Парижката книжарница

34.

Прекараха опияняваща вечер заедно. Салво носеше на масата миди, купа след купа, Макс свиреше на пиано и мъжете танцуваха поред със Сами на палубата.

По-късно се насладиха на гледката на Авиньон и моста Сен Бенезе, станал известен чрез танцова песен. Юли им се предлагаше в цялата си красота. Слънцето отдавна бе залязло, но температурата навън все още беше 28 градуса.

Малко преди полунощ Жан вдигна тост.

— Благодаря ви за приятелството. Благодаря ви за истината. И главно за тази невероятна вечеря.

Всички вдигнаха чаши и се чукнаха. Жан изпита чувството, че камбана отбелязва края на общото им пътуване.

— Впрочем аз съм щастлива — заяви Сами и бузите ѝ пламнаха.

— Все още съм щастлива — призна тя след два часа, а след още два… Тогава вероятно го е казала отново, макар и не с думи, а по всевъзможни други начини. Макс и Жан решиха да не смущават любовната двойка, само им пожелаха това да е първата от хиляди и хиляди любовни нощи, оставиха ги сами на кораба и слязоха на сушата. Минаха през най-близката градска порта и се запътиха към старата част на Авиньон.

Тесните улички бяха препълнени с хора. Горещото южно лято преместваше всички интересни занимания към вечерта и нощта. На площада пред великолепното старо кметство Жан и Макс си купиха сладолед и седнаха да погледат уличните артисти, които жонглираха със запалени факли, изпълняваха акробатични танци и разсмиваха публиката в заведенията с всевъзможни шеги. Според Жан обаче градът не беше симпатичен, а приличаше по-скоро на лъжлива уличница, опитваща се да възвърне доброто си име.

Макс облизваше жадно бързо топящия се сладолед и говореше с пълна уста:

— Смятам да пиша детски книги. Вече имам някои идеи.

Жан го погледна изпод вежди. „Май настъпи моментът, в който Макс ще започне да става такъв, какъвто ще е в бъдещето“, помисли си той.

— Бих ли могъл да чуя идеите ти? — попита той след кратък миг на нежно учудване, че му е разрешено да съпреживее този момент.

— Най-после! Вече си мислех, че няма да ме попиташ.

Макс извади от задния си джоб тефтерче и зачете:

— Старият майстор на магии се запита кога най-после ще дойде някое смело момиче, за да го изрови от градината, където бе забравен вече сто години под лехата с ягоди…

Младият мъж вдигна глава и Пердю прочете в погледа му спокойна увереност.

— Или историята на малкия свещен Бимбам.

— Кой е Бимбам?

— Светецът, който трябва да се грижи за всичко, с което другите не искат да се занимават. Представям си, че дори Бимбам е бил дете, преди да почнат да говорят: „Ах ти, свети Бимбам, какъв каза, че искаш да станеш? Писател?“. — Макс се ухили доволно. — Има и една история за Клер, която се разменя с котката си Мину. И още…

„Бъдещият герой на детските стаи“, помисли си Жан, заслушан в чудните хрумвания на Макс.

— … историята за малкия Бруно, който отива на небето да се оплаче на компетентните лица, че са му дали лошо семейство…

Жан слушаше с нарастващ интерес и в сърцето му се разливаше нежност. Истински обичаше този млад мъж. Капризите му, странностите му, погледа и смеха му.

— … и когато сенките отново се върнат в детството на собствениците си, за да подредят живота им…

„Прекрасно е, помисли си Жан. Ще пратя сянката си обратно във времето и ще я помоля да подреди живота ми. Звучи безкрайно примамливо. За съжаление, е невъзможно.“

Върнаха се късно през нощта, всъщност около час преди разсъмване.

Макс се сгуши в своето ъгълче, записа си някои идеи и скоро заспа. Жан Пердю обиколи с бавни крачки своя книжен кораб, меко люлян от вълните. Котките вървяха плътно до него и го наблюдаваха внимателно. Усещаха, че предстои сбогуване.

Жан отново и отново протягаше ръце към етажерките с книги и милваше гръбчетата им. Много етажерки обаче бяха празни. Той знаеше коя книга точно къде е стояла, преди да я продадат. Както човек познава къщите и градинките на своята улица, на своя град. И продължава да ги вижда дори след като са станали жертва на широка магистрала или търговски център.

Винаги бе приемал присъствието на книгите като защита. Бе събрал в кораба си целия свят, всички чувства, всички времена и пространства. Не беше нужно да пътува, достатъчно му беше да разговаря с книгите. Ценеше ги повече от хората.

Те не бяха така заплашителни.

Жан седна в креслото на малкия подиум и се загледа през големия прозорец към водата. Котките се сгушиха в скута му.

„Няма да ти позволим да се изправиш — казваха телата им и ставаха все по-тежки и топли. — Искаме да останеш тук.“

Такъв беше животът му. Двайсет и пет на пет метра. Започна да го изгражда, когато беше на възрастта на Макс — кораба, сбирката на „Литературната аптека“, реномето си, котвената верига. Ден след ден ковеше, закаляваше, подреждаше. Парче по парче, брънка по брънка. Скри се тук като в пашкул.

Днес усещаше, че нещо не е наред. Ако животът му беше албум със снимки, всички случайно направени фотографии щяха да си приличат. Щяха да го показват винаги на този кораб, с книга в ръка, само косата му щеше да посребрява и да оредява. Последната снимка ще го представи с търсещ поглед и със сбръчкано старческо лице.

Не искаше да свърши така — с въпроса това ли е било всичко.

Имаше само един изход. Да извърши нещо драстично. Да разбие котвената верига.

Трябваше да напусне кораба. Да го напусне изцяло и завинаги. Първоначално това решение му предизвика гадене… но после, когато си пое дълбоко дъх и си представи живота без „Лулу“, изпита облекчение.

Моментално се пробуди нечистата му съвест. Да захвърли „Литературната аптека“ като омръзнала му любовница?

— Тя не е такава — пошепна Пердю.

Помилва котките и те замъркаха.

— Какво ще правя с вас? — попита безпомощно той.

Сами запя насън.

В главата му се оформи ново решение.

Може би няма да се наложи да изостави „Литературната аптека“. Може би не е нужно да търси купувач.

— Мислите ли, че Кунео ще се чувства добре тук? — обърна се Пердю към двете котки.

Те скриха главички в шепите му.

Хората говореха, че котешкото мъркане може да накара дори натрошените кости да зараснат правилно и да излекува вкаменена човешка душа. Въпреки това котките вървяха по свой си път и не поглеждаха назад. Те обичаха без страх, без условия, но и без обещания.

Жан Пердю си спомни „Стъпалата“ на Херман Хесе. Повечето хора знаеха изречението „На всяко начало е присъща магия…“, но допълнението „която ни закриля и ни помага да живеем“ бе познато на малцина — а почти никой не разбираше, че в това стихотворение Хесе не говори за ново начало.

Хесе е имал предвид готовността да се сбогуваш.

Сбогуване с навиците.

Сбогуване с илюзиите.

Сбогуване с живот, който отдавна е отминал, останала е само обвивка, в която от време на време се разнасят въздишки.