези часове не си струваха!

— Какво каза, капитано?

— Нищо не съм казал. Мислех. Да не би вече да чувате мислите ми? Ако е така, ще ви гоня по гредата.

Спътниците му отново избухнаха в смях.

Тишината на нощта ставаше все по-недействителна. Действителността заплашваше да се изгуби окончателно.

— А твоята любов, капитано? — попита тихо Кунео. — Как се казва?

Жан се колеба дълго.

— Прощавай, не исках да…

— Манон. Казва се Манон.

— Сигурно е красива.

— Като черешово дръвче през пролетта.

Оказа се много лесно да затвори очи и да отговаря на въпросите на Кунео, зададени с мек глас и толкова дружелюбно.

— Сигурно е била и умна, нали?

— Тя ме познава по-добре, отколкото сам се познавам.: Тя… тя ме научи да чувствам. Научи ме да танцувам. Лесно беше да я обичам.

— Беше? — попита някой — толкова тихо, че Пердю не бе сигурен дали е бил Макс, Салваторе, или просто вътрешният му редактор.

— Тя е моето убежище. Моят смях. Тя е…

Пердю млъкна. Тя е мъртва. Не бе в състояние да произнесе думата. Изпитваше див ужас от болката, която чакаше зад нея.

— Какво ще ѝ кажеш, когато застанеш пред нея?

Жан се бореше със себе си. Накрая избра единствената истина, която се криеше в мълчанието за смъртта на Манон.

— Прощавай.

Кунео престана да пита.

— Наистина ви завиждам — зашепна Макс. — Вие живеете своята любов. Своят копнеж. Все едно колко са безумни. А пък аз се чувствам изхабен. Дишам, сърцето ми бие, кръвта пулсира, но не съм в състояние да седна пред белия лист и да започна да пиша. Светът загива, а аз хленча като разглезен хлапак. Животът е несправедлив.

— Само смъртта е за всички ни — отвърна сухо Пердю.

— Тя е истинската демокрация — подкрепи го Кунео.

— Ако питате мен, смъртта се надценява политически — възрази Макс и предаде остатъка от цигарата на Пердю.

— Истина ли е, че мъжете избират голямата си любов по това дали прилича на майка им?

— Хм… — промърмори Пердю и си спомни Лирабел Берние.

— О, да, разбира се! По тази логика аз би трябвало да си избера жена, която постоянно ме нарича „досадник“ и ме шамаросва, когато чета или използвам думи, неразбираеми за нея.

Кунео се изсмя горчиво.

— А пък аз би трябвало да съм си избрал момиче, което едва след петдесет години ще събере смелост да каже „не“ и ще хапне нещо, което харесва, а не само онова, което е евтино — призна Макс.

Кунео угаси цигарата.

— Я кажи, Салваторе — подхвана отново Макс, когато бяха почти заспали, — ще ми позволиш ли да запиша историята ти?

— Само да посмееш! — извика неаполитанецът. — Потърси си друга история, скъпи Масимо. Твоя собствена. Ако вземеш моята, ще си остана без нищо.

Макс въздъхна примирено и се намести удобно.

— Добре, щом така искаш… Вие двамата, няма ли да ми подарите поне няколко думи? Няколко хубави думи на заспиване?

Кунео премлясна сладко.

— Какво ще кажеш за млечно суфле? Или за макаронена целувка?

— Обичам думи и изрази, които звучат като онова, което описват. — Пердю говореше със затворени очи. — Вечерен бриз. Нощни птици. Детско лято. Инат. Представям си малко момиче във фантастична броня, което се сражава срещу всичко, дето му го натрапват. Не иска да е послушно и стройно, не иска да пази тишина. Малката рицарка Инат срещу тъмната мощ на разума.

— Има думи, на които се порязваш — продължи мисълта му Кунео. — Те са като бръснач в ухото и на езика. Дисциплина. Тренировка. Генерал Разум.

— Думата „разум“ заема толкова място в устата, че другите думи не могат да минат покрай нея — оплака се Макс. После се засмя. — Представете си, че се налага да си купуваме красивите думи, за да имаме право да ги използваме!

— Хората със словесно разстройство скоро ще фалират!

— Да, а богатите ще ни казват как да живеем, защото ще изкупят всички важни думи.

— Най-скъпият израз ще бъде „Обичам те“.

— Хората, които ще го използват като лъжа, ще плащат двойно.

— Бедните ще бъдат принудени да крадат думи. Или да се доказват с дела, вместо с думи.

— Би било хубаво всички да го правят. Обичам е глагол, който… е… по-добре да го правиш. Говори малко, прави повече, прав ли съм?

Мили Боже, каква сила се крие в една-единствена цигара с марихуана!

След минута Салваторе и Макс взеха възглавниците си и слязоха да спят под палубата. Младият писател се обърна към Пердю.

— Е, мосю, сигурно искате да получите още една дума на заспиване? — попита уморено книжарят.

— Аз… не. Исках само да кажа, че много ви обичам… все едно…

Макс очевидно искаше да каже още нещо, но не знаеше как.

— И аз ви обичам, мосю Жордан. Даже много ви обичам. Ще се радвам да станем приятели… мосю Макс.

Двамата мъже се погледнаха. Само лунната светлина осветяваше лицата им. Очите на Макс бяха в мрак.

— Да — пошепна младият мъж, — да, Жан, с радост ще бъда ваш приятел. Ще се опитам да бъда добър приятел.

Пердю не разбра смисъла на последните думи, но го отдаде на цигарата с трева.

Остана сам на палубата. Дълго лежа буден. Миризмата на нощта започна да се променя. Отнякъде повя аромат… Лавандула ли беше това?

Сърцето му потрепери.

Спомни си как като съвсем млад мъж, още преди да срещне Манон, усещаше същото потреперване при аромата на лавандула. Разтърсване. Сякаш сърцето му още тогава знаеше, че един ден ще свързва този аромат с копнеж, болка и любов. С една жена.

Вдиша дълбоко и остави спомена да премине през него. Да, вероятно още много отдавна, на възрастта на Макс, е предусещал как след години тази жена ще предизвика сътресение в живота му.

Жан Пердю посегна към флага, ушит от Манон, и помилва меката материя. После коленичи и опря чело върху окото на книжната птица — там, където някога кръвта на Манон бе пропила плата и бе оставила тъмно петно.

Нощите са между нас, Манон.

Зашепна, както бе коленичил, със склонена глава:

— Нощи и дни, страни и морета. Хиляди живи идват и си отиват, а ти ме очакваш.

В някаква стая, някъде, наблизо.

Ти знаеш, ти обичаш.

В мислите ми продължаваш да ме обичаш.

Ти си страхът, който ме вкаменява.

Ти си животът, на който се надявам.

Ти си смъртта, от която се страхувам.

Ти влезе в моя живот, а аз запазих за теб думите си. Тъгата си. Спомена.

Твоето място в мен и занапред във времето.

Изгубих нашата звезда.

Ще ми простиш ли, Манон?