Парижката книжарница

13.

Направи сто лицеви опори. Водата вреше. След първата глътка кафе си заповяда да направи сто клякания. Накрая целият трепереше.

Взе студен и горещ душ. Избръсна се и се поряза на няколко места. Изчака кървенето да спре, изглади бяла риза, върза си вратовръзка. Сложи няколко банкноти в джоба на панталона и наметна сакото.

На излизане не погледна към вратата на Катрин. Тялото му копнееше за прегръдката ѝ.

А после какво? Аз ще се утеша, тя ще се утеши, накрая ще сме като две използвани носни кърпички.

Извади от пощенската кутия поръчките за книги, оставени от съседите. Поздрави Тиери, който бършеше от масите нощната влага.

Погълна набързо омлета със сирене, без да усеща вкуса му. През цялото време не откъсваше очи от сутрешния вестник.

— Какво има? — попита Тиери и сложи ръка на рамото му.

Жестът беше толкова лек, толкова приятелски — но мосю Пердю трябваше да стисне зъби, за да не го отблъсне.

Как ли е умряла? От какво? Имала ли е болки, викала ли ме е? Сигурно всеки ден е гледала към вратата. Защо бях толкова горд?

Защо трябваше да стане по този начин? Какво наказание заслужавам? Дали да не се самоубия? Поне веднъж да постъпя правилно.

Пердю продължи да чете рецензиите. Четеше напрегнато, с маниакална съсредоточеност, решен да не изпусне нито една дума, нито едно мнение. Подчертаваше, драскаше коментари и забравяше прочетеното.

Прочете всичко още веднъж.

Дори не вдигна глава, когато Тиери рече:

— Вижте онази кола. Стои там от снощи. Дали пък някой не спи вътре? Сигурно пак са дошли почитатели на онзи писател.

— Мислите, че са тук заради Макс Жордан? — промълви Пердю.

Дано момчето не извърши моите глупости.

Тиери тръгна към колата, но човекът вътре даде газ и бързо се отдалечи.

Чула е смъртта и се е уплашила. Пожелала е да отида при нея и да я пазя. А аз не отидох. Седях си тук и се самосъжалявах.

Започна да му се гади.

Манон. Ръцете ù.

Писмото. Миризмата ù, почеркът. Толкова живи. Тя ми липсва.

Мразя се. Мразя я!

Защо е допуснала да умре? Сигурно е станало недоразумение. Тя е жива. Някъде там.

Стигна тичешком до тоалетната и повърна.

Неделята се оказа шумна.

Премете палубата. Подреди книгите, които през последните дни бе отказал да продаде. Напасва ги до милиметър. Сложи нова ролка в касовия апарат. Не знаеше какво да прави с ръцете си.

Ако оцелея този ден, ще живея още дълго.

Обслужи един италианец.

— Наскоро видях книга с очилат гарван на корицата. Преведена ли е вече?

Снима се с двойка туристи, прие поръчки за ислямски книги от Сирия, продаде чорапи против тромбоза на една испанка, напълни паничките на Кафка и Линдгрен. Докато котките се мотаеха из кораба, Пердю прелисти каталог, който възхваляваше не само най-известните истории от шест думи от Хемингуей до Мураками, събрани в комплект за маса, а и солници, бурканчета за пипер и подправки с главите на Шилер, Гьоте, Балзак и Вирджиния Улф. От темето на писателите се сипеше сол, пипер или захар.

Какво е това? Кич? Или нещо повече?

„Абсолютният бестселър сред помощните материали са новите читателски знаци във всяка книжарница.

Ексклузивно към тях предлагаме „Стъпалата“ на Хесе — култовата опора за книги в отдела за поезия!“

Пердю се взираше в обявата.

Знаете ли какво? Прекалихте. Вървете по дяволите с вашите солници с Гьоте и Шилер! Не искам да виждам криминалета на тоалетна хартия. Нито пък „Стъпалата“ на Хесе — „на всяко начало е присъща магия“ —като декорация за етажерка! Стига толкова!

Книжарят се загледа през прозореца към Сена. Как блещукаше водата, как небето се присвиваше.

Красиво е, наистина.

Дали Манон е била гневна, че се е наложило да ме напусне по този начин? Защото аз съм такъв, какъвто съм, и не мога да съм друг? Да говори с мен например. Просто да каже какво става с нея. Да ме помоли за помощ. Да ми каже истината.

— Сигурно не съм такъв мъж — изрече високо той. — Що за човек съм изобщо?

Жан Пердю затвори каталога, нави го на руло и го пъхна в задния джоб на сивия панталон.

Имаше чувството, че през последните 21 години се е движил точно към този ден. Към минутата, в която осъзна какво трябва да направи. Какво е трябвало да направи много отдавна, дори без писмото на Манон.

Мосю Пердю отвори грижливо подреденото сандъче за инструменти, извади електрическата отвертка, пъхна накрайника в джоба на ризата и излезе на палубата. Положи каталога върху метална пластина, коленичи върху многоцветната лакирана хартия, сложи накрайника на отвертката и започна да развива големите винтове, които държаха стълбичката за основата на кея. Един след друг. Накрая издърпа маркуча, който го свързваше с пристанищния резервоар за прясна вода, извади щепселите от разпределителното електрическо табло и развърза въжетата, които вече две десетилетия приковаваха „Литературната аптека“ към брега. Изрита силно стълбичката, за да се отдели окончателно от кея, вдигна гредата, отнесе я на палубата и затвори вратичката, през която се влизаше в кораба. След това отиде на кърмата, където беше кормилото, изпрати една мисъл към улица „Монтаняр“ — „Катрин, прости ми“ — и завъртя ключа в позиция за загряване.

Двигателят заработи без колебание.

— Мосю Пердю! Мосю Пердю! Ехо! Почакайте!

Книжарят погледна през рамо.

Жордан? Да, наистина беше Жордан! Носеше обичайните наушници и огромни слънчеви очила. „На мадам Боме са“, установи смаяно Пердю, разпознал досадната муха, отрупана с изкуствени камъни.

Жордан тичаше към книжния кораб и голямата моряшка торба на раменете му подскачаше възбудено при всяка крачка. На ръцете му висяха още няколко торби. След него тичаха мъж и жена с фотоапарати.

— Къде отивате? — извика в паника Жордан.

— Махам се оттук — изгърмя в отговор Пердю.

— Страхотно! И аз ще дойда!

Жордан замахна и хвърли багажа си на борда. В този миг „Лулу“, разтреперана от необичайните вибрации, се отмести на метър от брега. Половината торби паднаха във водата. Сред тях и онази с мобилния телефон и портмонето на писателя.

Моторът бучеше, дизелът изгаряше и бълваше черен дим. Реката се загърна в синя мъгла. Мосю Пердю чу ругатните на пристанищния надзирател и го видя да тича към кея сред изпаренията.

Натисна педала за газта.

— Пълен напред!

В този миг писателят се засили за скок.

— Не! — кресна Пердю. — Мосю Жордан, не! И дума да не става! Аз трябва да…

Макс Жордан скочи.