Парижката книжарница

22.

Мосю Пердю усети как го следяха погледи под гримирани мигли. Ако улови погледа на някоя от жените, задържи го и му отговори, бързо ще се озове вcabeceo— безмълвната размяна на погледи по време на тангото, с която се урежда всичко. „Питане с очи.“

— Гледайте в пода, Жордан, не гледайте жената в лицето — зашепна трескаво Пердю. — Ако гледате жената продължително, тя ще приеме, че искате да я поканите на танц. Танцувате ли аржентинско танго?

— Някога бях много добър в свободните движения с ветрило.

— Аржентинското танго е подобно. Има само няколко строго определени последователности от стъпки. Опирате горната част на тялото си в гръдния кош на жената. Сърце до сърце. А после се вслушвате в зова на партньорката си. Тя показва как иска да я водите.

— Да слушам? Никой не говори.

Правилно наблюдение. Нито мъжете и жените по столовете, нито двойките на танцовата площадка си хабяха дъха за говорене. Въпреки това се изразяваха съвсем ясно. „Води ме по-бързо! Не ме притискай така силно! Дай ми пространство! Позволи да те примамя! Да поиграем!“ Жените поправяха мъжете — тук потъркване на стъпало по глезена („Съсредоточи се!“), там рисуване на стилизирана осмица по паркета („Аз съм принцесата!“).

На други места се срещаха мъже, които при четири последователни танца използваха могъществото на словото, за да събудят страстта на партньорката си. Шепнеха в ухото ѝ меки португалски думички, дъхът им милваше косата и шията ѝ, възбуждаше кожата. „Луд съм по твоето танго. Подлудяваш ме с твоя танц. Сърцето ми ще накара твоето да пее от свобода…“

Тук не видя нито един шепнещ тангеро. Тук всички общуваха с очи.

Трябваше да посвети Макс в правилата наcabeceo.

— Мъжът дискретно плъзга поглед…

— Откъде знаете всичко това? Пак ли от книга?

— Не. Този път не. Чуйте ме. Огледайте се бавно, но не прекалено бавно. Изберете с коя да танцувате следващатаtanda— поредица от четири танца. Проверете коя би искала да танцува с вас. Попитайте избраната с дълъг, директен поглед. Ако ви отговори или дори ви кимне и се усмихне, поканата е приета. Ако погледне настрана, значи казва: „Благодаря, не“.

— Много хубаво — пошепна Макс, — това „Благодаря, не“ е толкова тихо, че никой не се плаши от бламиране.

— Много точно наблюдение. Ако станете и отидете да вземете дамата, правите галантен жест. На път към нея имате право да проверите дали наистина сте искали нея. Защото е възможно тя да е пожелала господина зад вас.

— А след танца? Може ли да я поканя на питие?

— Не. Връщате я на мястото ѝ, благодарите и отивате при мъжете. Тангото не задължава с нищо. В продължение на три или четири песни споделяте копнежи, надежди и желание. Някои казват, че е като секса, само че по-добро. И се случва по-често. След три песни идва краят. Крайно неучтиво е да танцуваш с една жена повече от еднаtanda.Това се смята за лошо възпитание.

Двамата наблюдаваха танцуващите изпод вежди. След малко Пердю посочи с брадичка една от жените, която изглеждаше в началото на петдесетте, но би могла да е и към края на шейсетте. Черна коса със сиви кичури, хлабав кок на тила като при танцьорките на фламенко. Грижливо изгладена рокля за танци. Три брачни халки на един пръст. Стойка на балерина. Стройна, гъвкава и здрава като млад боровинков храст. Превъзходна танцьорка с меко сърце, която с лекота преодолява неподвижността или колебливостта на партньорите си, прикрива недостатъците им с грацията си и прави всичко леко и въздушно.

— Ето я вашата партньорка, Жордан.

— Тази ли? Тя е прекалено добра! Страх ме е!

— Запомнете чувството по време на танца. Един ден ще поискате да пишете за танго и ще е добре да запомните как се танцува със страх в сърцето. Какво чакате, вървете да танцувате!

Докато Макс панически, но и с нарастваща смелост се стремеше да привлече вниманието на гордата боровинкова кралица, Жан се запъти към бара, поръча си чашка с един пръст пастис и ледена вода. Чувстваше се… възбуден. Истински възбуден.

Сякаш се готвеше да се качи на сцена.

Преди всяка среща с Манон не беше на себе си. Треперещите му пръсти превръщаха бръсненето в клане.

Никога не знаеше какво да облече. Искаше да изглежда силен, строен и елегантен, хладен и недостъпен. Тогава започна да вдига тежести и да прави лицеви опори. За да е винаги в добро физическо състояние за Манон.

Жан Пердю отпи глътка пастис.

— Грацие — промълви той, следвайки интуицията си.

— Прего, синьор капитано — отвърна мустакатият дребосък зад бара на пеещ неаполитански.

— Голяма чест. Аз не съм капитан.

— О, разбира се, че сте. Кунео вижда.

От високоговорителите гърмяха чартове.Cortina —знак за смяна на партньорите. След трийсет секунди започваше новатаtanda.

Пердю проследи как боровинковата кралица се смили и позволи на бледия, но смело вирнал глава Макс да я изведе на танцовата площадка. Само след няколко стъпки тя се прояви като императрица и явно направи нещо с Макс, който висеше на протегнатата ѝ ръка. Младият писател свали наушниците си. Не просто ги свали, а ги хвърли настрана. Изправи гръб и изведнъж стана по-голям, с по-широки рамене, издул гръдния си кош като тореро.

Дамата му хвърли бърз поглед към Пердю. Студени светлосини очи. Млад поглед от стари очи. Безвременното ѝ тяло изпълняваше сладката, копнежна песен на тангото. Пердю познавашеsaudadeна живота — онази мека, стопляща тъга по всичко и нищо.

Saudade.

Копнеж по времето, когато си бил дете, когато дните са се преливали един в друг и преходността е била без значение. Когато си бил обичан така, както никога няма да те обичат. Отдаване, което се преживява само веднъж. Този копнеж е всичко, което човек не е в състояние да изрази с думи.

Май трябва да го включи в енциклопедията на чувствата.

П. Д. Олсон застана на бара. Бе престанал да танцува и отново изглеждаше като стар човек.

— Което не можеш да обясниш, трябва да изтанцуваш — промърмори уж на себе си Пердю.

— А което не можеш да изречеш, трябва да запишеш — продължи мисълта му с гръмък глас старият романист.

Оркестърът засвири „Por una Cabeza“. Партньорката на Макс се отпусна на гърдите му, произнесе няколко заклинания. Ръцете, стъпалата и бедрата ѝ дискретно коригираха позата и движенията му. И през цялото време се правеше, че той я води.

Жордан танцуваше танго. Първо с широко отворени очи, после, след дадена шепнешком заповед, със спуснати ресници. Двамата изглеждаха като стара любовна двойка. Непознатата и хлапакът.

П. Д. кимна на Кунео и закръгленият барман се запъти към дансинга. Изведнъж стана по-лек. И много галантен, с внимателни, почтителни движения. Партньорката му беше по-висока, но веднага се сгуши в него, изпълнена с доверие.

П. Д. Олсон се наведе към Пердю и зашепна доверчиво:

— Прекрасна литературна фигура е този Кунео. Дошъл в Прованс като помощник жътвар. Берял череши, праскови, кайсии, всички плодове, за които са необходими чувствителни ръце. Работел с руснаци и араби. Преживял чудна нощ с млада лодкарка, но още на следващата сутрин тя изчезнала с лодката си. Името ѝ беше нещо лунно. Оттогава Кунео я търси по реките. Търсенето продължава вече двайсет години. Кунео работи ту тук, ту там, според мен вече може всичко. Готви чудесно, но и боядисва, поправя камиони, изчислява хороскопи… Каквото поискате, това прави. А останалото научава с безумна бързина. Гений в тялото на неаполитански пекар.

П. Д. поклати глава.

— Само си представете — двайсет години търси една жена!

— И какво от това? Нима има по-добра причина?

— Само вие можете да дадете точен отговор, Джон Лост.

— Какво? Как ме нарекохте току-що, Олсон?

— Нали чухте? Жан Пердю, Джон Лост, Джовани Пердито. Вече съм ви сънувал.

— Вие ли написахте „Южни светлини“?

— А вие танцувахте ли вече?

Жан Пердю глътна пастиса наведнъж. Обърна се и плъзна поглед по жените. Някои се извърнаха, други срещнаха очите му.

А една го проследи с поглед. В средата на двайсетте, къса коса, малък бюст, твърд делтовиден мускул между рамото и шията. Парене в погледа, което свидетелстваше за див глад, но и за смелост да утоли глада си.

Пердю ѝ кимна. Тя се надигна, без да се усмихне, и извървя половината път насреща му. Минус точно една стъпка. Последната. Беше негов ред. Длъжен бе да я направи.

Жената чакаше. Гневна, едва владееща се котка.

В същия миг оркестърът завърши първата песен. Мосю Пердю закрачи към жадната за живот котка.

„Битка!“ — зовеше лицето ѝ.

„Покори ме, ако можеш, но не смей да ме унижаваш“ —изискваше устата ѝ.

„И тежко ти, ако не смееш да ми причиниш болка. Аз съм мека, но усещам мекотата едва в страстта на цялостната твърдост. И знам как да се браня!“ — това казваха малката, твърда ръка и вибриращото напрежение, което държеше тялото ѝ изправено. Казваха го и бедрата ѝ, които веднага се притиснаха към неговите.

Притисна се към него от горе надолу — и още при първите тонове Жан ѝ предаде енергията си с тласък от слънчевия сплит. Притисна я надолу, още надолу, докато и двамата останаха на единия си крак — а другият бе протегнат високо във въздуха.

Жените си зашепнаха смаяно, но веднага спряха, когато Пердю вдигна младата жена и бързо, с рязко, умело движение уви танцуващия ѝ крак около коляното си. Коленете им се срещнаха. Двамата се притиснаха един към друг като голи влюбени.

В тялото на Жан пулсираше енергия, дълго останала неизползвана.

Още ли може? Наистина ли ще съумее да се върне в тялото си, неизползвано от цяла вечност?

„Не мисли, Жан! Чувствай!“

Да, Манон.

Манон го научи да не мисли, докато се любят. По време на любовната игра, докато танцуваха и докато говореха за чувства. Наричаше го „типичен северняк“, защото се опитваше да крие душевните си вълнения зад фрази и сковано лице. Защото по време на секс внимаваше да се държи прилично. И защото не танцуваше, а влачеше и буташе Манон по паркета като торба с покупки, вместо да се отдава на желанията си. Да изпълнява прищевките на волята си, да реагира спонтанно.

Манон разчупи сковаността му като орех. Разчупи я между голите си ръце, между голите си пръсти, между голите си крака…

Тя ме освободи от всичко враждебно на човешкото. От мълчанието и от задръжките. От принудата да правя само правилни стъпки.

Казват, че мъжете, които са изцяло в телата си, усещат, когато една жена иска от живота повече, отколкото получава. Момичето в прегръдките му копнееше за чужденеца, за вечния пътешественик — Пердю помириса този неин копнеж, чу го в биенето на сърцето ѝ, притиснато до неговото. Непознатият, който влиза в града на бял кон, дарява я с една нощ, през която тя преживява всичките приключения на света, слага в краката ѝ всичко, което ѝ липсва в малкото село, сгушено сред смълчани ниви с пшеница и стари гори. Това е единственият протест, който тя си позволява, за да не полудее от селската идилия, където всички говорят само за земята, за семейството, за потомците. Никога за нея, само за нея.

Жан Пердю даде на младата жена всичко, за което копнееше сърцето ѝ. Държеше я, както не би се осмелил никой от младите дърводелци, горски работници или лозари. Танцуваше с тялото и женствеността ѝ, както не би могъл никой от мъжете, които я познаваха от детството ѝ и за които беше само „Мари, дъщерята на стария ковач, дето ни подковава конете за оран“.

Във всяко движение Жан влагаше себе си — тялото си, дъха, концентрацията. Шепнеше в ухото ѝ нежни думички на португалски — езика на тангото, научен някога заедно с Манон и станал езикът на любовта им. В леглото двамата си говореха на вие като старите, традиционни двойки в прецъфтялата Португалия и си шепнеха дръзки фрази с учтив тон.

Миналото, настоящето, тази млада жена и другата, на име Манон — всичко се сля в едно. Младият мъж, какъвто беше някога, който нямаше понятие колко мъжествен може да бъде. Не старият, но вече възрастен мъж, забравил какво означава да имаш желания. Да държиш жена в обятията си.

А сега танцуваше, прегърнал жената котка, която обичаше да води битка, да я побеждават и отново да се бори.

Манон, Манон, и ти танцуваше така. Жадна да завладееш нещо единствено за себе си. Без семейство, без товара на предците си. Само ти, без бъдеще. Ти и тангото. Ти и аз. Моите и твоите устни. Езикът ти, кожата ми, животът ни…

Започна третата песен — „Либертанго“. Точно тогава вратите на спортната зала се отвориха с трясък.

— Ето ги, тези свине! — закрещя възбуден, гневен мъжки глас.