Парижката книжарница

18.

Без да се бави, Пердю хвана кормилото и насочи повлеченото от течението товарно корабче по-далеч от брега. За съжаление кърмата на „Лулу“ се отдели и дългият плавателен съд застана напряко на реката като заседнала тапа в бутилка. Препречи пътя на многобройните кораби и лодки по Сена и отвсякъде започнаха да се чуват сирени и груби думички. Тясна британска лодка, само два метра широка, но пък много дълга и ниска, използвана като плаващ дом, за малко да се удари в талията на „Лулу“.

— Некадърници! Слепци! Магарета! — ругаеха ги яростно англичаните от тъмнозелената лодка.

— Монархисти! Неверници! Главорези! — отговаряше им Макс с предрезгавял от плач глас и се секнеше силно след всяка ругатня.

Пердю успя да обърне „Литературната аптека“, за да не препречва пътя на останалите, и пожъна ръкопляскания. Те идваха откъм къща лодка под наем, заета от три жени по бански.

— Ахой, книжари и лекари от спешна помощ! Устроихте ни грандиозен речен балет!

Пердю натисна лоста и учтиво поздрави дамското трио с три сирени. Жените продължиха да им махат, докато лодката им с лекота изпреварваше книжния кораб.

— Следвайте дамите, господин капитан. При Сен Маме трябва да завием надясно. Хайде, дясно на борд, както се казва — нареди Макс и скри зачервените си от плач очи зад натруфените очила на мадам Боме. — Там ще намерим филиал на моята банка и ще напазаруваме. Мишките във вашия буквен шкаф се бесят от глад.

— Днес е неделя.

— О! Е, добре. Още самоубийства на мишки.

В мълчаливо разбирателство двамата се правеха, че онзи момент на отчаяние въобще не го е имало.

Колкото повече денят се приближаваше към нощта, толкова повече птици кръстосваха небето — сиви гъски, патици, рибари. Крякайки весело, те бързаха към местата за спане по пясъчните плитчини и крайбрежните храсталаци. Пердю беше възхитен от хилядите варианти на зеленото, които откриваше. И всичко това през цялото време се е крило толкова близо до Париж!

Наближиха Сен Маме.

— Мили Боже, какво става там? — изненада се Пердю.

Речното пристанище беше препълнено с кораби от различни големини, наредени плътно един до друг, с вимпелите на поне дузина страни. На палубите седяха безброй жени и мъже и вечеряха. И всички, без изключение, се взираха смаяни в белия книжен кораб.

Пердю се изкуши да натисне газта.

Макс Жордан проучваше картата.

— Оттук можем да тръгнем във всички посоки на света. На север към Скандинавия, на юг към Средиземно море, на изток и нагоре към Германия.

Вдигна глава, за да види речното пристанище.

— Все едно паркираме заднешком пред единствената сладоледаджийница в града посред лято. Всички ни зяпат. Вижте, там са кралицата на бала и богатият ѝ годеник с охраната си.

— Благодаря, много ме успокоихте.

Пердю намали скоростта и започна да се приближава към пристанището. Беше наясно, че се нуждае от място. От много място. И го намери. В самия край на пристанището, където беше вързан един-единствен плавателен съд. Тясна британска лодка, боядисана в тъмнозелено. Акостирането им се удаде още при втория опит. Пак се блъснаха в английската лодка, но този път много по-нежно. От кабината изскочи изнервен мъж с полупразна чаша вино в ръка. Другата половина от виното се бе разляла по халата му. Заедно с малко картофи и сос.

— Какво, по дяволите, сме ви направили, та постоянно извършвате покушения над нас?

— Извинете! — извика Пердю. — Ние… ами… Обичате ли да четете?

Макс взе със себе си книгата за възлите. Върза корабчето с въжето от кърмата и го закрепи със скобата, като през цялото време поглеждаше в книгата. Изхаби много време, но отказа да приеме помощ.

През това време Пердю събра десетина английски романа и ги даде на англичанина. Той ги прегледа и подаде ръка на книжаря.

— Какво му подарихте? — попита Макс.

— Отпускаща литература от библиотеката на среднотежките чувства — отвърна шепнешком Пердю. — Когато човек се гневи, няма нищо по-добро от криминален роман, в който от всяка страница пръска кръв.

Докато вървяха по понтоните към пристанищното бюро, Пердю и Жордан се чувстваха като момчета, които за първи път са целунали момиче и са се отървали живи. Невероятно вълнуващо преживяване.

Надзорникът на пристанището, едър мъж с изгоряла от слънцето кожа на легуан[20], им показа електрическите табла, резервоарите за прясна вода и за фекалии. Поиска 15 евро аванс — толкова била таксата за престой. Нямаше друг изход: Пердю счупи съдчето за бакшиши и преброи монетите, успели да минат между порцелановите уши на котенцето.

— Синът ви би могъл да изпразни резервоара с фекалии. Тогава няма да плащате такса.

Пердю въздъхна доволно.

— Моят… син с радост ще поработи за вас.

Жордан го изгледа злобно.

Макс и пристанищният надзорник тръгнаха да поставят маркучи към резервоара за фекалии и Пердю ги проследи със замислен поглед. Как гъвкаво се движеше младият Жордан! Какви пружиниращи стъпки! И косата му си беше на мястото. Сигурно поглъщаше огромни количества храна, без да се притеснява за талията и бедрата. Дали обаче знаеше, че му остава още много време да допуска съдбоносни грешки?

„О, не, не искам да съм на 21 години — помисли си Жан. — Ако съм, то поне да е с днешните ми познания.“

Проклятие. Никой няма да поумнее, ако някога не е бил млад и глупав.

Колкото повече размишляваше върху онова, което вече не притежаваше — за разлика от Жордан, толкова повече го обземаше гняв. Имаше чувството, че годините са изтекли като пясък между пръстите му. Остаряваше и пясъкът изтичаше още по-бързо. Преди да се усети, ще започне да се тъпче с хапчета за понижаване на кръвното налягане и ще слезе да живее на партера.

Спомни си Виджая, приятеля от младини. Той живееше също като него, докато единият изгуби любовта, а другият я намери.

Същия месец, когато Манон напусна Пердю, Виджая срещна бъдещата си жена Кираи. Срещна я при автомобилна злополука, докато обикаляше площад „Дьо ла Конкорд“ с бавно темпо и не смееше да излезе от кръговото заради многото коли. Кираи беше умна, сърдечна и решителна жена, която имаше съвсем точна представа как иска да живее. Виджая се вмести с лекота в плановете ѝ за живота. От девет до шест всеки ден живееше за себе си: остана си учен и изследовател, специализира се в строежа и реакционните способности на човешките клетки и техните сетивни рецептори. Искаше да знае защо човек изпитва любов, когато яде нещо определено, защо някои миризми предизвикват отдавна погребани спомени за случки от детството. Защо човек се плаши от чувствата си. Защо му става гадно от паяци или слуз. Какво правят клетките в тялото, когато човек се държи като човек.

— Значи търсиш душата — каза му Пердю по време на един от нощните им телефонни разговори.

— Не, сър. Търся механиката. Всичко е акция и реакция. Остаряване, страх, секс — всичко се регулира от твоите сетивни способности. Пиеш кафе и аз мога да ти обясня защо ти е вкусно. Влюбваш се и аз ти казвам защо мозъкът ти се държи като при натрапчива невроза — обясни Виджая.

Кираи предложи на плахия биолог да се оженят и приятелят на Пердю каза „да“, дълбоко изненадан от щастието си. Сигурно си е представял как рецепторите му ротират като едно от онези светещи кълба в дискотеката. Щом Кираи забременя, двамата заминаха за Америка. Пердю редовно получаваше снимки на двамата близнаци — първо по пощата, после по мейла. Спортисти с открити лица, винаги усмихнати. Приличаха на майка си. На възраст колкото Макс.

Виджая бе прекарал тези 20 години по съвсем различен начин.

Макс, писател, носи наушници, неуспял тълкувател на сънища. Принудително обявен за мой син. Толкова ли съм стар, че ме вземат за негов баща? Всъщност… в това няма нищо лошо.

Мосю Пердю стоеше насред пристанището и трепереше от копнеж по собствено семейство. По човек, който да си спомня за него с обич. Търсеше възможност да се върне назад, до мига, когато отказа да прочете писмото.

Ти обвиняваше Манон точно в това, за което копнееш, и отказваше да си я спомняш. Не казваше името ù. Отказваше да мислиш за нея с любов и нежност. Прогони я от съзнанието си. Ти си глупак, Жан Пердю. Защо избра страха?

— Страхът променя тялото, както несръчен скулптор разваля един съвършен камък — обясняваше мъдрият Виджая. — Само дето при човека длетото удря отвътре и никой не вижда колко камъчета и люспи, колко пластове падат. Ставаш все по-тънък и нестабилен и стигаш дотам, че и най-лекото чувство те събаря. Една прегръдка, а ти си мислиш, че ще те натроши на парчета.

Ако някой ден Жордан поиска бащински съвет, Пердю ще му каже: „Никога не се вслушвай в страха! Страхът прави човека глупав“.