Парижката книжарница

15.

— Гладен съм — рече Макс.

— Имаме ли достатъчно прясна вода? — попита Макс.

— Искам и аз да управлявам — поиска Макс.

— Защо нямаме въдици на борда? — оплака се Макс.

— Някак си се чувствам кастриран без телефон и кредитни карти, нима вие не го усещате? — въздъхна Макс.

— Не — отвърна Пердю. — Добре е да почистите лодката. Това е двигателна медитация.

— Да чистя? Сериозно ли говорите? Вижте, пак минават шведски платноходки! — извика писателят. — Движат се в средата на реката, сякаш те са я открили. Англичаните не са като тях. Те оставят впечатлението, че реката е само тяхна и останалите е най-добре да ги аплодират от брега и да им махат с флагчета. Сигурно заради Трафалгар. Още ги боли.

Свали далекогледа и попита:

— Няма ли да окачим националното знаме да се вее отзад?

— На кърмата, Макс! Задната част на кораба се нарича кърма.

Колкото повече напредваха нагоре по Сена, толкова повече се вълнуваше Макс — и толкова по-спокоен ставаше Пердю.

Реката се виеше меко и спокойно през гори и паркове, образуваше дълги фльонги. По бреговете се редяха просторни ферми и имения. Старинните къщи излъчваха предположения за семейно богатство и семейни тайни.

— Отворете корабния сандък. При инструментите трябва да има флаг и вимпел с трикольор — нареди Пердю. — Извадете чук и пирончета, за да закрепите флага и вимпела.

— Аха. А откъде да знам как се коват пирони?

— Ами… ще намерите указания в книга, която описва как да прекараме ваканцията си в къща лодка.

— Там пише ли как се лови риба?

— Книги за риболова ще намерите в отдела „Как гражданите оцеляват в провинцията“.

— Къде са кофите и парцалите? И те ли са в книга?

Макс се засмя доволно и намести наушниците си.

Пердю видя няколко канута и силно натисна корабната сирена, за да ги предупреди. Дълбокият, пронизващ тон влезе право в гърдите му и се спусна към стомаха, а после и по-надолу.

— О! — пошепна мосю Пердю и отново натисна бутона за сирената.

Само мъж може да измисли подобно нещо.

Звукът и ехото в тялото му извикаха в паметта му усещането за кожата на Катрин под пръстите му. Топла, мека, гладка. Закръглеността на рамото. Споменът за докосването на телата им го замая.

Докосвам жени, управлявам кораб… Офейках.

В тялото му се бяха събудили милиарди клетки. Примигваха сънено, протягаха се и викаха: „Здрасти! Ако знаеш как ни липсваше. Още от същото, моля! Натискай газта!“.

Десен борд, ляв борд, фарватер[16], ограничен от разноцветни бъчви — ръцете още помнеха как да действат и се справяха отлично. А жените са хитри — те не противопоставят чувствата и мисленето, те обичат без граници и това се усеща.

Внимание! Пред входа на шлюза се образуват водовъртежи. Внимание! Да се пазим от жените, които искат винаги да са слабите. Които не позволяват на мъжа да прояви слабост.

Последната дума обаче има шкиперът.

Или жена му.

Скоро ще се наложи да спре. А паркирането на този тромав съд беше почти толкова лесно, колкото да се отърсиш от нощните мисли.

Голяма работа. Довечера ще избере най-красивата, най-дългата, най-снизходителната стена, ще завърти внимателно страничния рул, ако го намери, и… после какво?

Май е по-добре да спре край някоя дига.

Или просто да продължа напред, до края на живота си.

В грижливо поддържана градина край брега седяха група жени. Една от тях им помаха.

От време на време срещу тях се задаваха товарни корабчета или фламандски речни съдове, далечни роднини на „Лулу“, управлявани от равнодушни капитани, небрежно вдигнали крака на парапета. Големият рул вървеше съвсем леко и се насочваше само с палец.

После, изведнъж, цивилизацията изчезна. След Мелун[17]се потопиха в лятна зеленина.

А как миришеше само! Чисто, свежо, замайващо.

Имаше и още нещо, напълно различно от Париж.

Нещо липсваше. Нещо, с което Пердю дотолкова бе свикнал, че отсъствието му причиняваше леко замайване и бръмчене в ушите.

Като разбра какво е, го обзе невероятно облекчение.

Липсваха бученето на колите, скърцането на метровлаковете, бръмченето на климатиците. Дрънченето и стърженето на безброй машини и механизми, на асансьори и ескалатори. Липсваха шумовете на паркиращи камиони и влакови спирачки, липсваше тропането на токчета по паважа. Нямаше я басовата музика на хлапака от съседната къща, не се чуваше трясък на скейтбордове, нито боботене на мотори.

За първи път Пердю бе усетил тази неделна тишина, когато майка му и баща му го отведоха на гости при роднини в Бретан. Там, между Понт Авен и Кердрук, той възприе тишината като истинския живот, скрил се от гражданите във Финистер, на края на света. Париж му се струваше като непрестанно бръмчаща гигантска машина, която произвежда илюзии за обитателите си. Тя приспиваше хората с лабораторни аромати, имитиращи природата, омайваше ги със звуци, изкуствени светлини и фалшив кислород. Като при Форстър[18], когото обичаше като момче.

Един ден литературната „машина“ спира и хората, които дотогава са разговаряли чрез компютърните екрани, започват да умират от внезапната тишина, топлото слънце и интензивността на собствените си, нефилтрирани сетивни възприятия. Умират от наличието на живот.

Точно така се чувстваше Жан Пердю в момента: прегазен от свръхсилни усещания, никога неизпитани в града.

Вдишваше дълбоко и усещаше болки в дробовете. Непознатата свобода на покоя гърмеше в ушите му. Очите му виждаха истински живи форми и си почиваха.

Миризмата на реката, коприненият въздух, възвишението отсреща… За последен път се бе наслаждавал на простор и спокойствие, когато двамата с Манон препускаха през Камарг в онова късно, пастелносиньо лято. Дните бяха светли и горещи, нощем обаче поляните и дърветата около заблатените езера се покриваха с роса. Миришеше на есен и на солници. Миришеше и на огън: скрити сред пасища, колонии фламинго и стари, забравени овощни плантации, рома и мануш[19]бяха устроили своите летни лагери.

Жан и Манон яздеха две стройни, издръжливи бели кончета. Препускаха на воля през самотни плажове, по острите завои на междуселски пътища, повечето от които свършваха в гората. Единствено конете, родени в Камарг, умееха да ядат с муцуна под водата и успяваха да се справят в тези сурови условия, да намерят пътя в безкрайната, осеяна с вода пустиня.

Простор без хора. Покой далеч от хората.

— Помниш ли, Жан? Ти и аз, Адам и Ева в края на света?

Как звънеше от смях гласът на Манон. Топящ се от смях шоколад.

Да, двамата бяха открили друг свят в края на своя собствен. Свят, останал непипнат през последните две хиляди години. Недокоснат от човека и манията му да превръща природата в градове, пътища и супермаркети.

Никъде не се виждаше високо дърво, хълм или къща. Само небето и под него техните две глави. Срещаха стада диви коне. Рибари и диви гъски ловяха риба, змии преследваха смарагдови гущери. Усещаха молитвите на хилядите пътешественици, които Рона беше довлякла от извора си под глетчера до тази могъща делта и които сега се разгръщаха свободно между цъфтящи храсти, върби и няколко ниски дръвчета.

Утрините бяха толкова свежи и невинни, че го оставяха безмълвен и го изпълваха с благодарност, че се е родил и е дошъл тук. Всеки ден плуваше в морето под светлината на изгряващото слънце, чисто гол, ликуващ. Тичаше до края на плажа, стъпвайки леко в ситния пясък, и се връщаше. Чувстваше се част от самотата на природата и изпълнен със сила.

Манон го наблюдаваше с искрена възхита, докато ловеше риба с голи ръце. Двамата започнаха да се отърсват от цивилизацията. Жан си остави брада, Манон криеше гърдите си с косата и яздеше гола своята добродушна, умна кобила с малки уши. Станаха кафяви като кестени. Вечер се любеха върху все още топлия пясък край догарящия огън от донесени от водата дърва и Жан се наслаждаваше на тръпчивия вкус на кожата ѝ. Вкусваше солта на морето, солта на потта ѝ, солта на поляните по делтата, където реката и морето се сливаха като влюбени.

Когато наближаваше тайното място между бедрата ѝ, той усещаше хипнотичната миризма на женственост и живот. Манон миришеше на кобилата, която яздеше с голямо умение. Миришеше и на свобода. Ухаеше на невероятно съчетание от ориенталски подправки и беше сладка като цветя и мед. Миришеше на жена.

Тя непрестанно шепнеше името му, въздишаше, увиваше буквите в сладостните си стонове.

— Жан! Жан!

През тези нощи той беше повече мъж, отколкото когато и да било преди. Тя се отваряше цялата за него, стремеше се към него, посрещаше го с устни и ръце, с тяло и сърце. Очите ѝ оставаха отворени през цялото време, улавяха погледа му и го задържаха, в зениците светеше отражението на луната. Първо сърп, после полумесец, накрая пълно, кръгло лице.

Прекараха в Камарг половин лунно пътуване. Превърнаха се в диваци. Адам и Ева в тръстиковата колиба. Чувстваха се бегълци и откриватели. Жан никога не попита кого е трябвало да излъже Манон и какво е обяснявала, за да може да отиде с него на края на света и двамата да сънуват заедно с биковете, фламингата и конете.

Нощем дъхът ѝ напояваше абсолютната тишина под звездното небе. Сладкото, спокойно, дълбоко дишане на Манон.

Тя беше дъхът на света.

Едва когато образът на спящата, дишаща Манон под звездното небе на Юга бавно се разсея, Пердю забеляза, че през цялото време се е взирал пред себе си с широко отворени очи. За първи път си спомняше своята любима, без да загуби самообладание.