Парижката книжарница

5.

Котките избягаха в сумрачната кухня и затърсиха консервата с риба тон, приготвена от Пердю още сутринта.

— Ехо! — извика книжарят. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Не търся книга — изхърка задавено Макс Жордан.

Прочутият млад автор излезе на светло бавно и с колебание. Във всяка ръка държеше по един пъпеш. На главата му лепнеха задължителните наушници.

— Отдавна ли стоите тук, мосю Жордан? — попита с добре изиграна строгост Пердю.

Жордан кимна смутено и се изчерви чак до корените на тъмната си коса.

— Дойдох още когато не пожелахте да продадете книгата ми на дамата — обясни нещастно той.

Ох, ох… Лош момент е улучил…

— За толкова страшна ли я намирате?

— Не — отговори веднага Пердю. Жордан щеше да изтълкува и най-малкото забавяне като „да“. Не беше нужно да му причинява това. Освен това книжарят изобщо не смяташе книгата за ужасна.

— Защо тогава казахте, че не ѝ подхождам?

— Вижте, мосю, аз…

— Наричайте ме Макс.

Това означава, че трябва да разреша на момчето също да ме нарича на малко име.

Последната, която го правеше, и то с шоколадово топъл глас, беше ***.

— Нека засега си останем на мосю Жордан. Разбрахме ли се? Вижте, аз продавам книгите като лекарства. Има книги, които са поносими за един милион души. Има обаче и такива, които допадат само на стотина. Някои лекарства, пардон, книги, са написани за един-единствен човек.

— Мили боже! За един човек? Само за един? След години работа?

— Но в това няма нищо лошо, мосю! Такава книга спасява живот! Клиентката, която видяхте, не се нуждаеше от „Нощта“. Нямаше да я понесе. Лекарството щеше да има твърде силни странични действия.

Жордан размишляваше. Оглеждаше хилядите книги в кораба, наредени на лавиците, натрупани по креслата и даже по пода.

— Откъде знаете какъв проблем има клиентът и какви са възможните странични действия?

Хм… Как да обясни на момчето, че не му е ясно точно какво усеща?

Пердю използваше ушите, очите и инстинкта си. Беше способен да разговаря с пациента и да чуе повика на душата му, да разбере какво ѝ липсва. Езикът на тялото му разкриваше, макар и само до известна степен, какви чувства го превиват или потискат. Четеше по позата, по движенията и жестовете. Освен това притежаваше нещо, което баща му наричаше „умение да преслушваш“. „Ти виждаш и чуваш през прикритието на повечето хора. Надарен си с умението да виждаш какво им създава грижи, какво им липсва и за какво мечтаят.“

Всеки човек си имаше таланти. Неговият талант беше „умението да преслушва“.

Един от постоянните му клиенти, терапевтът Ерик Лансон, който практикуваше близо до Елисейския дворец и лекуваше правителствени чиновници, веднъж бе признал на Пердю колко го ревнува — защото книжарят притежавал „психометрична способност да измерва душата много по-точно от един терапевт с трийсетгодишен опит в слушането“.

Лансон прекарваше всеки петък следобед в „Литературната аптека“. Определено клонеше силно към фентъзи, мечтаеше за мечове и дракони и се опитваше да изтръгне усмивка от Пердю, като правеше психоанализа на фантастичните фигури.

Лансон му изпращаше политици и техните свръхнапрегнати съветници — с „рецепти“, на които терапевтът описваше неврозите им с белетристичен код: „кафкианец с полъх от Пинчън[4]“, „Шерлок, абсолютно ирационален“, „великолепен синдром на Потър под стълбата“.

За Пердю беше предизвикателство да учи хора, повечето мъже, живеещи сред алчност, злоупотреба с власт и затъпяващ сизифовски труд зад бюро, как да живеят с книгите. Изпитваше дълбоко удовлетворение, когато някоя от тези измъчени машини се откажеше от работата, която го бе лишавала и от последната частица индивидуалност. В освобождаването често участваше книга.

— Вижте, Жордан — опита се да обясни Пердю, — книгата е едновременно лекар и лекарство. Тя поставя диагноза и е терапия. Аз събирам подходящия роман с човешкото страдание — това е моят начин да продавам книги.

— Разбирам. Значи моят роман е бил зъболекар, а мадам е имала нужда от гинеколог?

— О, не!

— Защо „не“?

— Книгите не са само лекари. Някои романи придружават човека през целия му живот, и то с много любов. Други действат като плесница. Трети са приятелки, които те загръщат със затоплена хавлия, когато дойде есента и те обземе меланхолия. А четвърти… те пък са розов захарен памук — за три секунди предизвикват пърхане в мозъка и оставят след себе си щастливо нищо. Те са като бърза, гореща афера.

— Нима ми казвате, че „Нощта“ принадлежи към любовните връзки за една нощ? Че романът ми не е литература, а флирт?

Проклятие! С писатели не се говори за чужди книги, гласеше едно от старите книжарски правила.

— Не ме разбрахте. Книгите са като хората, хората са като книгите. Казах ви как постъпвам лично аз. Първо си задавам въпроса той или тя ли са главните фигури в собствения си живот. Какъв е основният мотив? Дали пък той или тя не са само второстепенни фигури в собствената си история? Може би точно сега се разделят с житейската си история, съкращават ролите си, защото съпругът или съпругата, децата и работата поглъщат целия текст?

Макс Жордан го слушаше, ококорил очи.

— В главата си нося около трийсет хиляди истории и, знаете ли, това не е много, защото само във Франция книжарите доставят над един милион заглавия. Събрал съм в „Литературната аптека“ осем хиляди заглавия от най-добре помагащите. Те са моята спешна помощ. С времето се научих да съставям програми за лечение. Би могло да се каже, че смесвам лекарство от букви — готварска книга с рецепти, които се четат със съпричастие. Роман, в който героинята прилича на читателката. Лирика, предизвикваща поток от сълзи, които читателят иначе преглъща и те постепенно го отравят. Аз слушам със… — Пердю показа соларния си плекс. — Слушам и със… — Потърка тила си. — А най-често с това. — Помилва нежното местенце над горната си устна, където усещаше особени тръпки.

— Но така не може!

— Разбира се, че може.

Методът му успяваше при 99,99 процента от клиентите. Все пак признаваше, че има и хора, в които не е в състояние да проникне.

Например в самия себе си.

Мосю Жордан няма защо да знае това…

Докато говореше на момчето, в главата му се промъкна опасна мисъл и преспокойно излезе на преден план.

Много бих искал да имам момче. От***.От нея бих искал всичко.

Пердю шумно пое въздух. Откакто бе отворил забранената стая, нещо постоянно се променяше и се разместваше. В бронираното стъкло зейна пукнатина. Последваха я още няколко, макар и съвсем фини. Ако не се овладее навреме, всичко ще се разпадне.

— В момента изглеждате много… Не дишате активно — чу се някъде отдалеч гласът на Жордан. — Извинете, не исках да ви обидя, исках просто да разбера какво правят хората, на които казвате: „Няма да ви продам тази книга, защото не си подхождате“.

— Какво правят ли? Отиват си. А вие? Какво става със следващия ви ръкопис, мосю Жордан?

Младият писател падна тежко в едно от заобиколените с книги кресла, без да изпуска пъпешите от ръцете си.

— Няма ръкопис. Не съм написал нито ред.

— О! Кога трябва да предадете новата си книга?

— Преди половин година.

— О! Какво казва издателството?

— Издателката ми не знае къде се намирам. Никой не знае. Никой не бива да узнае. Работата е там, че не мога. Не мога да пиша.

— О!

Жордан опря чело върху пъпешите.

— Какво правите, когато осъзнаете, че не можете повече, мосю Пердю? — попита уморено той.

— Аз ли? Нищо.

Почти нищо.

Нощем обикалям Париж, докато капна от умора. Почиствам двигателя на „Лулу“, лъскам външните стени и прозорците, проверявам кораба до последното винтче, за да съм сигурен, че е готов да отплава — нищо, че от две десетилетия не се е придвижил и на сантиметър.

Чета книги, по двайсет едновременно. Навсякъде. В тоалетната, в кухнята, в бистрото, в метрото. Нареждам пъзели, големи колкото стаята. Щом свърша, ги развалям и започвам отначало. Храня бездомни котки. Подреждам хранителни продукти по азбучен ред. Понякога вземам приспивателни. За да се събудя, чета Рилке. Не чета книги, в които има жени като ***. Вкаменявам се. Продължавам. Всеки ден едно и също. Само така оставам жив. Иначе не правя нищо.

Пердю си заповяда да се стегне. Жордан не искаше да знае как е той, а молеше за помощ. Ще му помогне.

Книжарят извади от малкия носталгичен трезор зад тезгяха своето съкровище.

„Южни светлини“ от Санари.

Единствената книга, която Санари бе написал. Поне под това име. Санари сюр Мер[5], някогашното убежище на писателки и писатели на южния провансалски бряг. Заключен псевдоним.

Неговият — или нейният? — издател Дюпре се намираше в старчески дом във Вил дьо Пари, страдаше от болестта на Алцхаймер, но иначе беше слънчева личност. Пердю го посети няколко пъти и чу от него поне две дузини различни истории за самоличността на Санари и за начина, по който ръкописът е станал негово притежание.

Пердю продължи да разследва загадката.

От две десетилетия анализираше темпото на говорене, избора на думи, ритъма на изреченията, сравняваше стила и сюжета с други авторки и автори. Накрая отся единайсет възможни имена — седем жени и петима мъже.

Гореше от желание да благодари на един от тях. Защото „Южни светлини“ на Санари беше единственият текст, който го затрогна, без да го нарани. Четенето на „Южни светлини“ представляваше хомеопатична доза щастие. От тази книга струеше мекота, която облекчаваше болките му. Оприличаваше я на хладно поточе върху изгорената земя на душата си.

Това не беше роман в класическия смисъл на думата, а малка история за различните видове любов. С прекрасни измислени думи, пронизани от изключително добро чувство към живота. Меланхолията, с която авторът разказваше за неспособността всеки ден да живеем истински, да възприемаме деня като онова, което е, а именно уникален, неповторим и скъпоценен, му беше много добре позната.

Подаде на Жордан последния екземпляр, с който разполагаше.

— Прочетете това. По три страници всяка сутрин, в легнало положение, преди закуска. Нека то да е първото, което прониква във вас. След няколко седмици вече няма да се чувствате наранен. Ще забравите, че блокадата към новия ръкопис е един вид покаяние само защото сте имали успех.

Макс го погледна уплашено между двата пъпеша. Думите буквално избликнаха от устата му:

— Откъде знаете всичко това? Наистина не понасям парите и проклетата стихия на успеха! Иска ми се всичко това да не се беше случило. Който може нещо, е мразен, никога не е обичан.

— Макс Жордан, ако ви бях баща, щях да ви сложа на коленете си и да ви напляскам за тези глупави думи. Прекрасно е, че издадохте книгата си, тя заслужава успеха си, заслужава и всеки трудно изработен цент.

Изведнъж Жордан запламтя от горда, смутена радост.

Какво? Какво казах? „Ако ви бях баща.“

Макс Жордан тържествено подаде на Пердю двата пъпеша. Миризмата им го замая. Опасна миризма. Напомняше му за едно лято с ***.

— Хайде да обядваме — предложи книжарят.

Момчето с наушниците му ходеше по нервите, но много отдавна не беше обядвал с друг човек.

И***щеше да го хареса.

Тъкмо когато режеше пъпешите, по стълбичката затракаха високи токчета.

На прага застана клиентката от сутринта. Очите ѝ бяха зачервени от плач, но гледаха ясно.

— Съгласна съм — заяви твърдо тя. — Давайте книгите, които ще ми сторят добро. А типовете, които не се интересуват от мен, да вървят по дяволите.

Макс я зяпна с отворена уста.