Парижката книжарница

33.

Сигурно беше случайност, че в същия миг слънцето се показа между две купчини облаци и ослепителен лъч падна право върху очите на Сами. Сякаш светнаха две запалени свещи.

Лицето ѝ изрази дълбоко вълнение.

— Да — призна тихо тя и повтори по-високо: — Да.

— Да! — извика тя, засмя се и заплака, разпери ръце. — И целта на тази книга беше да намеря своя мъж, Жано! Мъж, който ме обича с онова тайно място между гърдите и пъпа. Исках той да ме намери, защото ме е търсил, защото ме е сънувал, защото се наслаждава на всичко онова, което съм аз, но и на онова, което не съм. Обаче, Жан Пердю, знаеш ли какво?

Сами продължаваше да се смее и да плаче едновременно.

— Ти ме намери, но не си ти.

Обърна се към камбуза.

— Не си ти, а е онзи тип с престилката на цветя, с прекрасните, твърди като камък мускули. С гъделичкащите мустачки. Той е. Ти го доведе при мен. Ти и „Южни светлини“. По магичен начин.

Жан се зарази от радостта ѝ. Тя беше права: той бе прочел „Южни светлини“, той бе поискал да спрат в Сепой, той бе разрешил на Салво да пътува с тях, а оттам нататък… ето ги тук.

Сами изтри сълзите от лицето си.

— Трябвало е да напиша тази книга. Трябвало е ти да я прочетеш. Трябвало е да преживееш и изстрадаш всичко това, за да се качиш на своя кораб и да отплаваш. Нека да вярваме, че всичко това е трябвало да стане точно така, искаш ли?

— Разбира се, Сами. Аз вярвам. Някои книги са написани за един-единствен човек. „Южни светлини“ е написана за мен.

Събра смелост и продължи:

— През всичките тези години оцелях само благодарение на твоята книга — призна тихо. — Разбирах всяка твоя мисъл. Имах чувството, че ти си ме познавала, преди самият аз да се познавам.

Санари-Сами вдигна ръка към устата си.

— Става ми страшно да слушам такива думи, Жан. Най-прекрасните, които някога съм чувала.

Прегърна го и го целуна. По дясната и лявата буза, по челото и носа. Между целувките говореше:

— Ще ти кажа нещо. Никога повече няма да направя тази лудост — да призова любовта с книга. Знаеш ли колко време чаках? Повече от двайсет години, по дяволите! А сега ме извини. Отивам да целуна моя мъж, да го целуна истински. Това е последната част от експеримента. Ако не се получи, тази вечер ще бъда много зла.

Силно притисна Жан към гърдите си.

— Господи, страх ме е! Много ме е страх! Но е прекрасно. Аз живея, ти също, нали? Забелязваш ли го? Точно в този миг?

Сами изчезна в трюма на кораба.

— Ехо, Салво… — чу Жан гласа ѝ. После настана тишина.

Жан Пердю също усещаше, че живее. Наистина го усещаше и се чувстваше великолепно.

Париж, август 1992 г.

Ти спиш.

Гледам те и не се срамувам. Някога се срамувах дотолкова, че исках да се заровя в соления пясък. И бях убедена, че никога няма да се намери мъж, който да означава всичко за мен. Престанах да се обвинявам, както през изминалите пет кобалтовосини лета. Събраха ни се толкова много дни заедно — опитвам се да ги преброя, Жан Гарваново перо, и стигам до половин година. 169 дни, през които сме дишали един и същи въздух. Представям си ги като два реда перли на шията ми. Дните и нощите далеч от теб, невидими като дъжда в облаците, дните и нощите, през които мислех за теб и се радвах на предстоящата ни среща — тези дни и нощи също се броят. Двойно и даже тройно, с радостта и с чувството за вина. Така погледнато, се събират петнайсет години. Няколко живота. Представяла съм си толкова различни срещи…

Често се питам: сгреших ли? Грешен избор ли направих? Не беше ли по-добре да живея „нормален“живот само с Люк или с друг мъж? Или съм имала всички възможности, но не съм избрала най-добрата?

Когато става дума за живот, няма правилно, няма грешно. А и сега вече не е нужно да си задавам въпроса защо никога не ми е бил достатъчен един мъж.

Имаше толкова много отговори.

И всички гласяха: глад за живот.

И още: наслада. Нажежена до червено, неспокойна, лепкаво мокра наслада.

Означаваха още: оставете ме да живея, преди да посивея и да се сбръчкам. Преди да остана само една полуобитаема къща в края на улицата.

Означаваха: Париж.

Означаваха: ти пресече пътя ми, блъснах се в теб като кораб в остров. (Ха-ха, това беше моят вариант на „Аз не съм виновна, съдбата го поиска“)

Означаваха: наистина ли Люк ме обича достатъчно, за да го понесе?

Означаваха: аз не струвам нищо, аз съм лоша, затова няма значение какво правя.

И още нещо, естествено: мога да имам единия само заедно с другия. Люк и Жан, съпруг и любовник, юг и север, любов и секс, земя и небе, тяло и дух, село и град. Вие сте двете неща, които ми липсват, за да стана цялостна личност. Да дишам и издишвам, а между двете най-сетне да съществувам.

Едно цяло от три части.

Междувременно обаче всички тези отговори станаха невалидни. Сега най-важният въпрос е друг. Кога? Кога ще ти кажа какво се случва с мен?

Никога.

Никога, никога, никога. Или веднага. Когато докосна рамото ти, което се подава изпод завивката. Докосна ли те, ти се събуждаш веднага и питаш: „Какво става? Какво ти е, котенце?“

Искам да се събудиш и да ме спасиш.

СЪБУДИ СЕ!

Защо да се будиш? Аз умея да те лъжа.

Кога ще те напусна?

Скоро.

Няма да е още тази нощ. Няма да се справя. Ще направя поне хиляда опита да се откъсна от теб, да ти обърна гръб и никога да не погледна назад. Едва тогава ще успея.

Тръгвам си на порции. Броя и си повтарям: още хиляда целувки… още 418 целувки… още десет… още четири. Последните три са скрити на тайно място.

Като три бадема на Коледа. За да ми донесат късмет. Вече знам, че човек наистина може да крещи със сърцето си. Много е болезнено.

Да не говорим за болките. Те смаляват света. Сега виждам само теб и мен, и Люк, онова, което става между трима ни. Всеки има своя дял. Аз ще се опитам да спася каквото е останало. Не искам да мисля за наказание. Нещастието е демократично. То е за всички.

Кога ще се предам?

Надявам се да не е скоро.

Искам да разбера дали спасяването ще успее. Лекарите ми предлагат да вземам ибупрофен или опиати — те действали в мозъка, прекъсвали електро-сигналите, пътуващи по лимфната система между мишницата ми, белите дробове и главата.

През някои дни лекарствата действат. Тогава преставам да сънувам в картини. През други дни усещам мириса на неща, които ми напомнят за някога. За детството, когато носех три четвърти чорапи. Случва се нещата да миришат другояче. Фекалиите — на цветя. Виното — на изгоряла гума. А целувката — на смърт.

Искам да съм съвсем сигурна. Затова се отказах от лекарствата. Понякога болките са много силни, тогава губя думите и знам, че не мога да те посрещна. Започвам да те лъжа: записвам си изреченията, които искам да ти кажа, и ги чета по много пъти на ден. Дойдат ли болките, главата ми престава да улавя буквите. В мозъка ми кипи буквена супа. Преварени букви. А-бе-ве-гулаш.

Няколко пъти се ядосах, че ти позволяваш да те лъжа. Няколко пъти се вбесих, че съм преживяла всичко онова с теб. Но не можах да те намразя.

О, Жан, не знам какво да правя! Не знам дали да те събудя и да те умолявам да ми помогнеш. Не знам дали да откъсна тези страници, или да ги копирам и да ти ги изпратя. После. Или никога. Пиша, за да мисля по-ясно.

За всичко останало съм изгубила дар слово.

Сега ти говоря още повече с тялото си. С умореното старо дърво от Юга, от което израства едно-единствено, крехко зелено стъбло. Слава Богу, то има сили да изрази първичните си желания.

Обичай ме.

Дръж ме здраво.

Милвай ме.

Панически цъфтеж, казваше татко. Преди да умре, голямото дърво разцъфва още веднъж. Изпомпва цялата си сила в последните клони и цветове.

Наскоро ми каза, че съм невероятно красива.

Тогава бях в началото на паническия цъфтеж.

Една нощ се обади Виджая, от Ню Йорк. Ти беше още на кораба, продаваше новото издание на „Южни светлини“. Искаш всички да прочетат книгата. Тази малка, прекрасна, странна книга. Каза ми, че в нея няма лъжа. Нищо измислено, нищо разкрасено. Всичко е истина. Виджая има нови работодатели — двама много специални изследователи на клетките. Те вярват, че тялото, а не мозъкът, управлява душата и характера. Това са другите милиарди клетки, казват те. Каквото се случва с тях, се случва на душата.

Виджая ми даде пример с болката. Според него болката обръща полюсите на всички клетки. Промяната започва само след три дни. Всички клетки на възбудата стават клетки на болката. Всички клетки на сетивата стават клетки на страха. Клетките на координацията се превръщат в игленици. Накрая всяка нежност е болка, всеки полъх на вятъра, всяка музикална вибрация, всяка приближаваща сянка предизвикват страх. Болката се храни жадно от всяко движение, от всеки мускул и ражда милиони нови болкови рецептори. Вътрешността на човека се променя изцяло, но отвън не личи нищо.

Накрая, съвсем накрая, не желаеш да те докосват, твърди Виджая. Усамотяваш се.

Болката е рак на душата, твърди твоят стар приятел. Говори като учен, не мисли, че като слушат такива размишления, лаиците получават гадене. Твоят Виджая ми предсказа какво ще се случи с мен.

Болката прави тялото глупаво, главата също оглупява, каза ми твоят Виджая. Човек забравя, престава да мисли логично, само панически. Болките изкопават в мозъка ров, в който падат всички добри мисли. Всички надежди. Накрая падаш там целият и изчезваш. Твоето Аз вече го няма, погълнато е от страха и паниката. Кога ще умра?

Чисто статистически смъртта ми е гарантирана. Имах намерение да изчакам тринайсетте коледни десерта. Мама е майсторка на бисквитите и кремчетата, татко ще сложи на масата четири вида плодове, Люк ще излъска черупките на орехите. Три покривки, три свещника, три парчета хляб. Едно за живите на масата, второто за щастието, което ни очаква, и третото, за да си го поделят бедните и мъртвите. Страх ме е, че много скоро ще се бия с клошарите за трохичка хляб.

Люк ме заклина да ходя на терапия. Нямало значение, че шансовете за успех са нищожни. Така или иначе, част от мен ще умре. С терапия, или без терапия ще се наложи да ми поръчат надгробен камък, да ми прочетат меса, да извадят кърпичките за сълзи.

Дали ще усещам надгробния камък?

Татко ме разбира. Обясних му защо не искам химиотерапия, той се скри в плевнята и дълго плака. Очаквах да си отсече едната ръка.

Мама се е вкаменила. Прилича на парализирано маслиново дърво. Брадичката ù е корава и ръбеста, очите ù са замръзнали. Непрестанно се пита къде е сгрешила, защо не е отдала първото си предчувствие за смъртта на нощен кошмар, на вечно загрижената и тревожна майчина любов.

„Знаех си аз — в проклетия Париж дебне смъртта.“ Ала няма сили да обвини мен. Обвинява себе си. Това ù помага да продължи. Прави всичко, за което я помоля. Последната ми стая е точно такава, за каквато съм мечтала.

Сега сигурно лежиш по гръб като танцьор в пирует. Единият крак изпънат, другият подвит. Едната ръка над главата, другата настрана.

Винаги си ме гледал, сякаш няма друга като мен. Цели пет години. Нито веднъж не ме погледна изнервено или равнодушно. Как успя да го направиш?

Кастор непрекъснато ме зяпа. Вероятно ние, двукраките, сме доста странни същества за котките. Вечността, която ме очаква, е потискаща.

Понякога (знам, това е много лоша мисъл), понякога си пожелавах да има някой, когото обичам и който върви пред мен. За да знам, че мога спокойно да вървя след него.

Понякога си мислех, че ти трябва да си отидеш преди мен, за да мога и аз да го направя. Да си тръгна с увереността, че ти ме чакаш там.

Сбогом, Жан Пердю.

Завиждам ти за всички години, които ти предстоят. Аз влизам в своята последна стая, а оттам — в градината. Да, така ще бъде. Ще прекрача високата врата на терасата и ще вляза в заника на слънцето. А после, после ще се превърна в светлина и ще съм навсякъде. Ще стана част от природата и ще съм винаги до теб, всяка вечер.