Парижката книжарница

32.

— Тази Рона е, дипломатично казано, кошмар — заяви Макс, сочейки атомната централа. Откакто край Лион Саона премина в Рона, това беше седемнайсетата централа. Производители на ток се редуваха с лозя и магистрали. Кунео престана да лови риба.

Останаха в Кюизери още три дни, за да побродят из книжните катакомби. Вече приближаваха Прованс. В далечината се виждаха варовиковите планини край Оранж, които образуват „фоайето“ на френския Юг.

Небето се променяше. Синьото ставаше все по-дълбоко и наситено, каквото е над Средиземно море в горещото лято, когато водата и небето се отразяват взаимно и подсилват цвета си.

— Като нагънато многолистно тесто, синьо върху синьо върху синьо. Страната на синия сладкиш — рече Макс.

Младият писател изпитваше огромно удоволствие да съчетава несъвместими на пръв поглед понятия. Играеше си на гоненица с думите. Случваше се да каже някоя глупост и Сами се смееше до сълзи. Тази жена се смее, както кряка жерав, констатираше Пердю.

Кунео бе загубил ума си по Сами, въпреки че тя не споменаваше предложението му. Първото ѝ желание беше Пердю да разгадае загадката. Често сядаше при него на капитанския мостик и двамата продължаваха играта „Да, не, не знам“.

— Санари има ли деца?

— Не.

— А има ли съпруг?

— Не.

— Двама съпрузи?

Сами се засмя като цяло ято жерави.

— Написала ли е втора книга?

— Не — отговори провлечено Сами. — За съжаление.

— Написала е „Южни светлини“, когато е била щастлива, така ли?

Дълго мълчание. Пердю се взираше в околността, докато Сами обмисляше отговора си.

Отминаха Оранж и стигнаха до Шатоньоф дьо Пап. Още същата вечер можеха да вечерят в Авиньон.

Ако вземеше кола от стария град на папите, Жан би могъл да стигне само за час в Боние, в Люберон.

„Прекалено бързо — мислеше си той. — Трябва ли, за да го кажа с думите на Макс, да позвъня на вратата на Люк и да изтърся: „Здрасти, Басе, стари виночерпецо, аз съм някогашният любовник на жена ти“.

— Да и не — отговори Сами. — Въпросът е труден. Човек рядко прекарва по няколко дни, търкаляйки се в усещането за щастие като шницел в брашно, нали? Чувството за щастие е бегло. Колко пъти си бил продължително щастлив?

Жан се замисли.

— Най-дългото ми усещане е четири часа. Пътувах с колата от Париж към Мазан. Исках да видя любимата си, имахме уговорка да се срещнем там, в малкия хотел „Льо Сиекъл“ срещу църквата. Тогава бях щастлив. През цялото четиричасово пътуване. Пеех си. Представях си тялото ѝ и пеех.

— Цели четири часа? Колко дълго.

— О, да. През тези четири часа бях по-щастлив, отколкото през следващите четири дни. Днес обаче, когато си мисля за онези четири дни, съм щастлив, че съм ги изживял.

Една внезапна мисъл го стъписа:

— Възможно ли е едва след време, а понякога и след много време, да решаваме кое е било щастие и кое — не? Нима изобщо не забелязваме, че сме щастливи, и чак по-късно разбираме, че сме били?

— Пфу! — потърси се Сами. — Това би било ужасно. И глупаво.

През следващите часове Жан се занимаваше изключително с идеята си за забавеното осъзнаване на щастието. Корабът напредваше бързо и сигурно по Рона, която в този участък приличаше на корабна магистрала. Никой не стоеше на брега в очакване да си купи книги. Шлюзовете бяха напълно автоматични и през тях преминаваха десетина кораба едновременно.

Тихите дни по каналите бяха безвъзвратно отминали.

Колкото повече се приближаваше до родното място на Манон, толкова повече подробности от преживяното си спомняше. Усещаше близостта ѝ и физически.

Сякаш прочела мислите му, Сами заговори:

— Не е ли учудващо, че любовта е толкова телесна? Тялото си спомня живо как се е усещало в даден момент, а главата забравя казаното от човека в същия този момент. — Тя духна върху фините косъмчета на ръката си. — Помня баща си преди всичко като тяло. Как миришеше, как ходеше. Как се чувствах, когато се опирах на рамото му или мушвах ръка в неговата. Помня гласа му да казва: „Ела тук, Заза, малката ми“. Липсва ми топлината на тялото му и все още се възмущавам, че не вдига телефона, когато имам да му кажа нещо важно. За Бога, искам да чуя гласа му! Но най-силно ми липсва тялото му. Там, където седеше, в старото му кресло, сега има само въздух. Празнота. Празен въздух.

Пердю кимна.

— Единствената грешка на много хора, главно жени, е желанието тялото им да бъде съвършено, защото само тогава можела да бъде обичано. Важното е да умее да обича и да се остави да го обичат — допълни той.

— О, Жан, кажи го още веднъж, и то високо, за да те чуят всички! — засмя се Сами и му подаде бордовия микрофон. — Обичан е този, който обича — още една истина, която се забравя. Прави ли ти впечатление, че повечето хора предпочитат да бъдат обичани и полагат всички усилия, за да го постигнат? Диети, торби с пари, червено бельо… Ако вместо това се постараят те да обичат, светът ще е много по-красив и ще се освободи поне от пристягащото бельо.

Жан се засмя заедно с нея и се замисли за Катрин. И двамата бяха твърде уязвими, твърде раними. Копнееха да бъдат обичани, вместо да намерят сили и смелост да обичат. За да обича някого, човек има нужда от смелост — и от малко очаквания. Дали той ще е в състояние отново да обича истински?

Дали Катрин изобщо чете картичките ми?

Сами умееше да слуша, чуваше всичко и му отговаряше, както подобава. Разказа му, че някога била учителка в Швейцария, в Мелхнау. После започнала да изучава механизмите на съня в Цюрих, чертаела съоръжения за ветрогенератори в Атлантика, отглеждала кози във Воклюз и правела сирене…

Сами притежаваше една вродена слабост: не беше в състояние да лъже. Можеше да мълчи, отказваше да отговори, ала не бе способна да лъже съзнателно.

— Представи си как се приема това в нашето общество — разказа веднъж тя. — Като момиче постоянно си имах ядове! Всички ме мислеха за невъзпитана хлапачка, която се забавлява да е неучтива. Вечеряме в изискан ресторант, келнерът пита дали е било вкусно и аз отговарям съвсем честно: „На нищо не приличаше“. Майката на една съученичка ме пита как е минал рожденият ден на дъщеричката ѝ: „Е, миличка Сами, хареса ли ти?“. Аз се мъча да изстискам от гърлото си едно „Да“, но вместо това отговарям: „Не, беше скучно, а вашата уста мирише, защото прекалявате с червеното вино“.

Пердю избухна в смях. Учудващо е колко сме близо до същността си като деца и колко бързо се отдалечаваме от нея, докато полагаме усилия да бъдем обичани.

— На тринайсет паднах от едно дърво и ме прегледаха на скенер. Тогава се разбра, че в мозъка ми липсва центърът за производство на лъжи. Не съм в състояние да напиша фантастична парабола[47], освен ако не срещна говорещ еднорог. Мога да разкажа само онова, което съм усетила. Аз съм от хората, които трябва да легнат в тигана, за да говорят за пържени картофи.

Кунео им донесе лавандулов сладолед собствено производство. Тръпчив, цветен вкус.

Неумеещата да лъже го проследи с поглед.

— Дребен, дебел, обективно погледнато, никой не би го сложил в първата редица на мъжете от плакатите. Обаче е умен, силен и може всичко, което е важно за живот, изпълнен е с любов. За мен той е най-прекрасният мъж и аз ще го целуна. Ужасно е, че добрите, прекрасните хора като него са малко обичани. Вероятно умеят да се прикриват зад външността си и никой не подозира доколко са готови за любов — с цялото си същество, с принципите си.

Тя въздъхна дълго и блажено.

— Странно е, но и аз не съм обичана. Някога си мислех, че причината се крие в комичната ми външност. После се запитах защо винаги отивам на места, където няколкото хубави мъже вече си имат жени. Като се сетя за майсторите на сирене във Воклюз… мили Боже, куп стари язовци, за които жената е едра, двукрака коза, длъжна да им пере чорапите. Ако благоволят да ти кажат „добър ден“, значи си получила комплимент.

Сами хапваше от сладоледа с видима наслада.

— Аз вярвам — а ти ме поправи, ако разсъждавам тесногръдо като жена — че първо, съществува любов, която мисли само с долната част на тялото. Познавам тази любов. Удоволствие за 15 минути. Второ, има любов, която мисли с главата. И нея познавам. Избираш си мъже, които обективно се вписват добре в плановете ти за живота или поне не ги нарушават. Ала те не те омагьосват. Трето, съществува любов, която се усеща с гърдите, или със слънчевия сплит, или с нещо между тях. Такава любов искам. Искам магия, която осветява моята готовност за живот до последното винтче. А ти как мислиш?

Сами се изплези. Езикът ѝ беше лилав като лавандула.

Пердю вече знаеше отговора на въпроса.

— Сами? — промълви той.

— Какво, Жано?

Днес говореше другояче, но това беше нормално. Написаното от писателите е звукът на сърцето им. На душата.

— Ти си написала „Южни светлини“, нали?