Парижката книжарница

42.

Макс си похапна сладко от ароматните бъркани яйца с трюфели, които Бриджит Боне им приготви за закуска. Както изискваше провансалската традиция, тя бе сложила девет пресни яйца и един от ранните зимни трюфели в буркан за три дни, за да поемат аромата. На четвъртия ден разби яйцата, опържи ги и ги гарнира с тънки лентички трюфел. Жан и Катрин също се насладиха на чувствения, див, земен вкус.

„Последното ядене преди ешафода винаги е разкошно“, помисли си Жан.

Предстоеше му най-трудният, най-дългият ден в живота му. Малко го беше страх.

Ядеше, сякаш се молеше. Не говореше. Вкусваше яйцата в мълчание, съсредоточено, за да има опора за следващите няколко часа.

Мадам Боне им поднесе също сочни пъпеши от Кавайон, бели и оранжеви. Пиха ароматно кафе с подсладено мляко в големи чаши на цветчета. Опитаха домашния конфитюр от сливи с лавандула, топла багета и кроасани с масло, които както винаги Макс донесе от града с престарелия мотопед.

Жан вдигна глава от чинията си. Там горе беше старата романска църква. Зад нея се виждаше стената на гробището, ослепително бяла. Каменни кръстове стърчаха към небето. Спомни си за обещанието, което бе нарушил.

Желанието ми е да умреш преди мен.

Тялото ѝ го завладя, стоновете ѝ го оглушиха.

„Обещай ми! Обещай ми!“

И той ѝ обеща.

Днес беше сигурен: Манон вече е знаела, че той няма да сдържи клетвата си.

Не искам да застанеш пред гроба ми сам.

Не е права. Той ще измине последния път съвсем сам.

След закуска излязоха тримата. Прекосиха кипарисови горички и овощни градини, зеленчукови поля и лозя.

Домът на Басе, продълговата триетажна къща, боядисана в светложълто, обградена от високи стари кестени, два червени бука и два грамадни дъба, изникна пред очите им след половин час път през лозята.

Пердю трудно понесе заслепяващата пищност на гледката. Вятърът люлееше храстите и дърветата с неотслабваща сила.

Нещо се пробуди в него. Не завист, не ревност, не и възмущението от снощи. А…

То често е съвсем различно от онова, което ни плаши.

Нежност. Изпитваше нежност към мястото, към хората, нарекли виното си „Манон“ и посветили се на новото си щастие.

Макс беше умно момче и тази сутрин почти не говореше.

Жан стисна ръката на Катрин.

— Благодаря — пошепна той. Тя го разбра.

Вдясно от голямата къща имаше ново хале. За ремаркета, за големи и малки машини и за специалните лозарски трактори с високи, тесни гуми.

Под един от тракторите стърчаха крака в работен комбинезон, а от вътрешността на машината се чуваха впечатляващи ругатни и звън на инструменти.

— Салю, Виктория! — извика Макс, щастлив и нещастен едновременно.

— Я виж ти, господинът, който използва салфетки! — отвърна млад женски глас.

След секунди Виктория изпълзя изпод трактора. Смутено забърса изразителното си лице, но само размаза още повече мръсотията и мазните петна.

Жан се бе подготвил, но гледката го разтърси до дън душа. Пред него стоеше двайсетгодишната Манон. Негримирана, с дълга коса, с момчешко тяло.

Не, Виктория изобщо не изглеждаше като Манон. Пердю се вгледа в силното, сияйно, самоуверено момиче и образът на Манон избледня. Но… девет пъти погледна Виктория и не видя Манон, обаче на десетия път тя отново изплува от чуждото младо лице.

Виктория бе посветила цялото си внимание на Макс.

Огледа го от главата до петите — работните обувки, вехтия панталон, избелялата от пране риза. В погледа ѝ светна одобрение и тя кимна доволно.

— Защо нарекохте Макс „господинът, който използва салфетки“? — попита с добре изиграно безгрижие Катрин.

— Защото доскоро беше такъв — отговори твърдо Виктория. — Бършеше си носа със салфетки, пътуваше с метрото, вместо да върви пеш, познаваше кучетата само от книжките и така нататък.

— Извинете държанието на младата дама. В тази дълбока провинция момичетата се учат на маниери едва преди сватбата — подигра я нежно Макс.

— Както се знае, сватбата е най-важното събитие в живота на всяка парижанка — контрира го умело тя.

— Парижанките обичат да се женят повече от един път — ухили се Макс.

Вик му се усмихна съзаклятнически.

„Всяко пътуване свършва, щом се влюбиш“, помисли си Жан, докато наблюдаваше двамата млади, съсредоточени изцяло един към друг.

Макс кимна и погледът му потъмня. Жан също кимна. Само Катрин намери сили да отговори:

— Това не важи за всички.

— Заповядайте, ще ви придружа до къщата.

„Походката ѝ не е като на Манон“, забеляза Пердю, докато я следваше под високите, силни чинари. В короните им пееха птици.

Младата жена се обърна към него и се усмихна.

— Да знаете, че аз съм червеното вино. Виктория. Бялото е мама, Манон. Лозето е нейно.

Жан стисна ръката на Катрин. Допирът на топлите ѝ пръсти го успокои.

Макс не откъсваше очи от Виктория, която се изкачваше по стълбата, вземайки по две стъпала наведнъж. По някое време обаче спря и улови Жан за ръкава.

— Снощи не ти казах най-важното. Това е жената, за която ще се оженя — заяви сериозно, напълно спокойно. — Дори да се окаже, че е твоя дъщеря.

Моя дъщеря? Мили Боже!

Виктория им махна да влязат и ги поведе към стаята за дегустация на вино. Дали бе чула думите на Макс? В усмивката ѝ светеше закачка: „Господинът, който използва салфетки, иска да се ожени за мен? Ще се наложи да се поочука още малко.“

— Вляво са старите изби — обясни високо тя, — там зрее „Виктория“. „Манон“ зрее под сводовете на избата, изкопана под кайсиевата градина. Отивам да доведа баща си, той с радост ще ви покаже имота ни. За кого да съобщя? — завърши тя подчертано театрално и изпрати пламенна усмивка към Макс.

„Това момиче се усмихва с цялото си тяло“, помисли си Пердю.

— Жан Пердю, книжарят — отвърна с леко треперещ глас той.

— Жан Пердю, книжар от Париж — повтори весело Виктория и изчезна.

Катрин, Жан и Макс се заслушаха в леките ѝ стъпки. Очевидно се качи на втория етаж, повървя по коридор, отвори врата и заговори с някого. Разговорът се проточи. Въпрос, отговор, въпрос, отговор…

Стъпките ѝ надолу по стълбите бяха също така атлетични и безгрижни.

— Татко ще дойде само след минута — съобщи тя от прага, кимна им и пак изчезна. В мига преди изчезването се превърна в Манон.

Жан чу крачките на Люк на втория етаж. Чу и отваряне на шкаф, издърпване на чекмедже.

Навън мистралът увеличаваше скоростта си. Удряше се във високите капаци на прозорците, влизаше без усилие между листата на старите кестени и вдигаше сухата пръст между лозите.

Макс излезе безшумно, за да намери Виктория.

Катрин помилва ръката му и пошепна:

— Ще чакам в бистрото. Каквото и да се случи, знай, че те обичам.

„Добре се е сетила да посети царството на Мила“, помисли си Пердю.

Най-сетне стъпките на Люк се чуха по стълбата от втория етаж. Минаха по плочките на коридора и спряха пред вратата на стаята за дегустации.

Жан Пердю се обърна.

Ей сега ще види съпруга на Манон, мъжа, чиято жена бе обичал.

Досега не бе помислил какво иска да му каже.