Парижката книжарница

7.

Мосю Пердю вървеше бавно по улица „Монтаняр“ и се питаше как ли Катрин възприема тази ведра, тиха улица насред трескавия квартал „Маре“.

— Катрин — промърмори той. — Кат-рин…

Оказа се съвсем лесно да произнесе името ѝ.

Наистина учудващо.

Може би дом № 27 беше само едно нелюбимо убежище. Може би тя виждаше света през позорното петно, което ѝ бе лепнал съпругът ѝ. През онова „вече не те искам“…

В този квартал рядко идваха хора, които не живееха тук. Къщите не бяха по-високи от пет етажа и всяка фасада изглеждаше различно, макар да бяха боядисани в пастелни тонове.

В съседство с дом № 27 имаше фризьорски салон, пекарница, магазин за вино и алжирско магазинче за тютюн. По-нататък по улица „Монтаняр“ се издигаха жилищни кооперации, лекарски кабинети и офиси. Улицата завършваше с кръгово движение.

Там се намираше „Ти Брейж“, бретонско бистро с червена тента, където продаваха фини, пикантни галети[6].

Мосю Пердю занесе на келнера Тиери електронен четец, оставен му от вечно бързащия представител на голямо издателство. За читатели като Тиери, който се навеждаше над поредната книга даже между две поръчки и гърбът му беше изкривен от мъкнене на тежки томове („Мога да дишам само когато чета, Пердю“), този уред беше откритието на века. За книжарите представляваше поредният пирон в ковчега.

Тиери покани Пердю да изпие един ламбиг — бретонската ябълкова ракия.

— Днес не — отклони поканата Пердю.

Казваше го всеки път. Не близваше алкохол. Вече не. Защото с всяка глътка алкохол отваряше сантиметър по сантиметър язовирната стена, зад която се вълнуваше цяло море от мисли и чувства. Знаеше какво се случва, защото някога беше пробвал да потъне в забравата с пиене. Това беше времето на строшените мебели.

Днес обаче имаше съвсем друга причина да отклони поканата на Тиери. Смяташе да занесе на мадам Катрин, бивша Льо П., „книги за плач“. Възможно най-бързо.

Редом с „Ти Брейж“ се издигаше зелено-бялата тента на Джошуа Голденберг, търговеца на хранителни стоки.

Той бе забелязал идването на мосю Пердю и застана на пътя му.

— Кажете ми, моля, мосю… — започна смутено търговецът.

О,не. Сега сигурно ще ме разпитва за порно.

— Става дума за Бриджит. Мисля, че момичето ми става… става жена. А това носи известни проблеми, нали? Знаете какво искам да кажа. Имате ли книга, която ще ѝ помогне?

За щастие, не се касаеше за чисто мъжки разговор и порнографски книги. Ставаше дума просто за още един баща, отчаян от пубертета на дъщеря си и опитващ се да уреди въпроса с половото ѝ просвещаване, преди да е налетяла на някой лош мъж.

— Елате някой ден в приемния час за родители.

— Аз… ох, не знам… може би жена ми?

— Най-добре елате и двамата. Първата сряда от месеца, в двайсет часа. След това ще отидете някъде на вечеря.

— Аз? С жена ми? Но защо?

— За да я зарадвате.

Преди Голденберг да е успял да възрази, мосю Пердю продължи пътя си.

Знаеше, че съседът му няма да направи нищо.

На приемния час за родители се явяваха само майки и не говореха за половото просвещаване на полово зрелите си деца. Повечето искаха да получат книги за просвещаване на мъжете, които да им втълпят къде при жените е горе и къде — долу.

Пердю набра кода на входната врата и отвори. Не бе изминал и метър, когато мадам Розалет се изтъркаля от портиерната с кучето си под мишница. Мопсът Едит надникна недоволно иззад обемистия бюст на собственицата си.

— Най-после се прибрахте, мосю Пердю!

— Нов цвят на косата, мадам? — попита той, докато натискаше копчето на асансьора.

Зачервената от чистене ръка се стрелна към бухналата коса.

— Испанско розе. Само един нюанс по-тъмно от шери-брут. Според мен обаче е много по-елегантно. Винаги забелязвате новата ми коса! Ох, мосю, трябва да ви призная нещо.

Дамата затрепка с мигли. Мопсът изпъшка.

— Ако е тайна, веднага ще я забравя, мадам.

Розалет притежаваше хронологичен ум. Обичаше да наблюдава неврозите, интимностите и навиците на своите ближни, да ги картографира върху скалата на приличието и да предава мненията си на другите свои ближни. Беше много щедра в предаването на мненията си.

— Ах, вие! Всъщност това изобщо не ме засяга, но не знам дали мадам Гъливер ще бъде щастлива с тези млади мъже. Не, не вярвам. Работата е там, че… имаше една книга…

Пердю повторно натисна копчето на асансьора.

— Сигурно сте купили тази книга от друг книжар? Прощавам ви, мадам Розалет, прощавам ви.

— Не, много по-лошо е. Измъкнах я от кашон стари книги на Монмартър и платих за нея цели 50 цента. Но вие много пъти сте ми казвали, че когато една книга е по-стара от 20 години, имам право да похарча за нея само няколко сантима и да я спася от изгаряне.

— Правилно. Казвал съм подобни думи.

Защо не идва този ужасен асансьор?

Розалет се наведе към него и дъхът на кафе и коняк от устата ѝ се смеси с миризмата на кучето.

— Струва ми се, че не трябваше да го правя! Попаднах на история за дървеници, представяте ли си! Ужасяващо! Майката гони собствения си син с метлата, колко грозно! Дни наред чистих като обезумяла. Нормален ли е бил този мосю Кафка?

— Веднага сте го схванали, мадам. Някои умни глави са го изследвали с години.

Мадам Розалет се усмихна щастливо, макар да не бе разбрала нищо.

— О, забравих да ви кажа, че асансьорът е повреден. Пак е увиснал между Голденбергови и мадам Гъливер.

Значи лятото ще дойде още тази нощ. Винаги идваше, щом асансьорът заседнеше.

Пердю започна да се изкачва по стълбите. Вземаше но две стъпала наведнъж, без да обръща внимание на пъстрите бретонски, мексикански и португалски плочки. Собственицата мадам Бернар обичаше шарки, за нея те бяха „обувките на къщата, а обувките на една дама издават характера ѝ“.

В този смисъл следващият крадец, проникнал в дом № 27 на улица „Монтаняр“, можеше да огледа стълбището и да заключи, че е попаднал на хора със забележителни капризи и настроения.

Пердю стигна до първия етаж. На площадката в полезрението му попаднаха чифт царевичножълти сандали с пискюли от пера на каишките.

На първия етаж, точно над мадам Розалет, живееше Че, слепият подолог. Той често придружаваше мадам Боме (също на първия етаж, срещу него) на покупки при еврейския търговец Голденберг (втори етаж) и ѝ носеше чантата. Между другото, мадам Боме беше бивша секретарка на известен гледач на карти. Двамата вървяха тържествено по тротоара: слепият, хванал подръка възрастната дама с ролатор[7]. Често към тях се присъединяваше и Кофи.

На ганайски Кофи означава „петък“. Носещият това име се бе появил в дом № 27 от Банльорс. С невероятно тъмна кожа, със златни верижки върху суитшърт в стил хипхоп, с креолска обица на ухото. Красиво момче, „смес от Грейс Джоунс[8]и млад ягуар“, както го определи мадам Боме. Кофи често носеше бялата ѝ чанта „Шанел“ и ставаше обект на недоверчиви погледи. Изпълняваше ролята на домашен майстор, изработваше фигури от неощавена кожа и рисуваше по тях символи, неразбираеми за другите обитатели на къщата.

Днес обаче на пътя на Пердю се изпречи съвсем друг човек. Не Че, не Кофи, не и ролаторът на мадам Боме.

— О, мосю, колко е хубаво, че ви виждам! Да знаете, че книгата за онзи Дориан Грей се оказа страшно интересна! Много мило от ваша страна да ми я препоръчате, след като се оказа, че „Пламтящо желание“ е изчерпана.

— Радвам се да го чуя, мадам Гъливер.

— О, няма ли най-сетне да започнете да ме наричате Клодин? Или поне мадмоазел, нали ви казах, че не съм мадам. Знаете ли, прочетох „Портретът на Дориан Грей“ само за два часа, толкова ми беше забавен. Ако аз бях на негово място, никога нямаше да гледам онази картина, това е ужасно потискащо. Тогава май не са имали ботокс.

— Оскар Уайлд е писал книгата за Дориан Грей в продължение на шест години, мадам Гъливер. Заради тази книга се е водил съдебен процес и авторът е починал скоро след като са го осъдили. Нима не заслужава малко повече от два часа от вашето време?

— О, това са празни приказки! Той вече няма как да го разбере, горкичкият!

Клодин Гъливер. Неомъжена дама в средата на четрийсетте, с рубенсова фигура, отговаря за протокола в голяма аукционна къща. Всеки ден общува с много богати и много алчни колекционери. Специфичен вид човек. Мадам Гъливер също събираше произведения на изкуството, главно такива с високи токчета и в папагалски цветове. Сбирката ѝ от сандали съдържаше 176 екземпляра и разполагаше със собствена стая. Едно от хобитата на мадам Гъливер беше да дебне мосю Пердю и да го кани на излет, да му описва в подробности най-новия курс за квалификация, който посещавала, или да му разказва за поредния новооткрит парижки ресторант. Друго хоби на мадам Гъливер бяха романите, в които героинята се притискаше до широките гърди на някой негодник и се съпротивляваше, докато той ѝ докажеше колко е мъжествен. И сега мадам Гъливер изчурулика:

— Знаете ли, тази вечер имам…

— Не, мадам, не мога да дойда с вас — прекъсна я решително Пердю.

— Първо чуйте какво имам да ви предложа. В Сорбоната ще има тавански празник. Ще участват дългокраки студентки по изкуство, които вече са положили изпитите си и освобождават квартирите си. На този празник се предлагат за продан книги, мебели, даже любовници.

Мадам Гъливер кокетно вдигна вежди.

— Е, какво ще кажете?

Пердю си представи млади мъже, коленичили край огромни часовници и кашони с книги джобен формат, на челата им забодени надписани листчета: употребен само веднъж, почти нов, почти без следи от четене, сърцето се нуждае от лек ремонт. А може би и друг надпис: трета ръка, но основните функции са в пълен ред.

— Не искам да присъствам на това зрелище, в никакъв случай.

Мадам Гъливер въздъхна дълбоко.

— Забелязали ли сте, че никога не приемате предложенията ми?

— Да, мадам, това е…

Вярно.

— Не е насочено срещу вас, повярвайте ми. Вие сте възхитителна, смела и… ами…

Всъщност Пердю харесваше мадам Гъливер. Тя вземаше от живота с пълни шепи. Вземаше повече, отколкото се нуждаеше.

— И сте много добра съседка.

По дяволите! Отдавна бе загубил тренинг. Нямаше представа как се казват мили думи на същества от женски пол. Мадам Гъливер заслиза величествено по стълбата. Тракаше на високите си токчета и поклащаше бедра. Царевичножълтите сандали тропаха все по-силно. Щом се изравни с мосю Пердю, тя вдигна ръка да я сложи на рамото му, но той се отдръпна светкавично. Ръката ѝ примирено се отпусна върху парапета.

— И двамата не се подмладяваме, мосю — проговори тя тихо, дрезгаво. — Втората половина на живота отдавна е започнала.

Троп-троп, троп-троп…

Пердю неволно посегна към косата си, по-точно към темето, където много мъже оплешивяват първо. Унизителна тонзура… При него все още я нямаше. Но не биваше да забравя, че е на петдесет, а не на трийсет. В тъмната му коса просветваха сребърни нишки. По лицето се очертаваха бръчки. Коремът му… Трябва да го стегне. Все още се чувстваше добре, само тазобедрената става му създаваше грижи. Всяка година положението се влошаваше. Вече не можеше да носи два кашона книги наведнъж, проклятие. Но това бяха незначителни подробности. Главното беше, че жените бяха престанали да го заглеждат… С изключение на мадам Гъливер, но тя гледаше на всеки мъж като на възможен любовник.

Пердю хвърли недоверчив поглед нагоре. Нищо чудно на следващата площадка да се появи мадам Боме и да го въвлече в поредната дискусия за Анаис Нин и сексуалните ѝ обсесии[9]. Дискусията ще се води на висок глас, защото мадам е забравила слушалките си за чуване в кутия с шоколадови бонбони.

Пердю бе организирал читателски клуб за мадам Боме и вдовиците от улица „Монтаняр“, забравени от децата и внуците си и съхнещи пред телевизорите. Те обичаха книгите, но литературата беше само претекст да излязат от жилищата си и да посветят няколко часа на приятни разговори, подплатени с разноцветни дамски ликьори.

Обикновено дамите обсъждаха еротични произведения. Пердю им доставяше този вид литература в дискретни опаковки: корица на „Алпийска флора“, в която се криеше „Сексуалният живот на Катрин М.“, „Провансалски дантели“ за „Любовникът“ на Маргьорит Дюрас, „Рецепти за мармалад от Йорк“ за Анаис Пин и книгата ѝ „Делтата на Венера“. Любителките на разноцветни ликьори ценяха високо избраните от него маскировки — вдовиците познаваха своите роднини, които гледаха на четенето като на ексцентрично хоби на хората, които се смятат твърде изискани, за да гледат телевизия, освен това са убедени, че еротиката е неестествена за дами, минали шейсетте.

Този път ролаторът на мадам Боме не го спря.

На втория етаж живееше пианистката Клара Виолет. Пердю чу упражненията на Черни и се усмихна. Пръстите ѝ изпълняваха брилянтно дори нотната стълбица.

Клара Виолет принадлежеше към петте най-добри пианистки в света. Понеже не можеше да понася някой да стои в едно и също помещение с нея, докато свири, славата ѝ бе отказана. През лятото даваше концерти на балкона. Отваряше всички прозорци, Пердю избутваше пианото ѝ до балконската врата и слагаше отдолу микрофон. Клара свиреше в продължение на два часа. Обитателите на дом № 27 сядаха на стълбището пред входната врата или поставяха столове на тротоара. „Ти Брейж“ се изпълваше с непознати. След концерта Клара излизаше на балкона, покланяше се и кимаше плахо. Слушателите ѝ се отблагодаряваха с бурни ръкопляскания.

Пердю измина необезпокояван останалия път до жилището си. Площадката на четвъртия етаж беше празна — масата бе изчезнала. „Дано Кофи да е помогнал на Катрин“, помисли си книжарят.

Почука на зелената врата и с изненада разбра, че е очаквал този миг с радост.

— Здравейте — пошепна, — нося ви книги.

Сложи пакета на прага и се изправи. Точно тогава Катрин отвори.

Къса руса коса, перленосив поглед под фино извити вежди, недоверчив, но мек. Беше боса, деколтето на роклята разкриваше ключиците ѝ. Държеше плик.

— Намерих писмо, мосю.