Парижката книжарница

3.

— Не — каза мосю Пердю на следващата сутрин. — Предпочитам да не ви продам тази книга.

Внимателно взе „Нощта“ от ръката на клиентката. Сред многото романи в неговия книжен кораб с име „Литературна аптека“ тя бе избрала точно скандалния бестселър на Максимилиан или Макс Жордан. На младия писател с наушници, който живееше на третия етаж на улица „Монтаняр“.

Клиентката го погледна смаяно.

— Но как така?

— Макс Жордан не ви подхожда.

— Макс Жордан не ми подхожда?

— Точно така. Той не е вашият тип.

— Моят тип? Аха. Простете, скъпи господине, но се налага да ви припомня, че съм дошла на вашия книжен кораб да си избера книга, а не съпруг.

— Позволете да ви отговоря: в дългосрочен план онова, което четете, е много по-важно за живота ви от мъжа, с когото ще се обвържете, скъпа госпожо.

Дамата го огледа с присвити очи.

— Дайте ми книгата, приберете си парите и двамата ще се направим, че денят е хубав.

— Денят наистина е хубав. Доколкото знам, утре започва лятото, но вие няма да купите тази книга. Не и от мен. Ще позволите ли да ви предложа няколко други?

— Така значи! Искате да ми натрапите някой дърт класик, защото ви мързи да го хвърлите през борда, та да трови рибите!

Отначало дамата говореше тихо, но сега почти викаше.

— Книгите не са яйца. Само защото една книга е на повече години, още не означава, че е лошокачествена. — И мосю Пердю заговори с остър тон. — Какво всъщност означава да си стар? Старостта не е болест. Всички остаряваме, книгите също. Нима вие, или който и да било друг, струвате по-малко или сте по-малко важна само защото сте се появили на света по-отдавна от други?

— Смешно е как извъртате нещата. Признайте, че просто не искате да ми продадете тъпата „Нощ“. Това е, нали?

Клиентката — или по-скоро не-клиентката — пусна портмонето си в скъпата кожена чанта и дръпна ципа, но той заяде.

Пердю усети как в гърдите му се надига гняв. Чувството беше безумно, необуздано, напрягаше го — но главното беше, че нямаше нищо общо с тази жена. Въпреки това не успя да се удържи. Тръгна след дамата, която ядно тропаше на високите си токчета през трюма на книжния кораб, и извика между дългите редици етажерки в полумрака:

— Имате избор, мадам! Можете да си отидете и да плюете на мнението ми. Другата възможност е да си спестите хиляди часове на бъдещи мъчения, точно от този миг нататък.

— Благодаря, вече започнах да си ги спестявам.

— По-добре влезте в съкровищницата на книгите, вместо да завързвате безполезни връзки с мъже, които един ден със сигурност ще ви изоставят, или пък да се поддадете на лудостта на диетите, защото един мъж ви намира за недостатъчно тънка, а друг — за недостатъчно глупава.

Дамата спря пред дългата редица от прозорчета към Сена, обърна се и го прониза с гневен поглед.

— Какво си позволявате?

— Книгите предпазват от глупостта. От фалшивите надежди и неподходящите мъже. Те дават любов, сила, знание. Те вдъхват живот отвътре. Изберете. Книга или…

Преди да довърши изречението, се появи едно от излетните параходчета. Зад парапета стояха десетина китайки под чадъри. Като видяха известната плаваща литературна аптека на Париж, моментално защракаха с фотоапаратите.

Параходът раздели водите на Сена. Към книжния кораб се понесе висока водна вълна и го разклати силно.

Клиентката, нестабилна върху високите токчета, загуби равновесие. Вместо да ѝ подаде ръка, Пердю протегна към нея „Елегантността на таралежа“[2].

Дамата инстинктивно посегна към романа и се залови за него.

Пердю не се отказа. Заговори ѝ успокоително, тихо и нежно:

— Трябва да имате стая само за себе си. Не твърде светла, с млада котка, която да ви прави компания. И тази книга. Моля ви да я четете бавно. От време на време си почивайте. Ще размишлявате много и вероятно ще плачете. За себе си. За годините. После обаче ще се почувствате по-добре. Ще проумеете, че няма да умрете сега, макар да се чувствате ужасно, защото онзи тип е бил непочтен с вас. Вече няма да смятате, че сте грозна и наивна, и отново ще започнете да се харесвате.

Едва след тези обяснения книжарят пусна книгата. Клиентката го гледаше ужасено и Пердю веднага разбра, че е улучил в десятката. След миг жената захвърли романа.

— Вие сте тотално луд — пошепна задъхано тя, обърна му гръб и затрака на високите си токчета към кея. Главата ѝ все повече се свеждаше.

Мосю Пердю вдигна „Таралежа“. При падането гръбчето на книгата се бе разкъсало. Май ще се наложи да продаде романа на Мюриъл Бърбъри за едно-две евро на някого от букинистите, които обикаляха кейовете със сандъци стари книги.

Проследи клиентката с поглед. Как си пробиваше път през навалицата зяпачи. Как раменете ѝ под скъпия костюм се тресяха.

Тя плачеше. Плачеше като човек, който знае, че няма да рухне, естествено, заради една малка драма. Ала е дълбоко наранен от несправедливостта, която го е сполетяла — точно него, точно сега. Тя беше наранена, брутално и дълбоко. Нима това не беше достатъчно, та се бе появил и този жесток търговец на книги?

Мосю Пердю предположи, че дамата незабавно ще впише тъпата му литературна аптека на едно от първите места в своя списък с идиоти.

Той беше съгласен с нея. Избухването му, нечувствителното му деспотично поведение вероятно се дължеше на случилото се миналата нощ в онази стая. Иначе беше много по-търпелив.

По принцип не се тревожеше от желанията, ругатните и странностите на клиентите си. Подреждаше ги в три категории. В първата влизаха онези, за които книгите бяха единствената глътка свеж въздух в задушното всекидневие? Любимите му клиенти. Те му вярваха, очакваха да им каже от какво се нуждаят. Доверяваха му болките си, например казваха: „Моля, не ми давайте романи, в които има високи планини, асансьори или простори, защото ме е страх от височината“. Някои му пееха детски песнички, по-скоро тананикаха или ръмжаха: „Тра-ра-ра, там-там-там… Това го знаете, нали?“. Надяваха се книжарят да си ги спомни вместо тях и да им даде книга, в която мелодиите от детството им играят главна роля. В повечето случаи мосю Пердю знаеше песничките. Имаше време, когато беше пял много. Към втората категория принадлежаха хората, които идваха на неговия „Лулу“, книжния кораб на кея „Шанз Елизе“, привлечени от името на книжарницата: La pharmacie litteraire — Литературна аптека.

Те си купуваха оригинални пощенски картички („Четенето застрашава предразсъдъците“ или „Който чете, не лъже — или поне не едновременно“), книжки джобен формат или миниатюри в кафяви медицински шишенца и правеха снимки.

Ала тези клиенти бяха направо златни в сравнение с хората от третата категория, които се смятаха за царе, но не се държаха като такива. Без да кажат „добър ден“ и без да го погледнат, те задаваха обвинителни въпроси, опипваха всяка книга с мазни пръсти, с които бяха хапнали пържени картофи. „Защо нямате томчета със стихове? Къде е тоалетната хартия със серии криминалета? Защо не продавате надуваеми пътнически възглавници, това е най-подходящата стока за книжна аптека!“

Майката на Пердю, Лирабел Берние, разведена с бащата Пердю, го бе посъветвала да продава билкова ракия и чорапи за разширени вени, защото след една определена възраст жените се оплаквали от болки в краката след дълго четене в креслото.

През някои дни чорапите вървяха по-добре от белетристиката.

Пердю въздъхна.

Защо клиентката толкова държеше да прочете „Нощта“ тъкмо в сегашното си крехко душевно състояние?

Е, сигурно нямаше да ѝ навреди.

Или поне не много.

Вестник „Льо Монд“ бе определил романа и автора му Макс Жордан като „новия глас на гневната младеж“. Женските списания възхваляваха „момчето с гладуващо сърце“ и публикуваха огромни снимки на автора, по-големи от корицата на книгата му. На снимките Макс Жордан винаги изглеждаше малко учуден.

И наранен, помисли си Пердю.

Дебютният роман на Жордан беше препълнен с мъже, които от страх да не изгубят себе си се отнасяха към любовта с омраза и цинично равнодушие. Един критик въодушевено заяви, че „Нощта“ е „манифест на новата мъжественост“.

Според Пердю романът не беше чак толкова високопарен. По-скоро представляваше отчаяна инвентаризация на вътрешния живот на млад мъж, влюбен за първи път. Той не разбира как е възможно да започне да обича, губейки контрол над себе си, и как е възможно да престане да обича, също без участие на уж свободната си воля. Чувства се напълно объркан, защото осъзнава, че не той е решил кого да обича, от кого да бъде обичан, къде започва и къде свършва любовта и колко ужасяващо непредвидимо е онова по средата.

Любовта. Диктаторка, от която мъжете се страхуват до смърт. Нищо чудно, че мъжът бяга от тази тиранка. Милиони жени четяха книгата, за да разберат защо мъжете са жестоки с тях. Защо сменят ключалки, приключват връзката с есемес, спят с най-добрата им приятелка. Само за да покажат на диктаторката: „Виждаш ли, мен няма да ме надвиеш, не и мен“.

Дали заключенията на автора утешаваха жените?

„Нощта“ бе преведена на 29 езика. Продаваха я даже в Белгия, както му бе казала портиерката мадам Розалет. Виж ги ти белгийците, ами да, чистите французи поне си имаха своите здравословни предразсъдъци.

Макс Жордан се нанесе в дом № 27 на улица „Монтаняр“ точно преди седем седмици. Живееше на третия етаж, срещу семейство Голденберг. Все още нито един от феновете, които го преследваха с любовни писма, телефонни обаждания и изповеди, не бе открил новото му жилище. В интернет бе създаден форум за „Нощта“, където феновете си обменяха мисли. За бившите приятелки на автора (такива не бяха известни и съвсем естествено възникна големият въпрос: да не би пък Жордан да е още девствен?), за ексцентричните му хобита (ходи с наушници), за възможния му адрес (Париж, Антиб, Лондон).

В „Литературната аптека“ често идваха маниаци на тема „Нощта“. Носеха наушници и на колене умоляваха мосю Пердю да организира четене с участието на идола им. Книжарят наистина помоли новия си съсед да почете от книгата, но 21-годишният младеж пребледня като смъртник. Сценична треска, прецени Пердю.

Според него Жордан беше млад мъж, който бяга. Дете, въздигнато в ранг на литератор, без никой да го е попитал. Според много мъже Жордан бе предател на мъжкия род, на мъжката емоционалност. В мрежата имаше и форуми, чиито членове не криеха омразата си. Анонимни писачи разкъсваха романа на парчета, подиграваха се с автора и го приканваха да направи същото, което бе извършил отчаяният му протагонист[3]в книгата: след като осъзнава, че не е в състояние да контролира любовта, героят се хвърля от една корсиканска скала в морето.

Най-възхитителното в „Нощта“ бе опасно за автора, защото той разказваше за вътрешния свят на мъжа честно, като никой мъж преди него. Стъпкваше мъжките идеали и разрушаваше обичайната представа за мъжа в литературата. Представата за „цялостен тип“, за „мъж, беден откъм емоции“, или „вълк единак“. „И мъжете са само хора“ бе написало едно феминистко списание по повод дебюта на Жордан.

Пердю харесваше смелостта на младия автор. От друга страна, възприемаше романа като гаспачо, непрекъснато преливащо от супената чиния. Творецът му беше небрежен в споделянето на чувствата си, лишен от броня около сърцето си. Той олицетворяваше позитива, в сравнение с негатива на Пердю.

Книжарят неволно се запита какво ли е усещането, когато изпитваш толкова силни емоции и въпреки това оцеляваш.