Парижката книжарница

12.

Боние, 30 август 1992 г.

Хиляди пъти съм ти писала, Жан, и всеки път трябваше да започвам с една и съща дума, най-истинската от всички: „Любими“.

Любими мой, скъпи, далечни мой Жан,

Аз извърших глупост. Не ти казах защо те напускам. Сега съжалявам и за двете: че си отидох и че премълчах защо.

Моля те, прочети писмото ми. Не ме изгаряй. Напуснах те не защото не исках да остана с теб. Исках да остана. Исках го много повече от онова, което се случва сега с мен.

Жан, аз ще умра много скоро. Лекарите предполагат, че ще стане по Коледа.

Отидох си от теб с желанието да ме намразиш. Виждам те как клатиш глава, любов моя. Но аз реших да постъпя правилно. Така ме посъветва любовта. Тя винаги ни казва какво е добро за другия, нали? Мислех си, че ще е добре да се разгневиш и да ме забравиш. Исках да не тъгуваш, да не се измъчваш, да не знаеш нищо за смъртта. Едно рязване, гняв, край — и продължаваш да живееш.

Излъгах се. Така не става. Трябва да ти кажа какво се случи с мен, с теб, с нас. То е хубаво и ужасно едновременно. И е твърде голямо за едно малко писмо. Когато дойдеш при мен, ще говорим за всичко.

Пиша ти, за да те помоля да дойдеш при мен.

Страх ме е да умра.

Обещавам ти да почакам, докато дойдеш.

Обичам те.

Манон

P.S. Ако не искаш да дойдеш, защото чувствата ти не са достатъчно силни, ще приема. Ти не ми дължиш нищо, дори съжаление.

P.P.S. Лекарите не ми позволяват да пътувам. Люк те очаква.

Мосю Пердю седеше в тъмното и се чувстваше като пребит.

В гърлото му заседна буца.

Това е невъзможно!

С всяко примигване виждаше себе си, мъжа от преди 21 години. Как седеше като вкаменен и отказваше да отвори писмото.

Невъзможно!

Наистина ли тя е…?

Два пъти го предаде. Беше абсолютно убеден. Върху това заключение построи живота си.

Усети гадене.

След 21 години разбра, че той я е предал, не тя него. Манон го е чакала напразно, докато е…

Не. Моля, не!

Той е виновен за всичко.

Писмото, послеписът… Сигурно е повярвала, че чувствата му не са достатъчно силни. Че Жан Пердю никога не я е обичал достатъчно, за да изпълни последното, най-силното ѝ желание.

Проумя какво е направил и се засрами дълбоко от себе си.

Видя я в часовете и дните след писмото. Седяла е и е чакала пред дома ѝ да спре кола и Жан да почука на вратата.

Лятото си е отишло, есента е заскрежила листата на дърветата, зимата ги е оголила.

Но Жан не се е появил.

Пердю закри лицето си с две ръце. Идеше му да се удари.

Вече е много късно.

Въпреки че пръстите му трепереха неудържимо, успя да сгъне писмото и да го прибере в плика. Стиснал зъби, закопча ризата си, обу обувките и подреди косата си в огледалото на нощта.

Защо не скочиш през прозореца, идиот такъв? Това е единственото добро решение.

Вдигна поглед и видя Катрин да стои в рамката на вратата.

— Тя ме е… — започна Пердю, посочи писмото. — Аз съм я… — Не намери думата. — Оказа се, че е било съвсем различно.

Коя е истинската дума?

— Обичал? — попита след минута Катрин.

Точно така. Това е думата.

— Но това е хубаво.

— Вече е твърде късно.

Всичко е изгубено. Аз съм изгубен.

— Тя ме е напуснала…

Кажи го, по дяволите!

— Напуснала ме е от любов. Точно така.

— Ще се видите ли отново? — попита Катрин.

— Не. Тя е мъртва. Отдавна е мъртва.

Затвори очи, за да не вижда Катрин. Знаеше колко ще я нарани.

— Аз също я обичах. Обичах я толкова силно, че когато тя си отиде, престанах да живея. Тя е умирала, а аз си мислех само колко подло е постъпила с мен. Държах се като глупак. Прости ми, Катрин, но и днес се държах глупаво. Не съм в състояние да говоря истински за това. Трябва да си отида, преди да ти причиня болка. Позволяваш ли?

— Разбира се, че можеш да си отидеш. Не ми причиняваш болка. Това е нашият живот. Вече не сме 14-годишни деца. Когато човек няма кого да обича, става по-особен. Във всяко ново чувство влиза част от старото и трябва да мине време, докато изчезне. Такива сме ние, хората.

Катрин говореше спокойно, едва ли не делово.

Погледна към кухненската маса. Тя бе донесла цялото нещастие.

— Иска ми се и моят мъж да ме бе напуснал от любов. Това е най-прекрасният начин да бъдеш изоставен.

Пердю направи крачка към нея, прегърна я нежно — и я почувства ужасяващо далечна.