Парижката книжарница

23.

В залата нахлуха петима мъже. Посрещнаха ги женски писъци.

Първият натрапник издърпа партньорката на Кунео от прегръдката му и замахна да я шамароса. Якият италианец увисна на ръката му. Втори натрапник се нахвърли върху Кунео и заби юмрук в корема му. През това време първият повлече жената към изхода.

— Предателство! — изсъска Олсон и бързо поведе Жан Пердю и жената котка към скрито местенце, невидимо за видимо възбудените и осезаемо алкохолизирани мъже.

— Това е баща ми — пошепна тя, восъчнобяла от уплаха, и посочи един от най-агресивните натрапници. Приближените му очи шареха трескаво из залата. В ръка стискаше брадва.

— Не поглеждайте към него! Вървете пред мен! Ей сега ще излезем — нареди Пердю.

Макс отблъсна един от двамата мъже, очевидно познали в Кунео персонификация на сатанистките секс-игрички на своите жени, дъщери и сестри. От устата на неаполитанеца течеше кръв. Макс изрита първия нападател в коляното и просна втория на пода с умело приложена хватка от кунгфу.

После се върна с бързи крачки при своята боровинкова кралица, която стоеше в самия център на хаоса, гордо изправена и мълчалива. Целуна ѝ ръка и се поклони дълбоко.

— Благодаря ви, кралице на тази незавършена нощ. Това беше най-прекрасният танц в живота ми.

— Да си вървим, иначе може да ви е последният! — подкани го П. Д. и го дръпна за ръкава.

Пердю видя как кралицата проследи Макс с нежна усмивка. Вдигна наушниците му от пода и ги притисна до сърцето си.

Жордан, Пердю, П. Д., жената котка и Кунео се затичаха към старо синьо рено комби. Кунео се намести зад волана, тежко дишащият П. Д. падна на предната седалка, Макс, Жан и младата жена се покатериха в каросерията и се скриха между сандъчета с инструменти, кожен куфар, плетена кошница, препълнена с букетчета подправки и билки, както и планини от учебници по най-различни дисциплини. Кунео даде газ и потегли, преследван от бясно размахваните юмруци на мъжете, решени да прекратят тайните танцови изстъпления на жените си. Те преследваха чуждите типове чак до паркинга.

— Жалки глупаци! — изфуча П. Д. и метна в каросерията дебелия том с изображения на пеперуди, който бе паднал на главата му. — Затворени в дребнавите си възгледи, те ни смятат за глутница хипита, които танцуват първо облечени, а после голи. Не им идва на ум, че ако се съблечем, няма да представляваме особено красива гледка. Сбръчкани, ръбести тела, лалугерски тестиси, издути шкембета над тънки крачка…

Жената котка избухна в луд смях. Макс и Кунео също се засмяха, облекчени, че този път са отървали кожата.

— Моля ви… възможно ли е въпреки преследвачите да спрете за малко пред някоя банка? — попита с копнеж Макс, докато реното фучеше по шосето към брега.

— Само ако вече са ви предложили работа като певец кастрат! — отвърна злобно П. Д. Олсон.

След минути спряха пред книжния кораб. Линдгрен и Кафка се бяха разположили на прозорците и се наслаждаваха на залязващото слънце, без да се смущават от двойката врани, които грачеха обиди от сигурната височина на прастаро ябълково дърво.

Пердю забеляза как Кунео огледа лодката, изпълнен с копнеж.

— Боя се, че не бива да оставате повече тук — обърна се той към италианеца.

Кунео въздъхна.

— Само да знаете колко пъти съм чувал тези думи, синьор капитано.

— Елате с нас. Отиваме в Прованс.

— Старият писач ви е разказал историята ми, нали? Казал ви е, че търся по реките синьорината, отнесла със себе си сърцето ми.

— Да, да, проклетият американец отново не успя да си затвори устата. Но какво от това? Аз съм стар и скоро ще умра, позволено ми е да не се държа прилично. Благодарете се, че не съм публикувал историята ви във „Фейсбук“!

— Наистина ли сте във „Фейсбук“? — попита невярващо Макс, който береше ябълки и ги събираше в ризата си.

— Да, разбира се. Да не е подсъдно? — Олсон се изсмя злобно. — Как иначе ще проумея какво става с днешните хора? Как мислите, защо жадната за линч тълпа от селския площад успя да се събере за толкова кратко време?

— Аха, разбрах — промълви Макс. — Тогава ще ви пратя покана за контакт.

— Направи го, синко. Обикновено се ровичкам в интернет последния петък от месеца между единайсет и три.

— Дължите ни отговор — припомни му Пердю. — И двамата танцувахме, нали? Е? Моля да ни отговорите честно. Не понасям лъжата. Вие ли сте авторът на „Южни светлини“? Вие ли сте Санари?

Олсон обърна сбръчканото си лице към слънцето. Свали невъзможната си шапка, приглади бялата коса назад.

— Аз? Санари? Откъде ви хрумна?

— Техниката. Думите.

— О, разбрах какво имате предвид! Голямото „мамо-татко“ — персонифицираният копнеж на всеки човек по ултимативния родител, по майчинския баща. Или „Любовта на розите“ — цъфтяща и ароматна, но без бодли, което е отричане на природата на розите. Страхотно е, но не е от мен. По мое мнение Санари е голям приятел на хората, човек извън правилата и традицията. За съжаление, аз не съм такъв. Не обичам хората. Всеки път, когато ми се наложи да спазвам обществени правила, получавам разстройство. Не, приятелю Джон Лост, не съм Санари. Това е истината — за съжаление.

П. Д. слезе с усилие и закуцука към италианеца.

— Чуй, момче, аз ще ти пазя старата бричка и ще чакам да се върнеш. Защото, кой знае, може и да не се върнеш.

Кунео стоеше в нерешителност. Едва когато Макс награби куп книги и кошничката с билки и ги понесе към кораба, италианецът посегна към сандъчето с инструменти и кожения куфар.

— Позволявате ли да се кача на борда, капитано Пердито?

— Заповядайте. За мен е чест, синьор Кунео.

Макс отвърза въжето. Жената котка стоеше до реното и следеше случващото се с неразгадаем поглед. Пердю стисна ръката на П. Д. Олсон за сбогом.

— Наистина ли сте ме сънували, или това е просто игра на думи? — попита тихо той.

Пер Давид Олсон се усмихна дяволито.

— Светът от думи никога не е истински. Прочетох го веднъж при един немец. Казваше се Герлах, Гунтер Герлах. Дребният ум няма да го разбере.

Помисли малко и продължи:

— Карайте към Кюизери[33], на река Сей. Може би там ще намерите Санари. Ако е още жива.

— Жива? — сепна се Пердю.

— О, не съм сигурен. Просто обичам да си представям най-интересните неща като дело на жените. Вие не го ли правите?

Олсон се засмя и тромаво се намести зад волана в старото рено на Кунео. Кимна на младата жена, но тя посегна към Пердю.

— Дължиш ми нещо — промълви дрезгаво и впи устни в неговите.

Първата целувка на жена от двайсет години. Дори не беше сънувал колко е замайваща.

Тя го засмука, езикът ѝ се удари в неговия. Очите ѝ пламнаха. В следващия миг го отблъсна.

— Дори да те желая, това не те засяга — заяви гордо и в погледа ѝ блесна гняв.

Алилуя! С какво съм го заслужил?

— Кюизери? — попита Макс. — Какво е това?

— Раят — отговори Пердю.