Парижката книжарница

40.

На 4 септември Жан излезе рано сутринта, за да направи обичайната си разходка по улица „Дьо Колен“ и около пристанището на рибарското селце и да стигне навреме в книжарницата.

Есента идваше, а с нея идваха и клиентите, които предпочитаха да строят замъци от книги, не от пясък. Открай време есента беше любимият му сезон. Излизаха нови книги, които обещаваха нови приятелства, нови прозрения, нови приключения.

Горещата светлина на лятото постепенно се смекчаваше. Ставаше по-нежна. Санари се загръщаше в прозирно було, което го пазеше от изсъхналата вътрешност на страната.

Закуси последователно в „Лион“, в „Наутик“ и в пристанищното бистро. Заведенията вече нямаха нищо общо с времето, когато Брехт е писал тук подигравателните си песнички срещу националсоциалистите и ги е рецитирал на приятелите си. Въпреки това Жан усещаше полъха на изгнанието. Кафенетата бяха острови на благотворно оживление в неговия самотен живот с котарака Пст. Кафенетата му заменяха семейството и му напомняха за Париж. Те бяха изповедални и място за пресконференции. Там научаваше всичко, случващо се зад кулисите в Санари, как рибарите се справяха с водораслите, как играчите на топка се подготвяха за есенното първенство. „Колегите“ му от кея Уилсън го натовариха с функцията на заместник хвърляч, а това беше голяма чест. Нищо чудно да се наложи да участва в състезанията. Кафенетата бяха място, където Пердю се включваше в живота, без да прави впечатление, когато не говори или не участва.

Понякога сядаше в най-скрития ъгъл и говореше по телефона с баща си Жакен. Така направи и тази сутрин. Като чу за турнирите в Сиота, Жакен се захвана да лъска топките си и да се готви за път.

— Моля те, недей — опита се да го разубеди Пердю.

— Защо? О, разбрах! Как се казва тя?

— Непременно ли трябва да е жена?

— Значи е същата, за която ми каза, преди да заминеш?

Пердю избухна в смях. Двамата Пердю се засмяха.

— Ти обичаше ли тракторите? — попита след малко синът. — Някога, когато беше момче, искам да кажа.

— Винаги съм обичал тракторите, скъпи Жано! Защо питаш?

— Макс се запозна с едно момиче, което кара трактор.

— Момиче трактористка? Страхотно! Кога най-после ще видим този твой Макс? Ти го обичаш, нали?

— Какво значи това множествено число? Имаш предвид новата си приятелка, дето не обича да готви?

— Не говори глупости! Имам предвид майка ти. Да, да, кажи каквото искаш или замълчи. Мадам Берние и аз. И какво от това? Нямам ли право да се срещам с бившата си съпруга? След 14 юли… ами… стана повече от срещи. Тя, разбира се, тълкува нещата по друг начин. Твърди, че това е просто кратка афера и да не си въобразявам кой знае какво…

Жакен Пердю се засмя дрезгаво и моментално се закашля. Днес обаче дори пушаческата му кашлица звучеше весело.

— Какво да се прави — продължи след малко баща му, — Лирабел е най-добрият ми приятел. Обичам вкуса ѝ и не мога да се променя. Освен това готви чудесно и ме кара да се чувствам щастлив. Знаеш ли, Жано, когато човек започне да остарява, иска да има до себе си някого, за да си говорят и да се смеят.

Баща му със сигурност щеше да се подпише под философския трактат на Кунео за трите неща, от които човек се нуждае, за да е „истински щастлив“. Първо: добра храна. Никакви гадости, които те правят мързелив, тлъст и нещастен. Второ: да спиш по цяла нощ, без да се будиш (постига се чрез повече спортуване, малко алкохол и красиви мисли). И трето: да прекарваш времето си с хора, които се държат мило и искат да те разберат, макар и по свой начин.

Май имаше и четвърто: повече секс, но това го бе казала Сами, и в момента Пердю не виждаше причини да се довери на баща си.

Щом излезеше от последното кафене и тръгнеше към книжарницата, той се обаждаше на майка си. Винаги държеше телефона по посока на вятъра, защото тя искаше да чува вълните и чайките. Тази сутрин морето беше тихо и Жан попита:

— Чух, че в последно време с татко прекарвате много време заедно?

— Ами да. Този човек така и не се научи да готви. Какво друго ми остава, освен да го приютя?

— Вечеря, нощувка и закуска, така ли? Явно бедният човек си няма и легло.

— Казваш го така, сякаш вършим нещо неморално.

— Май никога не съм ти казвал колко те обичам, мамо…

— О, мое мило, мило дете…

Пердю чу как майка му отвори и затвори някаква кутийка. Познаваше шума, познаваше и кутийката — там майка му държеше хартиените си кърпички. Винаги стилната мадам Берние, дори когато ставаше сантиментална.

— И аз те обичам, Жан. Струва ми се, че никога не съм го казвала, само съм го мислила, истина ли е?

Истина беше.

— Въпреки това го забелязвах — отговори топло той. — Не беше нужно да ми го казваш през няколко години.

Тя се засмя и го нарече дързък хлапак.

Супер! Почти навърших петдесет и една, но все още съм дете.

Лирабел се оплака от поведението на бившия си съпруг, но гласът ѝ звучеше нежно. Наруга и новоизлезлите книги, но повече по навик.

Денят беше съвсем обикновен — и съвсем различен. Докато Жан прекосяваше кея на път към книжарницата, ММ изнесе щендерите с пощенски картички пред вратата.

— Денят ще е хубав! — извика ведро тя.

Пердю ѝ подаде пликче с кроасани.

— Да, и аз мисля така.

Малко преди залез слънце се оттегли в любимото си местенце. Оттам виждаше вратата, отразеното небе и частица от морето.

И тогава, посред мислите си, я видя.

Видя отражението ѝ и изпита чувството, че тя е излязла направо от облаците и водата.

Заля го неудържима радост.

Жан Пердю се изправи. Пулсът му се ускори.

Беше готов, както никога преди.

Сега! — помисли си щастливо.

Сега времето отново течеше нормално. Най-сетне излезе от вцепенеността. Преодоля раненото време. Отново чувстваше какво става тук и сега.

Катрин носеше сивосиня рокля, която подчертаваше цвета на очите ѝ. Вървеше изправена, гъвкава, стъпваше много по-уверено от преди…

Преди?

И тя е извървяла своя път от края към началото.

Катрин спря за миг на входа, за да се ориентира.

— Нещо определено ли търсите, мадам?

— Да, благодаря. Търсих дълго… и най-сетне го намерих. Определено го намерих — отговори Катрин и се обърна към Жан със засияло лице. Прекоси помещението, за да отиде при него. Той се изправи и я посрещна с лудо биещо сърце.

— Не можеш да си представиш с какво нетърпение чаках най-сетне да ме поканиш да дойда при теб.

— Наистина ли?

— О, да. Изпитвам силен глад — отговори Катрин.

Жан Пердю отлично знаеше какво тя иска да каже.

Вечерта се целунаха за първи път. След вечерята, след дългата, прекрасна разходка покрай морето, след откровения разговор под големия хибискус. Пиха много вода и малко вино. Всеки се наслаждаваше на присъствието на другия.

— Топлината тук действа утешително — каза по някое време Катрин.

Права беше. Слънцето на Санари прогони студа от тялото му и пресуши сълзите.

— Тя ни прави смели — допълни Жан Пердю. — Дава ни сили да вярваме в хората.

Нежно докосвани от вечерния вятър, объркани и възхитени от готовността си отново да се доверят, двамата се целунаха.

Жан изпита чувството, че за първи път целува жена.

Меките устни на Катрин се движеха под неговите по невероятно приятен, невероятно близък начин. Обзе го радост, че най-сетне може да я пие, да я усеща, да я милва. Желанието му пламна с нова сила.

Прегърна я нежно и завладя устата ѝ. Вкусваше я с език и зъби, следваше контурите на устните ѝ. Покри лицето ѝ с пърхащи целувки и спря върху ухаещото слепоочие. Притисна я силно, изпълнен с облекчение и нежност. Никога вече няма да спи лошо, когато тази жена е до него, никога. Никога вече няма да се ожесточава от самота.

Беше спасен. Двамата стояха прегърнати и се държаха здраво.

— Знаеш ли… — започна нерешително Катрин.

— Какво има?

— Постарах се да си спомня кога за последен път съм спала с бившия си съпруг. През 2003. На 38 години. Май стана грешка.

— Прекрасно. Това означава, че ти си по-опитната от двама ни.

Засмяха се.

„Чудесно е — помисли си Пердю. — Всички лишения, всички страдания могат да бъдат пометени със смях. Просто със смях.“

Годините се сляха в едно и изчезнаха.

— Аз пък помня нещо друго — рече той. — Любовта на плажа се надценява.

— Сигурно защото цялото тяло се покрива с пясък.

— Да не говорим за комарите.

— Според мен те са по-скоро в къщите, отколкото на плажа.

— Вероятно си права, Катрин. Нямам понятие.

— Тогава аз ще ти покажа — пошепна тя. Лицето ѝ беше младо и самоуверено. Поведе Жан към втората спалня.

Под лунната светлина се плъзна четирикрака сянка.

Пст излезе на терасата и с разбиране им обърна тигровия си гръб.

Дано хареса тялото ми. Дано силите не ме напуснат. Дано да усетя как ù харесва да я милвам. Дано…

— Престани да мислиш, Жан Пердю! — заповяда нежно Катрин.

— Как го разбра?

— Не е трудно, любов моя — пошепна тя. — Толкова искам да… да се любим…

Зашепнаха си изречения без начало и без край. Пердю съблече Катрин. Под роклята си тя носеше само прост бял слип.

Тя разкопча ризата му и зарови лице в гърдите му, вдъхна дълбоко аромата му. Дъхът ѝ го милваше нежно. Май не беше нужно да се притеснява за мъжката си сила. Тя се появи в мига, когато я видя съблечена и мекото, топло тяло се задвижи в ръцете му.

Прекараха в Санари сюр Мер целия септември. Един ден Жан реши, че е пил достатъчно от светлината на Юга. Изгубеният бе намерен. Раненото време приключи.

Вече можеше да отиде в Боние и да преодолее поредното стъпало.