Парижката книжарница

8.

Твърде много впечатления наведнъж. Катрин — очите ѝ — пликът, надписан с бледозелено мастило — близостта на Катрин — миризмата ѝ — ключиците — животът — то…Писмото?

— Неотворено писмо. Намерих го във вашата кухненска маса, в чекмеджето, замазано с бяла боя. Отворих чекмеджето и намерих писмото под тирбушона.

— О, не — възрази учтиво Пердю, — там нямаше тирбушон.

— Но аз го намерих…

— Не сте!

Не биваше да повишава тон, но нямаше сили да гледа писмото в ръката ѝ.

— Простете, моля, че ви се развиках.

Катрин му подаде плика.

— Това писмо не е за мен.

Мосю Пердю заотстъпва назад към жилището си.

— Най-добре го изгорете.

Катрин го последва. През цялото време го гледаше в очите. Лицето му пламна, сякаш от удар с тънка пръчка.

— Или го изхвърлете.

— Бих могла и да го прочета — подхвърли тя.

— Все ми е едно. Това писмо не е за мен.

Тя продължи да го гледа, докато той затвори вратата. Катрин и писмото останаха отвън.

— Мосю? Мосю Пердю! — Катрин почука. — Писмото е адресирано до вас.

— Вървете си! Моля ви! — пошепна измъчено той.

Бе познал писмото, почерка.

Нещо в него се разтроши на хиляди парченца.

Жена с тъмни къдрици отваря вратата на купето. Първо гледа навън, дълго време, после се обръща към него със сълзи в очите. Жена, която минава през Прованс, през Париж, през Улица „Монтаняр“ и накрая влиза в жилището му. Взема душ, ходи гола по стаите. Уста, която се приближава към неговата в полумрака.

Мокра кожа, капчици вода, мокри устни, които му отнемат дъха, пият от устата му. Пият я дълго.

Луната върху мекия, заоблен корем. Две сенки танцуват в рамката на прозореца.

Тя се завива с неговото тяло.

***спи на дивана в лавандуловата стая — тъкмо тя нарече забранената стая с това име. Спи, завита с разноцветното си провансалско одеяло, ушито от самата нея. Част от зестрата ù.

Преди ***да се омъжи за своя лозар и преди…

Да ме напусне.

А после още веднъж.

*** бе дала имена на всички стаи, в които се срещаха през петте години на връзката си. Слънчевата стая, медената стая, градинската стая. Стаи, които бяха всичко за нейния таен любовник, за втория ѝ мъж — за него. Неговата стая получи името „лавандуловата стая“. Тя ѝ стана дом в чуждия град.

Последната нощ, през която тя спа там, беше много гореща. Август 1992 година.

Двамата влязоха заедно под душа. После бяха голи и мокри. Тя го милваше с мокра ръка, хладна от водата. Легна върху него и вдигна ръцете му над главата. Погледна го като обезумяла и пошепна задъхана:

— Желанието ми е ти да умреш преди мен. Обещаваш ли ми?

Тялото ѝ го пое, много по-неудържимо от когато и да било преди, и тя застена:

— Обещай ми! Обещай!

Той обеща.

По-късно през нощта, когато вече не виждаше бялото на очите ѝ в мрака, той попита защо.

— Не искам да изминаваш пътя от паркинга до гроба ми сам. Не искам да тъгуваш. Предпочитам аз да усещам липсата ти до края на живота си.

— Защо никога не ти казах, че те обичам? — пошепна книжарят. — Защо, Манон? Манон!

Никога не ѝ го призна. За да не я притеснява. За да не усети пръста ѝ върху устните ѝ, за да не чуе тихото „шшт“.

Тогава си мислеше, че може да стане едно камъче от мозайката на живота ѝ. Красиво, блестящо, но само едно камъче. Не цялата мозайка. Трябваше да направи това за нея.

Манон. Силното, но никога миловидно, никога перфектно момиче от Прованс. Говореше с думи, които той буквално можеше да улови с пръсти. Никога не планираше, винаги се отдаваше цялостно на мига. Не говореше за десерта по време на основното хранене, не споменаваше утрото, преди да заспи, казваше довиждане, без да иска нова среща. Живееше само в настоящето.

През онази августовска нощ преди 7 216 нощи Пердю за последен път спа добре. А когато се събуди, Манон и нямаше.

Не бе усетил, че раздялата наближава. Непрекъснато мислеше за това, по хиляда пъти прекарваше през ума си жестовете и погледите на Манон, без да намери издайнически признаци, че тя ще си отиде.

А тя си замина и не се върна. След няколко седмици пристигна писмо. Това писмо.

Две нощи пликът лежа на масата неотворен. Той седеше сам, пиеше сам, пушеше сам и гледаше плика. И плачеше.

По бузите му се стичаха сълзи и капеха върху масата и върху плика.

Не отвори писмото.

Тогава се чувстваше безкрайно уморен — от плач и защото вече не можеше да спи в леглото, така голямо и празно без нея, толкова студено. Умори се да усеща липсата ѝ.

Гневен, отчаян, безпомощен, той прибра писмото в чекмеджето на кухненската маса, без да го отвори. При тирбушона, който тя бе „заела“ от една бирария в Менерб и донесла в Париж. Бяха дошли от Камарг, очите им светеха като глазирани от южната светлина. Спряха в подножието на Люберон[10]и се настаниха в пансион, залепнал като гнездо на оси върху стръмен склон. Баня на полуетажа, лавандулов мед. Манон искаше да му покаже всичко свое. Откъде идва, каква кръв тече във вените ѝ. Да му покаже дори бъдещия си съпруг. Люк, възседнал високия си трактор, сред лозята, опасали цялата долина под Боние. Люк Басе, майстор лозар и винар.

Сякаш желаеше тримата да станат приятели. Всеки да се наслаждава и да обича, без да се сърди на другия.

Пердю отказа. Останаха си в медената стая.

Имаше чувството, че силата се изцежда от ръцете му. Не бе в състояние да се помръдне. Стоеше и стоеше в мрака зад вратата.

Липсваше му тялото на Манон. Липсваше му ръката ѝ, която насън мушваше под дупето му. Липсваше му дишането ѝ, детското ѝ ръмжене сутрин, когато я будеше твърде рано. За нея винаги беше прекалено рано, все едно колко беше часът.

Липсваха му очите ѝ, които го гледаха с любов. Липсваше му фината, мека, къдрава коса, която се триеше в кожата му. Тя цялата му липсваше толкова силно, че легнеше ли в голямото празно легло, тялото му започваше да се гърчи от болки. Сутрин отново се будеше с болка.

Мразеше да се събужда без нея.

Първо насече леглото, после етажерките и шкафчето за обувки. Наряза килимите, изгори картините, изпразни стаята. Изхвърли всички дрехи, подари всички плочи.

Запази само книгите, от които ѝ беше чел. Четеше ѝ всяка вечер — стихове, сцени, глави, колони, откъси от биографии и научни книги, „Детските молитвички“ на Рингелнац (Боже, как обичаше „Лукчо“!), за да може да заспи в зловещия тъмен свят на студения север с неговите вледенени северняци. Сърцето не му позволи да изхвърли книгите.

Зазида с тях лавандуловата стая.

Но болката не престана.

Манон все още му липсваше, дявол да я вземе!

Намери сили да се справи, като започна да избягва живота. Заключи го дълбоко в себе си заедно със съзнанието, че Манон вече я няма.

Тази вечер обаче животът изхвърча навън и го удари с неимоверна мощ.

Олюлявайки се, мосю Пердю се завлече до банята и подложи глава под студената вода.

Мразеше Катрин. Мразеше и проклетия ѝ, неверен, жесток съпруг.

Защо онзи гадняр Льо П. я е напуснал точно сега, и то без да ù даде дори кухненска маса? Какъв идиот!

Мразеше портиерката и мадам Бернар, Жордан и Гъливер, мразеше всички. Да, всички.

Мразеше Манон.

Върна се до входната врата и отвори. От косата му канеше вода. Щом мадам Катрин толкова настояваше, ще ѝ каже истината: „Да, по дяволите, писмото е до мен! Тогава не пожелах да го отворя. От гордост. Заради принципите си“.

Всяка грешка добива смисъл, ако човек я прави заради принципите си.

Смяташе да прочете писмото, щом се почувства готов. След година. Или след две.

Не бе планирал да чака 20 години. Докато навърши 50 и свикна да живее като стар чудак.

По онова време единствената възможна самоотбрана бе да не отвори писмото на Манон. Да не чете оправданията ѝ, беше единственото оръжие, с което разполагаше.

Точно така.

Изоставеният трябва да отговори с мълчание. Да не дава нищичко на онзи, който си е отишъл, да се заключи, както другият е захлопнал вратата пред общото им бъдеще. Това беше правилното поведение.

— Не, не, не! — извика Пердю. Нещо не беше наред, но какво? Нещо го подлудяваше.

Пердю отиде до отсрещната врата и позвъни.

Почука, след малко отново позвъни. Изчака, пресмятайки времето, от което се нуждае всеки нормален човек, за да излезе от банята и да се подсуши.

Защо Катрин не се появяваше? Нали преди малко беше у дома си?

Върна се тичешком в жилището си, откъсна страница от първата книга, която му попадна, и надраска набързо:

Моля ви да ми донесете писмото, все едно колко е късно. Моля да не го четете. Простете, че ви създавам проблеми.

Сърдечни поздрави. Пердю

Взря се в подписа си и се запита дали някога ще събере сили да напише малкото си име.

Всеки път, когато се наричаше по име, чуваше гласа на Манон. Как го произнасяше с въздишка. Или със смях. Как го шепнеше, о, как го шепнеше…

Написа инициала между „поздрави“ и „Пердю“. Ж. като Жан.

Сгъна листа по средата и го закрепи с парче тиксо върху вратата на Катрин. Писмото. Със сигурност ще прочете някои от онези безпомощни обяснения, характерни за жени, изоставили любовниците си, защото са им омръзнали. Нямаше причини да се вълнува толкова.

Точно така. Върна се в празното си жилище и зачака.

Чувстваше се ужасяващо сам. Като глупава малка гребна лодка сред развеселено, преливащо от подигравки море. Без платна, без гребло, без име.