Парижката книжарница

11.

Жан направи крачка към Катрин, застана зад нея и вдъхна аромата на косата ѝ, усети раменете ѝ до гърдите си. Сърцето му биеше лудо. Безкрайно бавно и съвсем естествено сложи ръце върху тесните ѝ китки. Обхвана ги внимателно и плъзна длани нагоре към лактите. Палецът и останалите пръсти образуваха пръстен от топлина и кожа.

Катрин въздъхна. Птичи звук, който носеше неговото име.

— Жан?

— Да, Катрин.

Жан Пердю усети как тялото ѝ се разтрепери. Треперенето дойде от средата под пъпа и се разпространи навсякъде като пръстен от вълни. Прегърна я, както стоеше зад нея, за да я подкрепи.

Тялото ѝ вибрираше. Реакцията ѝ издаваше, че дълго, много дълго не е била докосвана. Тя беше като пъпка, скрита в твърд пашкул.

Толкова самотна. Толкова сама.

Катрин се облегна на гърдите му. Късата ѝ коса миришеше приятно.

Жан Пердю я помилва още по-нежно. Галеше само връхчетата на тънките косъмчета по ръцете ѝ, въздуха над голите ѝ ръце.

Толкова е хубаво.

„Още, умоляваше тялото на Катрин, о, моля те, още, толкова време мина, умирам от жажда.“ И същевременно: „О, моля, не, не толкова силно, идва ми много, твърде много. Няма да издържа! Толкова ми липсваше. Издържах дълго, но вече не мога. Бях сурова към себе си, но сега се разпадам, сипя се като пясък, губя се. Помогни ми. Продължавай“.

Нима чувам чувствата ù?

От устните ѝ излизаха само звукови варианти на името му.

Жан…Жан? Жан!

Катрин се отпусна на гърдите му и се предаде в ръцете му. В пръстите му нахлу горещина. Чувстваше се истински, цял мъж, състоящ се от ръце и слабини, от тяло и чувства, от мускули и душа. И всичко това се съсредоточи във връхчетата на пръстите.

Милваше само голата ѝ кожа, без да се докосва до роклята или да я свали. Ръцете, твърди и загорели от слънцето, до крайчето на ръкавите. Отново и отново ги обхващаше и очертаваше контурите им. Милваше тила ѝ, тъмнокафяв, шията, крехка и мека, красиво оформените, хипнотизиращи ключици. Правеше го с връхчетата на пръстите, с палеца, плъзгаше се по мускулите, корави или меки, усещаше ги с цялото си същество.

Кожата ѝ бързо се затопляше. Мускулите под нея се изпълваха с живот, тялото ѝ пулсираше, меко, горещо и невероятно гъвкаво. От пъпката се роди плътен, тежък цвят. Кралица на нощта.

Името ѝ се отрони от устните му.

— Катрин…

Дълго потискани чувства разкъсаха кората на времето. Почувства теглене в слабините. Ръцете му вече усещаха не само какво правят самите те, а и как отговаря кожата ѝ, как тялото ѝ милва неговото. Все едно целуваше дланите и пръстите му.

Как го прави? Какво прави с мен?

Дали да я вдигне на ръце и да я положи върху мека постеля, за да даде почивка на треперещите ѝ колене? Да се наведе над нея и да милва глезените, колянните ямки… Дали ще успее да изтръгне нови мелодии от нея?

Искаше да я види как лежи под него с широко отворени очи, впила поглед в лицето му, искаше да докосва устните ѝ, лицето. Искаше цялото ѝ тяло да целува ръцете му. Искаше всяка част от нея.

Катрин се обърна към него. Сивите очи изглеждаха като дъждовно небе. Възбудени, живи.

Пердю я вдигна на ръце. Тя се сгуши на гърдите му. Отнесе я в спалнята, която бе сякаш огледално отражение на живота му — матрак на пода, закачалка в ъгъла, книги, лампа за четене… и грамофон.

Собственото му отражение го посрещна във високите прозорци. Безлик силует. Ала изправен. Силен. В ръцете му жена, и то каква жена.

Жан Пердю усети как тялото му се отърси от нещо. От заглушаването на чувствата. От слепотата.

От желанието да остане невидим.

Аз съм мъж… отново съм мъж.

Положи Катрин върху простия матрак, покрит с гладък бял чаршаф. Тя остана да лежи със затворени крака, с изпънати до тялото ръце. Той полегна до нея, опрян на ръката си, за да може да я гледа. Гледаше как тя диша, как тялото ѝ трепери, сякаш под кожата се надигат леки земетресения.

Особено силно беше треперенето в трапчинката на шията. Между гърдите и брадичката, точно под гръкляна. Наведе се над нея и сложи устни върху трептящото място. Отново птичият звук.

— Жан…

Пулсиране. Сърцебиене. Топлина.

Усети как Катрин влиза в него през полуотворените му устни. Ароматът ѝ се сгъсти и вплътни.

Горещината, пулсираща в тялото ѝ, премина в неговото.

А после —о, умирам! — и тя го докосна.

Голи ръце върху гола кожа.

Пръстите ѝ се мушнаха под ризата му.

Когато усети докосването ѝ, в сърцето му надигна глава едно много старо чувство. Разпростря се бързо, съживи тялото му, проникна във всяка фибра и клетка, а когато достигна гърлото, му отне дъха.

Неподвижен, за да не попречи на прекрасното, ужасното, завладяващото чувствено същество в себе си, той спря да диша.

Желание. Наслада. И още нещо…

За да не издаде, че се е парализирал от блаженство, и за да не уплаши Катрин с неподвижността си, той си заповяда да издиша. Бавно, много бавно.

Любов.

Думата се оформи в сърцето му. Изникна и споменът за това чувство. Очите му се напълниха със сълзи.

Толкова ми липсва.

И от окото на Катрин се отрони сълза. За себе си ли плачеше, или за него?

Тя разкопча ризата му от долу нагоре, издърпа вратовръзката. Той се надигна, за да ѝ помогне.

Ръцете ѝ се сключиха зад тила му. Без да настояват и без да теглят.

Устните ѝ се отвориха съвсем леко. И шепнеха: „Целуни ме“.

Жан очерта устните ѝ с показалец, учудвайки се на различните видове мекота.

Би било по-просто да продължи.

Да преодолее и последната дистанция в движението надолу. Да целуне Катрин. Да поиграе с езика ѝ, да превърне новото в познато, любопитството в жажда, щастието в…

Срам? Нещастие? Възбуда?

Да ѝ свали роклята, да я съблече бавно, по-добре първо бельото, после роклята. Да, точно така ще направи. Искаше да знае, че тя е гола под роклята.

Не го направи. За първи път, след като се докоснаха, Катрин затвори очи. В момента, когато устните се отвориха, очите ѝ се затвориха.

Изключи Пердю от усещанията си. Той вече не виждаше какво иска тя.

Усети, че с нея става нещо. И това нещо дебне да ѝ причини болка.

Дали си е спомнила как я е целувал мъжът ѝ? (Сигурно последната им целувка е била много, много отдавна. Нали той си имаше приятелка? Нали е казвал на жена си грозни неща, като например: „Отвращаваш ме, когато си болна“. Или: „Щом мъжът вече не иска жена си в спалнята, значи жената също е виновна“.) А може би тялото ѝ си спомняше колко дълго е било пренебрегвано. Колко дълго е живяла без нежности, без ласки, без интимни докосвания. Или си представя как се е любила с мъжа си и никога не ѝ е било достатъчно. Казвал ѝ е, че не искал да я глези, че глезените жени не обичат. Какво, още ли искала, той вече бил свършил! Спомен за нощите, през които се е съмнявала, че някога отново ще стане жена, че някой пак ще я милва и целува, ще ѝ казва колко е хубава. Дали отново ще остане насаме с мъж зад заключена врата…

Демоните ѝ се бяха върнали, а неговите бързаха да се присъединят към тях.

— Вече не сме сами, Катрин.

Тя отвори очи. Бурята в зениците бе преминала от сребърно сияние към избледняващо сиво. Кимна и очите ѝ се напълниха със сълзи.

— Да. О, Жан, онзи идиот се появи точно когато си мислех: „Най-после. Най-после един мъж ме докосва така, както винаги съм желала“. Не като… като онзи идиот.

Обърна се настрана, за да не го гледа.

— Появи се и старото ми Аз. Глупавата, дребна, унизена Кати. Която винаги търсеше вината в себе си, без да помисли, че мъжът ѝ се държи отвратително или че майка ѝ я пренебрегва. Всеки път си казвах, че съм пропуснала нещо важно, че не съм се държала добре… не съм била достатъчно тиха или достатъчно щастлива. Че не обичам мъжа си и майка си достатъчно силно, затова те се държат така с мен…

Катрин заплака.

Първо плачеше тихо, но когато той я зави с одеялото и я притисна до себе си, крепейки главата ѝ, захълца силно. Сърцераздирателно.

Пердю усети с ръцете си, с цялото си тяло, как тя отново преброжда всички дълбини, през които е минавала многократно. Изпълнена с ужас, че ще падне, ще изгуби самообладание, ще се удави в болката. И се случи точно това.

Потъна. Стигна до дъното, победена от унижението и тъгата.

— Нямах нито една приятелка… Той казваше, че хората искали единствено да се къпят в неговия блясък. Неговия. Не можеше да си представи, че някой се интересува от мен, не от него. Казваше ми, че се нуждае от мен, но всъщност не ме искаше, не ме желаеше… Искаше изкуството само за себе си… Аз се отказах от работата си заради него, но това му беше твърде малко. Дали не трябваше да умра, за да му докажа, че е всичко за мен? Че е повече, отколкото аз някога съм била за него?

Катрин стигна до края. Дрезгавият ѝ шепот пареше.

— Двайсет години, Жан. Двайсет години, през които не живях… Плюх на собствения си живот. Позволих и на него да плюе върху живота ми.

След време Катрин задиша по-спокойно и заспа. Тялото ѝ в прегръдките му омекна.

Значи и тя. Двайсет години. Очевидно има и други варианти да разрушиш живота си.

Пердю знаеше, че сега е негов ред. Ще се наложи и той да стигне до дъното.

В дневната, върху старата, бяла кухненска маса, лежеше писмото на Манон. Макар да му беше тъжно, се почувства утешен, че не е единственият, пропилял живота си.

За миг се запита какво ли щеше да е, ако Катрин бе срещнала него, а не онзи Льо П.

А после си зададе въпроса готов ли е да прочете писмото.

Не, естествено.

Счупи печата, помириса хартията. Дълго стоя неподвижен. Затвори очи и сведе глава.

После решително седна на вехтия стол и започна да чете писмото на Манон отпреди двайсет години.