Парижката книжарница

35.

Най-сетне се събраха на късна закуска. Денят ги посрещна с 35-градусова жега и с изненада от Сами. Двамата с Кунео рано-рано бяха излезли на покупки и Сами връчи на всичките си спътници мобилни телефони с предплатени карти.

Пердю разгледа скептично своя и го остави между кроасана и кафето. Цифрите бяха много дребни и за да ги разчете, се нуждаеше от очилата си за четене.

— Тези нещица са на пазара от двайсет години. Имай им доверие — подразни го Макс.

— Сложила съм нашите номера в телефонния указател — добави поучително Сами. — Искам да ни се обаждаш, когато се чувстваш добре, когато не знаеш как се приготвят поширани яйца, когато ти е скучно и ти се ще да скочиш през прозореца, за да преживееш нещо интересно.

Жан остана трогнат от сериозния ѝ тон.

— Благодаря ви — промълви той смутено.

Откритата ѝ, показвана без страх привързаност го плашеше. Дали пък хората не ценяха точно тези качества у приятелите си?

Двамата се прегърнаха и дребната Сами почти изчезна в ръцете му.

— Аз… ами аз също искам да ви дам нещо — рече след малко Пердю, извади ключовете на корабчето си и ги бутна към Кунео през масата. — Уважаема най-неопитна лъжкиньо в света, уважаеми най-добри готвачо западно от Италия, от тук нататък смятам да продължа по суша, затова ви връчвам ключовете на „Лулу“. Моля ви само да запазите едно свободно ъгълче за котки и за писатели, които търсят своята история. Искате ли „Лулу“? Не ви задължавам да я приемете, но ако я искате, ще се радвам да се грижите за нея. Давам ви я назаем завинаги, тоест…

— Не, в никакъв случай! — извика възмутено Сами. — Това е твоята професия, твоето бюро, твоят лекарски кабинет, твоят дом. Книжният кораб си ти, глупави човече, и не можеш да го дадеш на чужди хора, дори те да го искат повече от всичко на света.

Тримата мъже се обърнаха към нея като един и я погледнаха смаяни.

— Моля за извинение — запелтечи тя. — Аз… всъщност исках да кажа точно това. Не бива така. Не е редно да заменим мобилен телефон срещу кораб. Как си го представяте!

Сами се засмя смутено.

— Сега вече разбрах какво искаше да ни кажеш, като обясняваше, че не можеш да лъжеш — отбеляза Макс. — Явно тази способност ти е дарена за цял живот. А що се отнася до мен, ще кажа, преди да сте ме попитали: аз не се нуждая от кораб, но много бих искал Жан да ме вземе със себе си в колата и да ме поразходи още малко.

Кунео ги гледаше със сълзи в очите.

— О, Господи… — Нищо друго не бе в състояние да каже. — О, капитано… вижте, аз… всичко това…

Говориха дълго, обсъждаха аргументите за и против. Колкото повече се колебаеха Сами и Кунео, толкова по-решителен ставаше Жан. Макс се държеше настрана. Само веднъж попита:

— Това май се казваше харакири, нали?

Пердю пренебрегна забележката. Инстинктът му подсказваше, че постъпва правилно. Когато Сами и Кунео най-после се съгласиха да приемат подаръка му, наближаваше обед.

Видимо развълнуван, неаполитанецът кимна бавно и тържествено.

— Е, добре, капитано. Ние ще се грижим за твоя кораб. Ще го гледаме вместо теб, докато пожелаеш да си го върнеш. Все едно кога ще дойдеш отново при нас — вдругиден, след година или след трийсет години. Обещавам ти също, че твоят кораб ще остане отворен за котки и за писатели.

Подкрепиха договора със сърдечна прегръдка.

Сами се отдели последна от Жан и го дари с поглед, изпълнен с обич.

— Моят най-любим читател — пошепна трогнато тя. — Не можех да си пожелая по-добър.

Макс и Жан събраха вещите си в моряшката торба на младия писател и в няколко големи пазарски торби и слязоха от борда. Пердю взе само дрехите си и започнатата „Голяма енциклопедия на малките чувства“.

Кунео включи двигателя и с умели движения на руля започна да отдалечава „Лулу“ от кея. Жан изобщо не изпита болка. Макс стоеше до него и въздишаше, но Пердю имаше чувството, че и той като „Лулу“ се отдалечава от него. Макс замаха с две ръце, викайки „Чао“ и „Салю“, но Пердю беше сигурен, че вече няма ръка, с която да маха.

Остана загледан след своя книжен кораб, докато той изчезна зад завоя на реката. Продължи да гледа след него доста време след скриването му, чакайки да усети отново изтръпналите си крайници и да почувства нещо.

По някое време намери сили да се обърне и видя, че Макс е седнал на една пейка и го чака спокойно.

— Да вървим — изрече Пердю със сух, пращящ глас.

За първи път от пет седмици изтеглиха пари от своите банки, по-точно от филиалите им в Авиньон, за което бяха необходими десетина телефонни разговора, изпращане на факсове за сравняване на подписите и строга проверка на паспортите. Отидоха на гарата и наеха малка млечнобяла кола, с която потеглиха към Люберон.

Югоизточно от Авиньон поеха по второстепенното шосе Д 900. До Боние имаше само 44 километра.

Макс отвори прозореца и възхитено заоглежда околността. Вляво и вдясно от пътя се редяха слънчогледови ниви, зелени лозя и просторни поля с лавандула. Многоцветна земя, помисли си Пердю. Жълта, тъмнозелена, виолетова. А отгоре наситеносиньо небе, изпъстрено с бели облачета.

В далечината вече се виждаха големият и малкият Люберон: огромна, дълга планинска маса с ниско столче от едната си страна.

Слънцето печеше немилостиво. Буквално поглъщаше земята и човешката плът, заливаше полята и селищата с ослепителен блясък.

— Трябват ни сламени шапки — рече Макс. — И ленени панталони.

— Имаме нужда от дезодоранти и крем за слънце — поправи го сухо Пердю.

Макс очевидно се чувстваше добре. Плъзна се без никаква съпротива в новия пейзаж като липсваща частица от голям пъзел.

С Жан беше друго. Виждаше всичко, но го възприемаше като далечно и чуждо. Все още се чувстваше замаян.

По зелените хълмове бяха накацали селца. Светъл пясъчник, светли керемиди, които устояваха на слънцето. Величествени хищни птици се плъзгаха гордо по небето, охраняваха въздушното пространство. Шосетата бяха тесни и празни.

Манон е познавала тези планини, възвишения и разноцветни поля. Усещала е мекия въздух, докосвала е столетните дървета, в чиито гъсти корони се гушеха стотици цикади и търкаха пипалцата си. Издаваха постоянни звуци, които, според Жан, означаваха: „Какво? Какво? Какво?“.

Какво правиш тук? Какво търсиш тук? Какво усещаш тук?

Нищо.

На него тези места не му казваха абсолютно нищо.

Минаха през Менерб и скалите с цвят на къри и покрай безкрайни лозя и ферми се приближиха към долината на Калавон и Боние.

„Боние се е нагласил между големия и малкия Люберон. Прилича на торта на пет етажа — разказваше му Манон. — Най-отгоре е старата църква, заобиколена от стогодишни кипариси. Там е и най-красивото гробище на Люберон. Най-отдолу са лозарите, овощарите и къщите за летовници. Трите пласта между тях са заети от къщи и заведения. Петте части са свързани от стръмни улички и пътеки, затова всички местни хора имат красиви, силни глезени.“ Показа своите на Жан и той ги целуна.

— Мястото е прекрасно — промълви Макс.

Завиха по полски път, заобиколиха огромна слънчогледова нива, прекосиха лозе — и установиха, че не знаят къде са попаднали. Жан спря в края на пътя.

— Според картата Льо Пти Сен Жан е някъде тук — Макс забоде нокът върху малка черна точка.

Цикадите не спираха. Сега звучаха другояче: „Хе, хе, хе!“. Иначе беше съвсем тихо. Единствено лекото бучене на мотора нарушаваше дълбоката провинциална тишина.

Първо чуха бръмчене, после от близкото лозе излезе трактор. Никога не бяха виждали такова чудо: тракторът беше невероятно тесен, гумите му бяха тънки, но много високи, за да може да минава с голяма скорост между редовете лози.

Зад волана седеше млад мъж с бейзболна шапка, слънчеви очила, отрязани до над коленете джинси и вехта бяла тениска. Поздрави непознатите с кратко кимване и продължи пътя си. Макс замаха трескаво подире му и тракторът спря на няколко метра от колата. Макс изскочи навън и хукна към тракториста.

— Извинете ме, мосю! — опита се да надвика мощния двигател той. — Къде да намерим къщата Пти Сен Жан на Бриджит Боне?

Трактористът изключи двигателя, свали бейзболната шапка и слънчевите очила и изтри потта от челото си. По раменете му се разсипа гъста шоколадовокафява коса.

— Господи! Смирено моля за извинение, мадмоазел! Мислех, че сте… че сте… — Макс се изчерви смутено.

— Вероятно си представяте жените с дълги, тесни рокли, а не на трактор — отвърна хладно непознатата млада дама и отново прибра косата си под шапката.

— Или бременни и боси до печката — допълни Макс.

Непознатата се стъписа. В следващия миг избухна в луд смях.

Жан се обърна и се загледа в двамата. Младата жена отново си бе сложила слънчевите очила и обясняваше на Макс как да стигне до търсеното място. Имотът на Боне бил от другата страна на лозето. Пътят щял да ги изведе право там.

— Много ви благодаря, мадмоазел!

Макс каза още нещо, но шумът от мощния двигател на трактора заглуши думите му. Пердю видя само долната част на красивото женско лице. Устните се усмихваха.

Трактористката даде газ и се понесе в обратната посока, оставяйки зад себе си облак прах. Макс я изчака да изчезне между лозите и се върна в колата. Лицето му пламтеше.

— Все повече харесвам това място — отбеляза тихо той.

— Какво се случи? — попита Пердю, забелязал вълнението му.

— С тази жена? — Макс се засмя доста пресилено. — Накратко казано, тя изглежда невероятно. По-точно… не знам какво да кажа. Не съм на себе си…

„Макс изглежда като щастлив плюшен заек“, помисли си Жан.

— Мръсна, изпотена, но невероятно хубава. Като шоколад от хладилника. А иначе… иначе… нищо не се случи. Страхотен трактор, нали? Защо питаш?

Макс явно се смути.

— Просто попитах — излъга Жан.

Само след минути стигнаха до Льо Пти Сен Жан. Селска къща от ранния XVIII век, все едно излязла от книга с гравюри. Воднистосив камък, тесни, високи прозорци, градина като от рисунка, дива и цъфтяща. Тук Макс бе намерил едно от последните свободни места за нощувка — по пътя влязоха в интернет кафене и той прерови уебстраницата на Люберон, докато стигна до мадам Боне. Стаята им беше в преустроения гълъбарник, в цената бе включена закуска.

Бриджит Боне — дребна жена с къса коса, към края на петдесетте — ги посрещна със сърдечна усмивка и кошничка прясно набрани кайсии. Облечена в мъжка риза и светлозелени бермуди, а на главата си носеше широкопола шапка. Лицето ѝ бе силно загоряло от слънцето и имаше цвета на орех, очите ѝ сияеха небесносини.

Кайсиите ухаеха зашеметяващо, а преустроеният гълъбарник се оказа просторна стая четири на четири метра, с малка баня, тясна тоалетна, няколко куки на стената вместо гардероб и доста тясно легло.

— Къде е второто легло? — учуди се Жан.

— Няма второ легло, господа. Вие не сте ли двойка?

— Аз ще спя на открито — предложи бързо Макс.

Гълъбарникът беше малък, но прекрасен. От високия прозорец се разкриваше невероятна гледка към отсрещното плато Дьо Валенсол. Къщата бе заобиколена от огромна градина с овощни дървета и лавандула, имаше тераса, настлана с чакъл, и широк каменен зид, който изглеждаше като остатък от древен замък. Точно под гълъбарника се плискаше малък фонтан. Във водата се охлаждаше вино. Гостите на мадам Боне можеха да поседнат на стената, да люлеят крака и да се наслаждават на овощни дървета, зеленчукови поля и лозя, простиращи се чак до края на долината. Никъде не се виждаха шосета или ферми. Някой със силно изразено чувство за перспектива бе избрал това място.

Макс се покачи върху широкия зид, засенчи очите си с едната ръка, за да ги опази от слънцето, и се загледа към равнината. Ако се вслушаше внимателно, човек можеше да различи тракане на мотор и да види малък облак прах, който се движеше от ляво надясно и от дясно наляво.

Терасата на гълъбарника бе обградена от лавандулови храсти, рози и овощни дървета. Под огромен чадър бяха поставени две удобни кресла със светли възглавници и масичка с мозайки.

Мадам Боне поднесе на гостите си леденостудени оранжади и, като поздрав за добре дошли, охладено „бонг венг“, както го произнесе тя — златножълто вино.

— Виното е тукашно, от избата на Люк Басе — съобщи гордо мадам Боне. — Имотът е от XVII век, намира се от другата страна на шосето. Петнайсет минути път пеша. Тази година „Манон XVII“ получи златен медал.

— Какво? — Пердю усети пробождане в сърцето. — Виното се казва „Манон“?

Съобразителният Макс побърза да благодари на любезната домакиня.

Докато Бриджит Боне се отдалечаваше покрай красивите лехи и от време на време се навеждаше да откъсне някоя тревичка, младият писател разгледа етикета на бутилката. Под големия надпис „Манон“ бе отпечатана фина рисунка на лице, обрамчено от меки къдрици, усмихнато, с широко отворени големи очи.

— Това ли е твоята Манон? — попита възхитено Макс.

Жан Пердю кимна, после поклати глава.

Не, разбира се, че не беше тя. Не бешенеговатаМанон.

Неговата Манон бе мъртва. Жива и красива бе само в сънищата.

Защо се бе явила пред него без предупреждение?

Взе бутилката от ръката на Макс и нежно помилва нарисуваното лице на Манон. Нейната коса. Нейните скули, брадичката, устата, шията… Всичко, което беше докосвал някога.

Жан се разтрепери.

Първо затрепериха коленете му. После треперенето се разпростря към корема и гърдите, засили се, стана неудържимо. Стигна до ръцете и пръстите, заседна в устните и клепачите.

Ей сега ще припадна!

Зашепна като в транс:

— Тя обичаше шума на кайсиите, когато ги откъсват от дървото. Трябва да хванеш плода между палеца и два пръста, да го завъртиш внимателно и тогава се чува „кник“. Котката ѝ се казваше Миу. През зимата Миу спеше на главата ѝ, като нощна шапка. Манон казваше, че пръстите на краката ѝ били наследство от баща ѝ. Пръсти с талия. Манон обичаше баща си. Обичаше палачинки със сирене банон и лавандулов мед. А когато спеше, Макс, често се смееше насън. Тя беше омъжена за Люк, аз ѝ бях само любовник. Люк Басе, лозарят…

Жан вдигна глава и с треперещи пръсти остави бутилката върху мозайката на масата. Много му се искаше да я метне към зида, но се страхуваше да не разреже лицето на Манон.

Вече не издържаше. Не можеше да се понася. Намираше се в едно от най-хубавите кътчета на земята, с приятел, който му бе станал син и довереник. Бе разрушил мостовете зад себе си и бе изминал пътя до Юга по вода и сълзи.

И за какво беше всичко това? Само за да установи, че още не е готов?

Не би могъл да забрави коридора на парижкото си жилище. Стената от книги, зад която скри лавандуловата стая.

Нима бе очаквал просто да дойде тук и всичко да се разтвори по чудодеен начин? Нима бе очаквал да остави мъката си по реките, да замени неизплаканите сълзи срещу опрощението на мъртвата Манон? Наистина ли бе отишъл достатъчно далеч, за да заслужи опрощение?

Да. Отговорът беше „да“. За съжаление обаче, не бе толкова просто.

Никога не е просто.

Гневно обърна бутилката. Не искаше Манон да го вижда такъв.

Няма право да излезе пред нея в този вид. В момента се чувстваше не-човек. Сърцето му се луташе бездомно и трепереше от страх, че някога може да се влюби пак и да изгуби любимата.

Макс стисна ръката му. Жан му отговори със същото. Постепенно започна да му олеква.