Парижката книжарница

4.

Следващият клиент беше англичанин.

— Наскоро видях тук книга със зелено-бяла подвързия. Преведена ли е вече? — попита англичанинът.

Пердю откри, че става дума за класически роман, излязъл преди 17 години, но не му го продаде. Вместо това клиентът си тръгна с томче стихове. Накрая книжарят помогна на пощальона да пренесе пакетите с книги от количката си на кораба и заедно с винаги изнервената начална учителка от другия бряг на Сена избра няколко актуални детски книги.

Пердю издуха носа на малко момиче, надвесило се над „Златния компас“, и написа на преуморената му майка удостоверение за възстановяване на данък оборот — тя купуваше от него трийсеттомна енциклопедия и я плащаше на вноски.

Жената посочи дъщеричката си.

— Докато навърши 21 години, това странно дете ще я е изчело цялата. Хубаво, съгласих се да ѝ купя енцикопе… енциклопе… добре де, този справочник. Обаче ѝ заявих, че няма да получава подаръци за рождените дни. Нито за Коледа.

Пердю погледна към седемгодишното момиченце и му кимна. Малката отговори със сериозно кимване.

— Смятате ли, че това е нормално? — попита загрижено майката. — На тази възраст?

— За мен това дете е смело и умно. Постъпвате правилно.

— Един ден мъжете сигурно ще казват, че е прекалено умна.

— Глупавите със сигурност, мадам. Но коя жена иска глупав мъж? Това би я убило.

Майката изненадано вдигна поглед от зачервените си ръце, които вечно кършеше нервно.

— Защо някой не ми каза това по-рано? — попита тя и направи опит да се усмихне.

— Знаете ли какво? — усмихна се в отговор Пердю. — Изберете си една книга и я подарете на дъщеря си за рождения ѝ ден. Днес аптеката има промоция. Който си купи том от енциклопедията, получава гратис роман.

— Нямам време, мама ме чака отвън — въздъхна жената, приела лъжата, без да се замисли. — Мама иска да отиде в старчески дом. Казва, че е крайно време да престана да се грижа за нея. Но аз не мога. Вие бихте ли могли?

— Ще ида да поговоря с майка ви, а вие се огледайте за някой хубав подарък. Разбрахме ли се?

Жената се подчини с благодарна усмивка.

Пердю наля чаша вода и слезе на кея. Старата дама не бе посмяла да мине по стълбичката.

Книжарят познаваше недоверчивостта на възрастните хора. Имаше много клиенти, минали седемдесетте, с които разговаряше на сушата — на пейката, където сега седеше и бабата на момиченцето. Колкото повече напредваше животът им, толкова по-предпазливи ставаха старите хора. Не искаха нищо да застраши оставащото им време. Затова преставаха да пътуват, отсичаха старите дървета пред къщата, за да не паднат върху покрива, и не смееха да минат по петмилиметровата стоманена стълбичка над реката. Пердю занесе на бабата и голям каталог, за да го използва като ветрило срещу лятната горещина. Тя му кимна приветливо и го покани да поседне до нея.

Веднага му напомни за майка му. Сигурно заради очите ѝ, които го гледаха будно и с разбиране. Затова седна. Сена блещукаше, небето се издигаше над тях синьо и лятно. От площад „Конкорд“ се чуваха клаксони на автомобили. Нито миг тишина. След 14 юли градът щеше да се поизпразни — парижаните излизаха в лятна ваканция и щяха да се отправят към морския бряг и планината. Въпреки това градът щеше да си остане шумен и гладен.

— И вие ли правите това понякога? — попита внезапно старицата. — Проверявате ли по старите снимки дали лицата на починалите изразяват предчувствие за близката смърт?

Пердю поклати глава.

— Не.

Жената отвори с треперещи пръсти, целите на старчески петна, медальона на шията си.

— Вижте тази снимка. Това е мъжът ми. Две седмици преди да падне. И изведнъж аз, младата жена, разполагах с една свободна стая.

Тя помилва лицето на починалия с показалец и нежно го почука по носа.

— Вижте колко спокоен изглежда. Сякаш ще осъществи плановете си. Гледаме в обектива и си мислим, че ще продължаваме все напред и напред, а после… добър ден, вечност.

Възрастната дама помълча малко и заяви:

— Във всеки случай аз вече не позволявам да ме снимат.

Обърна лице към слънцето и попита тихо:

— Имате ли книга за умирането?

— Имам даже много — кимна Пердю. — За остаряването, за нелечимите болести, за бавното и за бързото умиране, за самотната смърт на пода на болничната стая…

— Често съм се питала защо не се пишат повече книги за живота. Да умре, може всеки. Но да живее?

— Имате право, мадам. За живота има да се разказва много. Живот с книгите, живот с децата, живот за начинаещи.

— Напишете една такава книга.

Нима смятате, че бих могъл да давам съвети на хората как да живеят?

— Бих предпочел да напиша енциклопедия на човешките чувства — призна той. — Ще карам буква по буква. Например „Г“: гордостта от ранното ставане. Или „П“: плахостта на пръстите на краката или страхът, че собствените ти крака могат да убият любовта на другия. После „С: страх да вземеш някого на стоп. Какво ще кажете?

Пердю остана много изненадан, че разказва всичко това на една напълно непозната жена. Сигурно защото снощи бе отворил стаята.

Възрастната дама помилва коляното му и той потръпна. Докосванията бяха опасни.

— Енциклопедия на чувствата — усмихна се тя. — Да знаете, че това с пръстите на краката ми е познато. Лексикон на чувствата… Познавате ли немския писател Ерих Кестнер?

Пердю кимна. През 1936 г., малко преди Европа да потъне в черно-кафяв мрак, Кестнер извадил от поетичния лекарствен шкаф на произведенията си „Лирична домашна аптека. „Настоящият том е посветен на терапията на личния живот — написал авторът в предговора. — Той се отнася, най-често в хомеопатична дозировка, до малките и големите трудности на съществуването и служи за лечение на средностатистическия вътрешен живот…“

— Именно Кестнер беше причината да нарека книжния си кораб „Литературна аптека“ — обясни тихо Пердю. — Исках да лекувам чувства, които клиентите не признават за страдания, а лекарите не ги диагностицират. Всички тези малки чувства и вълнения, от които никой терапевт не се интересува, защото уж са твърде дребни и невидими. Чувството, което ни обзема към края на поредното лято. Или когато осъзнаваме, че вече не разполагаме с цял живот време, за да намерим мястото си. Или леката тъга, когато едно приятелство не се задълбочава и човек е принуден да продължи да търси истинския си довереник. Или меланхолията сутринта на рождения ден. Носталгията по въздуха от детството. Такива чувства…

Спомни си как веднъж майка му бе говорила за болка, която я мъчи и срещу която няма лек.

— Има жени, които гледат другите в обувките, но не и в лицето. Други жени пък гледат само в лицето и почти не поглеждат към обувките.

Майка му предпочиташе втория тип жени. Другите я караха да се чувства унизена и неразбрана.

Пердю бе купил кораба тъкмо за да облекчава подобни необясними, но съвсем реални страдания. Тогава той беше само съд за превоз на товари и носеше името „Лулу“. Пердю го преустрои със собствените си ръце и го напълни с книги, които бяха единственото лекарство за безброй неопределими душевни страдания.

— Напишете всичко това. Енциклопедия на чувствата за литературни фармацевти. — Възрастната жена изправи гръб, стана по-жива, сякаш се подмлади. — На „Д“ добавете: доверие към чужди хора. Сигурно и вие сте изпитвали онова странно чувство да седнете във влака срещу напълно непознат човек и да се отворите пред него много повече, отколкото пред хората от собственото си семейство. А на „У“ ще сложите: утехата от внуците. Тя е чувството, че животът продължава.

Възрастната дама замълча замечтано.

— Плахостта на пръстите на краката. И аз я имах. Но той… той харесваше краката ми.

Когато бабата, майката и момиченцето се сбогуваха, Пердю си помисли: „Няма и капчица истина в твърдението, че книжарите се занимават с книги. Книжарите се занимават с хора“.

Към обед потокът от клиенти отслабна. За французите яденето беше по-свято от държавата, религията и парите, взети заедно. Пердю грабна голямата метла, почисти стълбичката и разкъса няколко паяжини. След малко видя Кафка и Линдгрен, двете улични котки, които го посещаваха всеки ден, да вървят към него под дърветата на крайбрежната алея. Носеха тези имена заради предпочитанията, които проявяваха. Сивият котарак с бялата свещеническа якичка много обичаше да точи ноктите си върху „Размишленията на едно куче“ от Франц Кафка — басня, която коментира човешкия свят от гледната точка на кучето. Червено-бялата Линдгрен с дългите уши пък се излягаше доволно край книгите за Пипи Дългото чорапче. Красива котка с приветливи очи, която надничаше иззад етажерките и оглеждаше внимателно всеки посетител. Понякога Кафка и Линдгрен услужваха на Пердю, като без предупреждение скачаха от някоя висока етажерка върху клиент от третата категория и той отдръпваше мазните си пръсти.

Двете начетени улични котки изчакаха да си отиде и последният клиент, който би могъл да ги настъпи, и се качиха на борда. Замъркаха нежно и се отриха в краката на Пердю.

Книжарят остана неподвижен. За малко, съвсем за малко, си позволи да отвори бронята около сърцето си, за да се наслади на топлината на котките. И на мекотата им. За секунди затвори очи и се отдаде на безкрайно нежното усещане върху глезените си.

Тези почти милувки бяха единствените в живота на мосю Пердю.

Единствените, които допускаше.

Скъпоценният миг отлетя бързо. Зад етажерката, където книжарят бе подредил книги срещу петте вида нещастия в големия град (трескаво бързане, равнодушие, горещина, шум и — най-общо казано — садистичен шофьор на автобус), се разнесе силна, мъчителна кашлица.