Парижката книжарница

27.

Плаваха в мълчание по страничния канал на Лоара. Движеха се право на юг през Бургундия, под могъщи зелени катедрали от стари дървета, израсли от двете страни на канала. Виждаха лозя, толкова големи, че редиците растения стигаха чак до хоризонта. Навсякъде цъфтяха цветя, дори шлюзовете и мостовете бяха обрасли със зеленина и с цветя.

Тримата ядяха мълчаливо, продаваха книги на случайни клиенти по бреговете, без да говорят, всеки избягваше другите. Вечер четяха, всеки свит в някое ъгълче далеч от другите. Котките тичаха безпомощно от единия към другия, но не бяха в състояние да ги изтръгнат от доброволното усамотяване. Триеха главички о ръцете и коленете им, гледаха втренчено, мяукаха питащо, но не получаваха отговор.

Смъртта на сърната разби мъжката звезда на три парчета. Всеки от тримата отново вървеше сам през времето — жалкото, сложно, проклето време.

Жан прекарваше много часове, наведен над тетрадката със записки за енциклопедията на чувствата. Гледаше през прозореца, но не виждаше как небето прелива във всички цветови нюанси от червено до оранжево. Имаше чувството, че с мъка си пробива път през гъст сироп от мисли.

На следващата вечер минаха през Невер и след кратка, напрегната дискусия — „Защо не Невер? Там ще продадем много книги.“ — „В Невер има достатъчно книжарници, но няма кой да ни продаде дизел.“ — хвърлиха котва близо до селцето Апремон сюр Алие малко преди да затворят шлюза. В селището, скрито зад меандрите на река Алие, Кунео имаше познати: скулптор и семейството му, които живеели в самотна къща между река Алие и селото.

Тук, от мястото, известно като „Градината на Франция“, вече не беше далеч до Дижон и отклонението към Централния канал, който щеше да ги изведе към Рона, а после по Сей към Кюизери, града на книгите.

Кафка и Линдгрен се втурнаха към крайбрежната горичка, за да половуват. Много скоро започнаха да излитат подплашени птици.

Тримата мъже отидоха в селото. Жан изпита чувството, че са се върнали в XV век.

Високи дървета с разпрострели се нашироко корони, неукрепени пътища, шепа къщи от жълт пясъчник, боядисани с розова охра и покрити с червени шинди, дори цветята в градините пред къщите и бръшлянът, който се виеше навсякъде — все едно се намираха във Франция на рицарите и вещиците. Някога в селото бяха живели каменоделци и зидари. На хълма се издигаше замък с червена фасада, позлатена от лъчите на залязващото слънце. Само модерните колоездачи нарушаваха общата картина: на брега на Алие се бяха разположили група велосипедни туристи и похапваха.

— Селска идилия — промърмори подигравателно Макс.

Минаха покрай масивна кръгла отбранителна кула и влязоха в цветна градина. Розовото, червеното и бялото бяха толкова интензивни, че на Жан му се зави свят. Цветята и уханията бяха неописуеми. В средата имаше езерце, а в центъра му се издигаше самотна пагода, до която се стигаше по наредени във водата камъни.

— Истински хора ли живеят тук, или само статисти? — попита войнствено Макс. — Май сме попаднали в показно село за американци.

— Тук живеят истински хора, Макс. И те като останалите се противопоставят на реалността, повярвай ми. Апремон не е за американци. Местните живеят така, защото е красиво — обясни Кунео.

Разгърна големия рододендрон и отвори скритата портичка във високия каменен зид.

Влязоха в просторна градина с грижливо поддържана морава. В дъното се издигаше великолепна къща с високи двукрили прозорци, куличка, две странични крила и огромна тераса.

Жан се почувства невероятно скован и нещастен. Много отдавна не беше ходил на гости на непознати хора. Като наближиха, чуха свирене на пиано и смехове, а щом прекосиха градината, Пердю видя под стар бук да седи жена, съвсем гола, само с широкопола шапка, и да рисува. До нея седеше мъж в старомоден английски летен костюм и свиреше на пиано на колела.

— Ей! Ти там, с красивата уста, можеш ли да свириш на пиано? — извика жената, като видя тримата мъже.

Макс се изчерви и кимна.

— Седни и ми изсвири нещо. Обичам, когато цветовете танцуват. Брат ми не е в състояние да различи ла от си.

Макс седна послушно зад пианото и засвири, опитвайки се да не зяпа голата жена. Все пак не можа да не забележи, че тя имаше само една гърда — лявата. От дясната не бе останало нищо, само тънка червена ивица издаваше къде е била. „Сигурно е била също толкова кръгла, пълна и млада“, каза си неволно Пердю.

— Огледай ме спокойно и любопитството ти ще се уталожи — посъветва го жената, свали шапката и се показа в цялата си голота. Главата ѝ беше абсолютно гола, само тук и там бе започнала да расте нова коса. Наранено от рака, тялото ѝ се бореше да се върне към живота.

— Имате ли любима песен? — попита Макс, след като успя да преглътне смущението, възхитата и съчувствието си.

— Имам, имам, момче с красива уста! Имам хиляди любими песни!

Жената се наведе, пошепна му нещо, нахлупи отново шапката и с очакване потопи четката в червената боя на палитрата.

— Готова съм — обяви тя. — Можеш да ме наричаш Елая.

Зазвуча „Fly me to the moon“. Макс я изпълняваше като джазверсия. Художничката размахваше четката в ритъма на мелодията.

— Дъщерята на Ксавер — обясни шепнешком Кунео. — Много отдавна, от момичешките си години, се бори с рака. Радвам се да видя, че не е изгубила битката.

— Не мога да повярвам! Как смееш да се появиш тук просто така, след толкова време?

Жена на възрастта на Жан слезе набегом от терасата и се хвърли в прегръдките на Кунео. Притежаваше невероятни засмени очи.

— Проклет макаронаджия! Ксавер, ела да видиш кой е дошъл! Бояджията!

Мъж в избелели джинси и дебела риза на занаятчия се появи от вътрешността на къщата. Жан вече бе имал възможност да я разгледа от непосредствена близост и установи, че съвсем не е толкова богаташка, колкото изглеждаше отдалеч. Сега си личеше, че славното ѝ време, когато е притежавала златни полилеи и дузина слуги, отдавна е отминало.

Жената със смеещи се очи се обърна към Пердю.

— Здравейте — поздрави сърдечно тя. — Добре дошли у семейство Флинтстоун.

— Добър ден — поклони се Жан Пердю. — Моето име е…

— О, оставете имената. Тук не се нуждаем от тях. Тук всеки се казва, както иска. Или го наричаме според онова, което може да прави. Ти какво можеш най-добре? Или си нещо специално?

— Аз съм Бояджията! — засмя се Кунео, който очевидно познаваше играта.

— А аз съм… — Пердю не можа да измисли нищо.

— Не го слушай, Зелда. Той чете в душите на хората, това може — обясни Кунео. — Казва се Жан и ще ти набави всяка книга, необходима ти да спиш добре.

Мъжът на Зелда удари Жан по рамото, за да го накара да се обърне към него.

Домакинята го гледаше с нарастващ интерес.

— Значи можеш да четеш в душите на хората? — промълви тя. — Тогава си магьосник.

Засмяната ѝ уста изведнъж стана тъжна. Погледът ѝ се насочи към градината, към Елая.

Макс тъкмо свиреше безумна версия на „Hit the road, Jack“. За смъртноболната дъщеря на Ксавер и Зелда.

„Майката сигурно е много уморена — помисли си съчувствено Пердю. — Уморена от дългогодишното съжителство със смъртта в тази прекрасна къща.“

— Имате ли… имаш ли име за него? — попита тихо той.

— За какво говориш?

— За онова, което живее в тялото на Елая. Спи… или се преструва, че спи.

Зелда помилва небръснатата му буза.

— Ти познаваш смъртта, нали? — усмихна се тъжно тя. — Ракът се казва Лупо. Елая го нарече така още когато беше на девет години. Лупо, като кучето от комиксите. Представя си, че двамата с него живеят в тялото ѝ като в къща, че си го поделят. Уважава правото на Лупо от време на време да иска повече внимание. Казвала ми е, че така спи по-добре. Не желае да си представя, че той иска да я разруши. Кой би искал да разруши собствената си къща, нали?

Зелда гледаше дъщеря си, изпълнена с нежност.

— Лупо живее с нас повече от 20 години. Мисля, че вече остарява и се е уморил.

Рязко обърна гръб на Жан и се запъти към Кунео. Дали пък не съжаляваше за откровеността си?

— Казвай какво става с теб! Къде беше през цялото време? Намери ли Вивет? Тук ли ще спите тази нощ? Разкажи ми всичко. Ела да ми помогнеш да сготвя — заповяда с усмивка тя, хвана неаполитанеца подръка и го поведе към къщата. Ксавер мина отляво на Салваторе и също го прегърна, а Леон, братът на Елая, тръгна след тях.

Жан се почувства излишен. Огледа се и реши да обиколи градината. В един ъгъл, където сенките се вплътняваха, под стария бук откри рушаща се каменна пейка.

Тук никой нямаше да го вижда, но той можеше да наблюдава всичко.

Седна с лице към къщата. Една по една в стаите припламваха светлини. Кунео и Зелда готвеха в голямата кухня, а Ксавер и Леон седяха в трапезерията и пушеха. От време на време си казваха по някоя дума.

Макс бе престанал да свири на пианото. Двамата с Елая разговаряха тихо. После се целунаха.

След малко Елая отведе Макс в стаята си. Жан видя как в един от еркерите блеснаха запалени свещи. Видя и сянката на Елая, коленичила върху Макс, да притиска ръцете му върху мястото, където биеше сърцето ѝ. Двамата се задвижиха в бърз ритъм. Една нощ, която няма да принадлежи на Лупо, помисли си уморено Жан.

Макс остана в леглото, но Елая излезе с танцуващи стъпки от еркерната стая, облечена в дълга тениска, с която сигурно спеше. Жан я видя да сяда на пейката до баща си.

Макс се появи в трапезарията след минути, помогна да сложат масата, отвори бутилката с вино. От скривалището си Пердю виждаше как Елая следи Макс с поглед, когато той се намира с гръб към нея. Лицето ѝ изразяваше задоволството на хлапак, извършил грандиозна беля. А той често-често се обръщаше към нея и я даряваше с плаха усмивка на плюшено животинче.

— Само не се влюбвай в умираща жена, Макс — пошепна Пердю. — Няма да издържиш на болката.

Нещо в гърдите му се сгърчи. Устреми се през гърлото навън и избликна от устата.

Мъчително, дълбоко хълцане.

Как пищеше само. Как пищеше сърничката! О, Манон!

И тогава дойдоха сълзите.

Едва успя да опре лице в стъблото на бука и да го обгърне с две ръце.

Заплака неудържимо. Тялото му се разтресе от ридания. Никога не бе плакал така.

Вкопчи се в кората на дървото. По гърба му течеше пот. Чуваше звуците, които излизаха от гърлото му. Дигата в сърцето му се бе скъсала.

Нямаше представа колко време е плакал.

Минути? Четвърт час? По-дълго?

Плака, докато хълцанията спряха от самосебе си. Сякаш бе разрязал цирей и бе изстискал гнойната вътрешност. Остана изтощена празнота. И топлина, непознавана досега, като от мотор, задвижен от сълзите. Обзет от неподозирана енергия, Жан скочи и забърза през градината към голямата кухня. Влезе уверено, без капчица неловкост.

Още не бяха започнали да вечерят и това, странно защо, го направи още по-щастлив. Беше прекрасно, че тези непознати хора го чакат. Значи не е излишен.

— Според мен печеното изглежда като произведение на изкуството — говореше с възхищение Кунео.

Всички се обърнаха към влизащия Жан и по лицата им се изписа учудване.

— Ето ви най-сетне! — извика Макс. — Къде се изгубихте?

— Макс, Салво, трябва да ви кажа нещо — проговори дрезгаво Жан.