Парижката книжарница

44.

Нa третия ден мистралът просто спря. Винаги се случваше така. Своенравният вятър развяваше завеси, отнасяше надалеч найлоновите торбички и пликчета, разлайваше кучетата и разплакваше хората — и изведнъж изчезваше.

Мистралът си отиде, а с него изчезнаха и прахът, остатъците от лятната горещина и умората. Югът се освободи от туристите, които вечно бързаха, паникьосваха се, искаха да ядат и какво ли още не. Люберон отново заживя в собствения си ритъм, подчинен единствено на природата. Цъфтеж, засяване, чифтосване, чакане, търпение, реколта. Хората тук правеха правилното в правилния момент, без да се колебаят.

Отново стана топло, но това беше меката, усмихната есенна топлина, която се радваше на вечерните бури и утринната свежест и не съжаляваше за горещите летни месеци, когато земята ожадняваше.

Жан Пердю вървеше по стръмната, с много завои пътека, без да бърза. Наоколо цареше тишина. Придружаваха го само щурци, цикади и лекият полъх на вятъра. Днес щеше да се изкачи на хълма с църквата и гробището. Носеше дневника на Манон, отворена бутилка вино от Люк и чаша.

Вървеше, съобразявайки се с особеностите на неравната пътека — леко наведен, със ситни стъпки, с болки в коленете, които се разпространяваха към гърба.

Стигна до църквата, мина покрай каменното стълбище, под старите кедри и стигна до гробището. Гледката го замая.

Далеч, далеч под него се простираше долината. Денят след мистрала бе отнел синевата на небето и хоризонтът, където май беше Авиньон, светеше почти бял.

Жан видя светложълти къщи, нахвърляни като зарове сред зеленината. Тук и там светеха червени и жълти постройки като в историческа картина. Дълги редици лози, стройни като войници, зрели и сочни гроздове.

Огромни квадрати прецъфтяла лавандула. Зелени, кафяви, тъмножълти ниви, между тях дървета с полюляващи се корони. Прекрасно място. Величествена гледка, способна да затрогне всяка човешка душа.

Жан изпита чувството, че хълмът, обграден от дебели стени, каменните гробници, огромните кръстове — всичко това е най-долното стъпало към небето.

Сигурно Господ сядаше на върха и гледаше надолу. Само мъртвите и той имаха право да се наслаждават на невероятната гледка. На безкрайния простор.

Жан стигна до високата порта от ковано желязо и я отвори. Гробищата бяха дълги и тесни, на две тераси, с по две редици гробове. Обрулени от времето каменни ковчези и саркофази от черен мрамор на горната тераса и две редици по-нови на долната. Надгробни камъни, високи като врати и широки като легла, увенчани с кръст. Семейни гробници, построени тук преди векове.

Между гробовете се издигаха стройни, грижливо подрязани кипариси, но те не хвърляха сянка. Тук всичко беше голо. Никой не се опитваше да се опази от немилостивото слънце.

Все още задъхан, Пердю мина покрай първата редица, четейки имената. Върху големите саркофази бяха поставени порцеланови цветя, стилизирани каменни книги, полирани и украсени със снимки или стихове. На някои имаше малки фигури, показващи с какво е обичал да се занимава починалият.

На гроба на Бруно: ирландски сетер и шапка на ловец.

Върху съседния пък бе изобразена ръка с карти за игра.

По-нататък Пердю видя очертания на остров — вероятно мъртвата е мечтала да отиде там.

Каменни гробници със снимки, карти и различни изображения. Живите от Боние изпращаха своите мъртви с много послания.

Декорациите напомниха на Пердю за Клара Виолет. Пианото ѝ беше отрупано с какво ли не и всеки път трябваше да я моли да разчисти, преди да започне поредният балконски концерт.

Изведнъж проумя, че му липсват обитателите на дом № 27. Възможно ли е през всичките тези години да е бил заобиколен от приятели и да не ги е забелязвал?

Намери Манон в средата на втората редица, с поглед към долината. Лежеше до баща си, Арно Морело.

Добре, че не е съвсем сама тук…

Падна на колене. Опря буза върху камъка. Протегна ръце да прегърне саркофага.

Мраморът беше хладен, макар че грееше слънце.

Щурците пееха. Вятърът свиреше жално.

Пердю зачака да усети нещо. Да усети Манон.

Ала сетивата му бяха заети с друго. По гърба му се стичаше пот. Кръвта пулсираше болезнено в ушите му. В коленете му се забиваха ситни камъчета.

Отвори очи и прочете името ѝ. Манон Басе (по баща Морело), 1967–1992, чернобяла снимка в рамка.

Не усети нищо.

Тя не е тук.

Вятърът разклати близкия кипарис.

Тя не е тук!

Пердю стана, разочарован и безпомощен.

— Къде си? — пошепна към вятъра.

Фамилната гробница беше пълна. Порцеланови цветя, каменни котки, отворена книга. Някои пластики бяха със снимки. Пердю не познаваше нито една.

Сватбената ѝ снимка. Отдолу надпис: „С любов. Никога не съжалих. Люк“.

Друга снимка — Манон държи котката си: „Вратата към терасата е винаги отворена. Мама“.

Трета снимка: „Аз дойдох, защото ти си отиде. Виктория“.

Жан попипа предпазливо пластиката, изобразяваща отворена книга, и прочете надписа. „Смъртта не означава нищо. Ние винаги ще останем такива, каквито сме били един за друг.“

Прочете двете изречения още веднъж, този път на глас. Манон бе казала тези думи преди много години в Буо, когато търсеха своята звезда над тъмните планини.

Помилва саркофага.

Но тя не е тук.

Манон не беше тук. Не беше затворена в камъка, покрита с пръст, в безутешна самота. Нито за миг не бе влязла в гробницата при изоставеното си тяло.

— Къде си? — попита отново Пердю.

Застана до каменната стена и се загледа към далечната красива земя, разпростряла се под него. Долината на Кавайон. Изглеждаше толкова малка. Изведнъж се превърна в мишелов и полетя. Помириса въздуха. Задиша с пълни гърди, усети топлина и чу вятърът да свири в короните на дърветата. Видя лозето на Манон.

Покрай един кипарис, близо до маркучите, с които поливаха цветята, имаше каменна стълба. Пердю седна, извади тапата от бутилката бяло вино с надпис „Манон XV“ и наля малко в чашата. Предпазливо отпи глътка. Помириса виното и се зарадва. „Манон XV“ миришеше на мед и плодове, а вкусът му беше като нежна въздишка преди заспиване. Живо, противоречиво вино. Вино, изпълнено с любов.

Добре го е направил Люк.

Остави чашата върху каменното стъпало и отвори дневника на Манон. През последните дни и нощи го четеше непрекъснато, докато Макс, Катрин и Виктория работеха заедно в лозята. Някои страници вече знаеше наизуст. Едни го изненадваха, други го засягаха болезнено, но повечето го изпълваха с благодарност. До днес не знаеше колко много е означавал за Манон. Някога копнееше да е всичко за нея, но сега, когато живееше в мир със себе си и отново обичаше, разбра истината и тя излекува старите рани.

Достатъчно дълго живях— бе написала Манон в късната есен, през един октомврийски ден като днешния. —Живях, обичах, имах най-доброто от света. Защо да съжалявам за края? Защо да стискам остатъците? Смъртта има предимството, че преставаш да се боиш от нея. В смъртта има покой.

Следващите страници късаха сърцето му. Манон разказваше за страха, който се разливал на вълни по тялото ѝ. Нощем се будела, вслушвала се в тишината на мрака и чувала приближаването на смъртта. Една нощ, малко преди да роди, изтичала в стаята на Люк и той я държал в прегръдките си до сутринта, без да заплаче.

Разплакал се едва под душа, защото си мислел, че тя няма да го чуе.

Тя обаче чула всичко.

Манон многократно изразяваше учудването си от силата на Люк. Разказваше как я хранел и миел. Как се измъчвал, че тя слабее, как се радвал на бебето в корема ѝ. Пердю изпи чашата до дъно и продължи да чете.

Детето ми се храни от мен. От здравата ми плът. Коремът ми е розов, опънат и жив. Представям си, че вътре лежат дузина котенца и се забавляват. Остатъкът от мен е на хиляда години. Посивял, измършавял, мирише на гнило. Моето момиче ще яде прясно опечени хлебчета с много масло. Тя ще победи смъртта. Ще ù се изплезим, детето и аз. Ще я нарека Виктория.

Как е обичала нероденото си дете! Хранила е момиченцето си с любовта, която е имала в излишък.

„Нищо чудно, че Виктория е толкова силна — помисли си Пердю — Манон ѝ е дала всичко от себе си.“

Върна се на страницата, където Манон описваше как е решила да го напусне.

Сега сигурно лежиш по гръб като танцьор в пирует. Единият крак изпънат, другият подвит. Едната ръка над главата, другата настрана.

Винаги си ме гледал, сякаш няма друга като мен. Цели пет години. Нито веднъж не ме погледна изнервено или равнодушно. Как успя да го направиш?

Кастор непрекъснато ме зяпа. Вероятно ние, двукраките, сме доста странни същества за котките.

Вечността, която ме очаква, е потискаща.

Понякога (знам, това е много лоша мисъл), понякога си пожелавах да има някого, когото обичам и който върви пред мен. За да знам, че мога спокойно да вървя след него.

Понякога си мислех, че ти трябва да си отидеш преди мен, за да мога и аз да го направя. Да си тръгна с увереността, че ти ме чакаш там.

Сбогом, Жан Пердю.

Завиждам ти за всички години, които ти предстоят. Аз влизам в своята последна стая, а оттам — в градината. Да, така ще бъде. Ще прекрача високата врата на терасата и ще вляза в заника на слънцето. А после, после ще се превърна в светлина и ще съм навсякъде.

Ще стана част от природата и ще съм винаги до теб, всяка вечер.

Жан Пердю си наля още една чаша вино.

Слънцето бавно залязваше. Розово сияние озари земята и оцвети фасадите в златно, а прозорците заблестяха като диаманти.

Въздухът пламна.

Сякаш милиарди капчици танцуваха и искряха. Над долината падна було от светлина, плъзна се към планините, покри и тях. И тази светлина се смееше. Никога досега Жан Пердю не бе виждал такъв залез.

Пийна още малко вино. През това време облаците се оцветиха във всички нюанси на червеното и жълтото: черешово, малиново, прасковено, пъпешово. Най-сетне Жан Пердю разбра.

Тя е тук! И там!

Душата и енергията на Манон, цялото ѝ същество, освободено от тялото, се бе сляло с въздуха, със земята и с вятъра. То беше навсякъде и във всичко, искреше и му показваше какво беше тя.

Защото всичко е в нас. Нищо не си отива.

Жан Пердю се засмя, но смехът му причини болка. Затова замлъкна и се вслуша в сърцето си, където смехът продължаваше да танцува.

Права си, Манон. Всичко е тук. Нашето време е непреходно, безсмъртно. Животът не спира.

Смъртта на любимите ни хора е само праг между края и новото начало.

Пердю пое дълбоко дъх и издиша бавно.

Ще помоли Катрин да изкачат заедно следващото стъпало. Да заживеят в новия, светъл ден след дългата, мрачна нощ, започнала преди 21 години.

— Довиждане, Манон Морело. Довиждане — пошепна Жан Пердю. — Прекрасно беше, че те имаше.

Слънцето се скри зад възвишенията на Воклюз и небето запламтя огнено.

Когато цветовете избледняха и отстъпиха място на сенките, Пердю изпи чашата „Манон“ до последната капка.