Парижката книжарница

17.

Речната лодка на жандармерията се приближаваше бързо. Пердю забави темпото и изчака повратливата моторна лодка да спре отстрани на клампите.

— Мислите ли, че ще ни дадат двойна килия? — попита Макс.

— Ще поискам да ме признаят за защитен свидетел — каза Макс.

— Дали пък не ги е изпратила издателката ми? — загрижи се Макс.

— По-добре идете да измиете прозорците или да изпробвате няколко възела — посъветва го Пердю.

Стегнат жандармерист с пилотски очила скочи на борда и без усилие изкачи стълбичката към мостика.

— Добър ден, господа. Бригадир Льовек от службата за навигация по Сена, област Шампан — представи се той. По гласа му личеше колко обича службата си. Пердю бе готов да повярва, че бригадир Льовек му носи обвинение за непозволено отдалечаване от живота.

— За съжаление, вашата винетка не е поставена на видимо място, както изисква законът. Покажете ми, моля, и спасителните жилетки — част от оборудването, включено в предписанията. Благодаря.

— Май е по-добре да измия прозорците — промърмори Макс.

След четвърт час, устно предупреждение и квитанция за глоба мосю Пердю сложи на масата всички пари от касата и от джобовете си. Трябваше да плати винетка за пътуване във френски води, две неонови спасителни жилетки, задължителни по шлюзовете на Рона, и заверено копие на наредбата за речното плаване. Парите не му стигнаха.

— Така — промърмори бригадир Льовек. — И какво ще правим сега?

Май очите му светнаха доволно…

— Бихте ли… Обичате ли да четете? — попита Пердю и се ядоса на засраменото си заекване.

— Разбира се. Според мен е глупаво да наричат четящите мъже слабаци и разбирачи на жените — отговори жандармеристът и се опита да погали Кафка, който обаче вирна опашка и се отдръпна.

— Тогава… ще позволите ли да ви предложа една или няколко книги срещу останалата сума?

— Хм… Бих могъл да взема книги срещу жилетките, но какво ще правим с глобата? И как ще си плащате таксите за нощувка в пристанищата? Не съм сигурен, че собствениците на яхтени пристанища обичат да четат. — Бригадир Льовек размишляваше усилено. — Карайте след тези холандци. Те имат нюх към безплатните места. Сигурен съм, че ще намерят къде да хвърлят котва, без да дадат пари за такса.

Докато вървяха през книжарницата, за да може Льовек да си избере книги за уреждане на сметката, бригадирът се обърна към Макс, който тъкмо миеше прозореца пред креслото за четене и избягваше да го погледне:

— Кажете, вие не сте ли онзи известен писател?

— Аз? Не. Аз съм… ами — Жордан хвърли бърз поглед към Пердю — аз съм негов син и най-нормален продавач на спортни чорапи.

Пердю го погледна гневно. Жордан току-що се бе самоосиновил, без да му мигне окото.

Льовек взе „Нощта“ от етажерката и съсредоточено разгледа снимката на автора на четвърта корица.

— Сигурен ли сте?

— Не съвсем. Май все пак съм аз.

Бригадирът кимна с разбиране.

— Ясно. Очевидно имате много фенове от женски пол.

Макс подръпна наушниците, които висяха на врата му.

— Не знам — промърмори унило. — Може и да е вярно.

— Да знаете, че бившата ми годеница много хареса вашата книга. Постоянно ми досаждаше с цитати. Пардон, исках да кажа, става дума за книгата от онзи тип, на когото приличате. Бихте ли могли да напишете името си на първа страница?

Макс кимна.

— За Фредерик — продиктува му Льовек. — С искрено приятелство.

Макар да скърцаше със зъби, Макс изпълни желанието на жандарма.

— Прекрасно — засмя се Льовек. Лицето му грейна. — Какво ще кажете синът ви да плати глобата?

Жан Пердю кимна.

— Със сигурност ще го направи. Той е добро момче.

Макс обърна джобовете си и намери няколко дребни банкноти и цяла купчина монети. Сега вече и двамата с Пердю бяха във фалит. Льовек въздъхна примирено и избра две нови издания — „за колегите“ — и книга с рецепти, озаглавена „За самотници“.

— Почакайте — помоли Пердю. Извади няколко заглавия от етажерката „любов за глупаци“ и добави към тях автобиографията на Ромен Гари.

— За какво са ми тези?

— Правилният въпрос е „срещу какво“ — уточни меко Пердю. — Срещу разочарованието, че никоя жена не ни обича така, както тази, която ни е родила.

Льовек се изчерви и побърза да се сбогува.

— Благодаря — пошепна Макс.

Когато лодката с жандармеристите изчезна от погледа му, Пердю се почувства по-сигурен от всякога, че романите за бегълци от живота и самоволни кормчии по реките най-злобно премълчават подобни банални проблеми като винетки за движение по френските води и глоба за липса на спасителни жилетки.

— Смятате ли, че бригадирът няма да каже на никого за мен? — попита Жордан, загледан след полицейската моторница.

— Стига, Жордан! Какво толкова страшно има да поговорите с феновете си или с пресата?

— Страшното е, че ще ме попитат над какво работя.

— И какво от това? Кажете им истината. Че размишлявате. Че не бързате. Че търсите най-прекрасната история и щом попаднете на подходящ материал, ще им съобщите.

Жордан го гледаше, сякаш никога не му бе хрумвала подобна възможност.

— Завчера се обадих на баща си. Той не чете много, знаете ли, само спортни вестници. Разказах му за мен, за преводите на книгата ми, за известността, че скоро ще съм продал половин милион екземпляра. Че бих могъл да го подпомагам, защото пенсията му не е голяма. Знаете ли какво ме попита той?

Мосю Пердю го гледаше мълчаливо.

— Няма ли най-сетне да се заема с истинска работа. Хората разправяли, че съм написал някаква перверзна история. Половината квартал ме одумвал. Знаел ли съм изобщо какво съм му причинил с моите измислици. Макс изглеждаше безкрайно наранен и изгубен.

Мосю Пердю изпита необичайно силно желание да прегърне това нещастно момче. И наистина го направи, но трябваше да се засили два пъти, а после не знаеше къде точно да сложи ръцете си, за да притисне главата на Макс Жордан върху рамото си. Дълго стояха така. И двамата се чувстваха неловко.

Пердю сведе глава към ухото на младия писател и пошепна:

— Баща ви е един дребнав игнорант.

Макс потръпна от ужас, но Пердю не го освободи от прегръдката си. Продължи тихо, сякаш споделяше с младия мъж много важна тайна:

— Заслужава си съдбата. Въобразява си, че хората говорят за него, докато те всъщност говорят за вас. И се питат как човек като баща ви е създал такъв страхотен син. Казват си, че това е най-доброто му творение, но той не го съзнава.

Макс преглътна и на свой ред зашепна с изтънял глас:

— Мама твърдеше, че той не го казвал с лошо. Просто не знаел как да изрази обичта си. Всеки път, когато ме ругаел и биел, в действителност ме обичал, и то много.

Сега вече Пердю сграбчи своя млад придружител за раменете, погледна го право в очите и заговори високо и ясно:

— Мосю Жордан, Макс, майка ви е излъгала, защото е искала да ви утеши. Глупаво е лошото отношение към децата да се тълкува като обич. Знаете ли какво казваше моята майка?

— Не си играй с онези мръсни деца?

— О, не, тя не беше елитарна. Казваше, че твърде много жени стават съучастнички на жестоки, равнодушни мъже. Лъжат заради тези мъже. Лъжат собствените си деца. Мъжете се отнасят по същия начин и към жените си. Затова жените се мъчат да вярват, че зад жестокостта се крие любов — иначе ще полудеят от болка. Не, Макс, това не е любов.

Макс изтри една сълза от ъгълчето на окото.

— Някои бащи не могат да обичат децата си. Те им досаждат. Или са им безразлични. Или ги възприемат като чудовища. Гневят се, защото децата са различни от техните желания. Гневят се, защото жената е поискала да роди деца, за да заглади пукнатините в брака им. Това е женското средство за щастлив брак, но където няма любов, няма и добър брак. Затова бащите изливат гнева си върху децата. Каквото и да правят децата, бащите се отнасят към тях грозно и подло.

— Престанете, моля ви!

— А децата, малките, крехки, изпълнени с копнеж деца — продължи с мек глас Пердю, силно трогнат от болката и мъката на Макс, — те правят всичко, за да бъдат обичани. Всичко. Мислят си, че не друг, а те са виновни бащата да не ги обича. Разберете, Макс — Пердю повдигна брадичката му, — децата нямат нищо общо. Вие сте го разбрали и сте го написали в своя прекрасен роман. Ние не вземаме решение да обичаме, това е невъзможно. Не можем да накараме никого да ни обича.

Няма рецепта за обич. Съществува само любовта. Тя идва и си отива. Ние не можем да направим нищо.

Сега вече Макс се разплака неудържимо. Падна на колене и обхвана краката на мосю Пердю.

— Добре, добре — шепнеше книжарят. — Няма нищо. Успокойте се. Искате ли да управлявате „Лулу“?

Макс се вкопчи в крачолите на панталона му.

— Не! Искам да пуша! Искам да пия! Искам най-сетне да открия себе си! Искам да пиша! Аз ще решавам кой ме обича и кой — не, аз ще определям дали любовта причинява болка. Искам да целувам жени, искам…

— Добре, Макс, добре. Ще хвърлим котва, ще купим нещо за пушене и нещо за пиене, а онова с жените… ще видим.

Пердю изправи плачещия младеж на крака. Макс се облегна на рамото му и намокри грижливо изгладената риза със сълзи.

— Колко гадно е всичко! — хълцаше той.

— Да, прав сте. Но моля ви, мосю, ако ще повръщате, наведете се над водата, иначе ще се наложи отново да търкате палубата.

В хълцането на Макс Жордан се примеси смях. Плачеше и се смееше и не се отделяше от Пердю.

Изведнъж книжният кораб потрепери и кърмата силно се удари в брега. Двамата мъже се стовариха върху пианото, после рухнаха на пода. От етажерките заваляха книги.

— Олеле! — изохка Макс, когато тежък том падна върху корема му.

— Махнете си коляното от устата ми! — заповяда Пердю.

Погледна през прозореца и видяното никак не му хареса.

— Отклонили сме се от пътя!