Парижката книжарница

31.

Зад писалище, сковано от изхвърлени от реката парчета дърво, седеше жената, която миналата вечер Салваторе Кунео бе измъкнал от полуделите вълни на река Сей.

Сами беше Саманта. Днес беше облечена в бяла ленена рокля и имаше стъпала на хобит. Огромни и силно окосмени.

— Е? — попита Сами, кръстоса добре оформените си крака и предизвикателно залюля едното хобитово стъпало. — С какво мога да ви услужа?

— Аз… търся автора на едно определено произведение. Името му е псевдоним, затворен псевдоним, и…

— Добре ли сте вече? — осведоми се Кунео.

— Да, разбира се. — Сами го дари с усмивка. — И много благодаря за предложението да ви целуна, преди да съм остаряла. Вече го обмислям, уверявам ви.

— В Кюизери има ли и други с вашите големи стъпала? — поиска да узнае Макс.

— Моля ви, нека да се върнем към „Южни светлини“, нали затова сме тук…

— Да, в рая. Това е нашият информационен център. Тук ще намерите хобитови стъпала, уши на орки, разпорени кореми…

— Възможно е да го е написала жена и…

— Искам да ви сготвя нещо хубаво, синьора Саманта. А ако преди това искате да поплувате, нямам нищо против.

— Май и аз ще си купя хобитови стъпала. Ще ги нося вместо домашни пантофи. Кафка ще полудее от радост.

Пердю отиде до прозореца и се загледа навън. С мъка пазеше самообладание.

— Млъкнете най-сетне! Става въпрос за Санари. За „Южни светлини“. Искам да знам кой е истинският автор. Моля ви!

Май викаше по-силно, отколкото беше възнамерявал. Макс и Салво го изгледаха смаяно, а Сами се отпусна в креслото си. Очевидно се забавляваше.

— Търся го от двайсет години. Или нея. Книгата… тя е…

Жан Пердю се помъчи да я обхване в думи, ала всичко, което виждаше, беше светлина, движеща се по реката.

— Книгата е като жената, която обичах. Тя ме води към нея. Тя е любов в течно състояние. Тя е дозата любов, която успях да понеса. Която имах сили да почувствам. Тази книга е сламката, през която дишах последните двайсет години.

Жан изтри потта от челото си.

Май това не беше цялата истина. По-точно: вече не беше единствената истина.

— Тази книга ми помогна да оцелея. Вече не ми е нужна, защото отново съм старият и мога да дишам сам. Искам само да благодаря.

Макс го наблюдаваше с безкрайно учудване и искрено уважение.

Сами се ухили широко.

— Книга, която ти помага да дишаш. Разбирам.

И тя погледна през прозореца. Улиците се пълнеха с фигури на литературни герои.

— Не очаквах някой ден да се появи човек като вас — въздъхна тя.

Жан усети как мускулите на гърба му се стегнаха.

— Вие, естествено, не сте първият. Но и другите не бяха много. Всички си заминаха, без да разгадаят загадката. Не зададоха правилния въпрос. Да задаваш въпроси, е изкуство.

Сами продължаваше да гледа през прозореца. На тънки конци бяха окачени парченца дърво, донесени от водата. При по-внимателно вглеждане човек откриваше рисунка на скачаща риба. Или лице, или ангелче с крила…

— Повечето питат само за да чуят собствения си глас. Или искат да чуят нещо, което имат сили да понесат. Не желаят да чуват неща, които им идват твърде много. Един от лошите въпроси е „Обичаш ли ме?“. Би трябвало да го забранят в цял свят.

Сами кръстоса хобитовите си стъпала.

— Задайте въпроса — нареди тя.

— Само на един ли имам право? — пошепна уплашен Пердю.

Сами се засмя сърдечно.

— Разбира се, че не. Можете да ми зададете колкото си искате въпроси. Важното е да ги задавате така, че да получавате в отговор само „Да“ или „Не“.

— Значи познавате автора?

— Не.

— Правилният въпрос означава всяка дума да е истина — повтори Макс и възбудено смушка Жан с лакът.

— Значи я познавате? — поправи се Пердю.

— Да.

Сами хвърли одобрителен поглед към Макс.

— Виждам, че разбирате принципа на въпросите, мосю Жордан. Правилно зададените въпроси могат да направят човек много щастлив. Какво става със следващата ви книга? Ще бъде втора, нали? Проклятието на втората книга. Толкова много очаквания… Чуйте един съвет от мен: не се измъчвайте. Дайте си двайсет години време. Публикувайте втората си книга, когато започнат да ви забравят. Тогава ще бъдете свободен.

Макс се изчерви целият. Даже ушите му пламнаха.

— Следващият въпрос, читателю на души!

— Бриджит Карно ли е?

— Не, за Бога!

— Жива ли е още Санари?

— О, да — усмихна се Сами.

— Бихте ли ми помогнали да се запозная с нея?

— Да — кимна след кратък размисъл Сами.

— Как?

Жената вдигна рамене.

— Това не беше въпрос, на който се отговаря с „да“ или „не“ — изсъска Макс.

— Реших днес да сготвя буябес[45]— включи се в разговора Кунео. — В седем и половина ще дойда да ви взема. Тогава ще продължите разговора си с капитан Пердито. „Да, не, не знам“ — хубава игра, според мен. Дано само да не сте сгодена. Искате ли да се поразходим с лодка?

Сами местеше поглед между тримата мъже.

— Да, не, да — гласеше отговорът ѝ. — Мисля, че изяснихме нещата. А сега ви моля да ме извините. Трябва да поздравя онези чудесни същества отвън, да им кажа нещо мило на езика, сътворен от Толкин. Упражнявах се, но звуча, сякаш Чубака[46]се опитва да произнесе новогодишно обръщение.

Сами се изправи и всички се загледаха в невероятните ѝ хобитови стъпала.

Тя се запъти към вратата, но на прага се обърна към младия писател:

— Макс, знаете ли, че звездите достигат истинската си големина само година след раждането си? А през следващите милиони години единствената им задача е да светят ярко. Странно, нали? Опитвали ли сте някога да сътворите нов език? Или поне няколко нови думи? Ще се почувствам истинска щастлива, ако най-известният жив писател, ненавършил 30 години, тази вечер ми подари нова дума. Обещавате ли ми?

Тъмносините ѝ очи святкаха.

Макс изпита чувството, че в тайната градина на фантазията му е избухнала малка бомба със семена.

Вечерта Салво Кунео, пременен с най-хубавата си карирана риза, с нови джинси и лачени обувки, отиде да вземе Сами от печатницата и я завари да чака пред вратата с три куфара, саксия с орлова папрат и дъждобран под мишница.

— Надявам се наистина да ме вземеш със себе си, Салво, въпреки че поканата ти имаше друг смисъл. Достатъчно дълго живях тук — посрещна го ведро тя. — Почти десет години. Едно цяло стъпало от живота, както го определя Хесе. Време е да потегля на юг и отново да започна да дишам. Да видя морето и отново да целувам мъж. Божичко, скоро ще мина петдесетте! Навлизам в най-прекрасната възраст, нали?

Кунео погледна в тъмносините очи на книжната жена.

— Предложението ми е валидно, синьора Сами льо Трокесе — заяви сериозно той. — Оставам на ваше разположение.

— Не съм забравила какво ми каза, Салваторе Кунео от Неапол.

Неаполитанецът успя да намери товарно такси.

— Господи… прав ли съм в предположението си, че имате намерение не само да вечеряте с нас, а и да заживеете на кораба? — попита смаяният Пердю, когато след минути Салваторе понесе куфарите на дамата по стълбичката.

— Не се притеснявайте, драги мой. Позволявате ли да попътувам с вас известно време? Нямам нищо против да хвърлите котва и да ме метнете през борда, ако ви досадя.

— Не се безпокойте, при детските книги има свободен диван — включи се Макс.

— Позволявате ли една малка забележка? — попита Пердю.

— Защо? Нима възнамерявахте да кажете и друго освен „да“?

— Аз… не.

— Благодаря ви — отвърна трогнато Сами. — Ще бъда тиха, обещавам ви. Знайте, че пея само насън.

Върху пощенската картичка, която Пердю написа на Катрин тази нощ, стояха думи и изрази, измислени от Макс следобед, за да ги представи на Сами на вечеря.

Сами остана възхитена и постоянно ги повтаряше, за да изтъркаля звученето им по езика си — напред-назад, напред-назад, като сладка, прясно опечена хапка:

Звездна сол — когато звездите се отразяват върху повърхността на реката.

Слънчева люлка — морето.

Лимонова целувка — всички знаят много добре какво се има предвид!

Семейна котва — масата за хранене.

Сърцераздирател — първият любовник.

Времевърт — човек се обръща веднъж в пясъчника и вече е старец, който се подмокря, когато се смее.

От страната на мечтите

Желателност

„Желателност“ стана любимата нова дума на Сами.

— Всички ние живеем в желателността — повтаряше често тя, — всеки от нас в своята си.