Отмъстена любов

8.

Докато Хавърс преглеждаше Ривендж, Елена зареждаше един от килерите за санитарни материали, който по съвпадение са намираше до стая номер три. Струпа пакети с ластични бинтове. Направи кула от опаковани марли. Създаде истинска творба на Модиляни от кутии с хартиени салфетки, лепенки и накрайници за термометри.

Вече й свършваха материалите, когато съседната врата се отвори с изщракване. Тя подаде глава в коридора.

Хавърс имаше типичния вид на лекар с очилата си с рогови рамки, грижливо разделения на две бретон, папионката и бялата престилка. И се държеше като такъв — винаги спокоен и разумен, загрижен за персонала и оборудването, но най-вече за пациентите си. Но в този момент, застанал в коридора, той не приличаше на себе си. Мръщеше се объркано и търкаше главата си, сякаш изпитваше болка в слепоочията.

— Добре ли сте, докторе? — попита тя.

Той я погледна, а зад стъклата на очилата очите му бяха необичайно празни.

— Да, благодаря. — Той й подаде рецептата, лежаща върху медицинския картон на Ривендж. — Аз… Ще бъдеш ли така любезна да донесеш допамин на пациента, а също и две дози противоотрова за скорпиони? Сам бих го направил, но ми се струва, че трябва да хапна нещо. Мисля, че имам лека хипогликемична криза.

— Да, докторе. Веднага.

Хавърс кимна и постави картона на пациента в пластмасовата стойка до вратата.

— Сърдечно благодаря.

Лекарят се понесе по коридора, сякаш е изпаднал в транс.

Горкият мъж сигурно беше изтощен. По-голямата част от последните две денонощия беше прекарал в операционната зала, грижейки се за родилка, мъж, претърпял автомобилна катастрофа, и дете с тежки изгаряния от тенджера с вряща вода върху печката. И всичко това, при положение че не беше излизал в отпуск от две години. Винаги беше на повикване. Непрестанно на линия.

Нещо подобно на нейната ситуация с баща й. Така че знаеше отлично колко е уморен той.

В аптеката тя подаде рецептата на фармацевта, който никога не обелваше и дума извън работата и днес не се държеше по-различно. Мъжът отиде отзад и се върна с шест опаковки допамин и две дози противоотрова.

Подаде й лекарствата и постави табелка, гласяща: „Връщам се след 15 минути“, а после излезе през изрязаната до гишето врата.

— Почакай — заговори тя, като едва крепеше опаковките. — Нещо не е наред.

Мъжът вече държеше кутия цигари и запалка в ръцете си.

— Наред е.

— Не, това е… Къде е рецептата?

По лицето на мъжа се изписа гняв, задето тя го възпираше от така дългоочакваната цигара, но нея не я беше грижа.

— Дай ми рецептата.

Фармацевтът се върна ядосано зад гишето и последва яростно ровене сред бумагите, като че се надяваше да запали пожар, триейки рецептите една в друга.

— Изписани са шест опаковки допамин. — Той обърна бланката към нея. — Виждаш ли?

Тя се наведе. Със сигурност пишеше шест опаковки, а не шест дози.

— Докторът винаги дава едно и също на този пациент. Това и противоотровата.

— Винаги?

Мъжът я погледна с изражение, което просто крещеше: „Ще ме оставиш ли на мира?“, и заговори бавно, като че тя не владееше английски достатъчно добре.

— Да. Обикновено докторът сам взима лекарствата. Това задоволява ли те или искаш да повдигнеш въпроса пред него?

— Не искам… и благодаря.

— Съвсем за нищо. — Той хвърли рецептата обратно в купчината и се втурна навън, очевидно разтревожен, че може да й хрумне някоя друга мъдра идея за разследване.

Що за състояние изискваше 144 дози допамин? И противоотрова?

Освен ако Ривендж не се канеше да предприеме безкрайно дълго пътуване извън града. До някое враждебно място пълно със скорпиони, все едно излязло от филма „Мумията“.

Елена тръгна по коридора към стаята за прегледи, като едва крепеше кутиите. В мига, в който уловеше една, тръгнала да пада, някоя друга започваше да се изплъзва. Почука на вратата с крак и после едва не изсипа всички опаковки докато натискаше дръжката.

— Това ли е всичко? — попита Ривендж с твърд тон. Той да не искаше цял кашон?

— Да.

Тя струпа кутиите на бюрото и бързо започна да ги подрежда.

— Трябва да ви дам торбичка.

— Всичко е наред. Ще се оправя.

— Нужни ли са ви спринцовки?

— Имам достатъчно — отвърна кисело той.

Слезе внимателно от кушетката за прегледи и облече коженото си палто. Самурената кожа още повече разшири масивните му рамене и той се извиси в целия си огромен ръст. С очи, приковани в нея, взе бастуна си и тръгна бавно през стаята, като че неуверен в стабилността на тялото си… и в това как бива приеман.

— Благодаря ти — каза той.

Боже, тези думи бяха толкова прости и така често изговаряни, но все пак излезли от неговата уста значеха повече, отколкото й се нравеше. По-точно не казаното от него беше толкова значимо, а изражението на лицето му. В аметистовия му взор имаше дълбоко погребана ранимост.

Или може би не.

Може би тя бе уязвимата и търсеше съчувствие у мъжа, довел я до това състояние. В момента се чувстваше толкова слаба. Докато Ривендж стоеше до нея и прибираше кутиите една след друга в тайни джобове на коженото си палто, се чувстваше сякаш е гола, макар и облечена в униформа, без маска, въпреки че и преди не беше носила нищо на лицето си.

Погледна встрани, но пак виждаше единствено неговите очи.

— Пази се. — Гласът му беше така плътен. — И както вече казах, благодаря. Задето се погрижи за мен.

— Няма нищо — отговори тя с лице, обърнато към кушетката. — Надявам се, че сте получили нужното.

— Донякъде поне.

Елена не се обърна, докато не чу затварянето на вратата. После изруга и седна на стола пред бюрото, като се чудеше дали беше в състояние да отиде на срещата тази вечер. Не само заради баща си, но и защото…

Страхотно. Отличен начин на мислене. Защо да не отблъсне симпатичния и нормален мъж само защото бе привлечена от абсурден тип от друга планета, където дрехите струваха повече от кола. Идеално.

Ако продължаваше така, можеше да спечели Нобелова награда за глупост, цел, която копнееше да постигне.

Тя се озърна наоколо в опит да се върне към действителността… докато очите й не се спряха на кошчето за боклук. Там, върху кутийка от кока-кола, лежеше смачкана, кремава на цвят визитна картичка.

Имаше само номер, но не и адрес.

Тя се наведе и я взе, а после я приглади върху бюрото. Пръстите й пробягаха няколко пъти по хартията, но не напипа никакъв релеф. Изписаното беше леко вдълбано. Гравирано. Разбира се.

О, Ремпун. Това име й беше познато и сега вече намираше логика в посоченото най-близко лице за контакти. Мадалина, жената, записана в картона му, беше паднала Избраница, която се бе отдала на духовни напътствия на останалите. Обичана жена с достойнства, за която Елена само беше слушала, но не познаваше лично. Беше станала спътница на Ремпун, потомък на една от най-старите и знатни фамилии. Майка. Баща.

Значи тези самурени палта не бяха просто перчене на новобогаташ. Ривендж произхождаше от прослойка, на която Елена и семейството й някога бяха принадлежали. Глимерата — най-висшата прослойка на вампирското общество, съдниците на добрия вкус, господарите на добрите обноски… а също така и най-жестоката общност от всезнайковци на планетата. В сравнение с тях манхатънските джебчии изглеждаха като желани гости за вечеря.

Пожелаваше му късмет в компанията им. Бог беше свидетел, че тя и семейството й не бяха видели добро от тях. Баща й беше измамен и притиснат в ъгъла, пожертван, така че по-мощни членове на прослойката да могат да оцелеят финансово и социално. И това беше само началото на разрухата им.

На излизане от стаята за прегледи тя хвърли визитката обратно в боклука и взе медицинския картон от стойката до вратата. Провери при Катя каква е следващата й задача и отиде на регистратурата, за да замести една от сестрите, излязла в почивка, и да впише бележките на Хавърс в картона на Ривендж, както и данните от изпълнената рецепта.

Не се споменаваше нищо за основното заболяване. Може би лечението продължаваше толкова дълго, че данните фигурираха в далеч по-ранен картон.

Хавърс нямаше доверие на компютрите и всичко се записваше на хартия, но за щастие Катя беше настояла преди три години да започнат да съхраняват и електронни копия, а също така екип от догени да прехвърли медицинските досиета на абсолютно всеки пациент в една обща база данни. И слава на Скрайб Върджин за това. Когато се преместиха в тази нова сграда след нападенията, нищо друго не им беше останало.

Импулсивно тя плъзна курсора нагоре към най-скорошната част от картона на Ривендж. Дозировката на допамин се беше увеличила през последните няколко години. А също и на противоотровата.

Тя затвори файла и се облегна назад в стола си, като скръсти ръце пред гърдите си и се втренчи в монитора. Задейства се скрийнсейвърът и на екрана се появиха безброй блестящи звезди.

Щеше да отиде на проклетата среща, реши най-накрая.

— Елена?

Тя вдигна поглед към Катя.

— Да?

— Един пациент пътува в линейка насам. Очакваме го след около две минути. Свръхдоза, неизвестно вещество. Интубиран е. Ние с теб ще асистираме.

Друга сестра се появи, за да поеме регистратурата, а Елена скочи от стола и се затича по коридора след Катя към входа за спешни случаи. Хавърс вече беше там и бързо дояждаше нещо, което приличаше на сандвич с шунка.

Точно подаде празната чиния на един доген, когато пациентът бе докаран от подземния тунел, свързващ клиниката с гаража за линейките. Спешният екип се състоеше от двама мъже вампири, облечени в същите униформи като човешките им колеги, защото вписването сред хората беше важна задача.

Пациентът беше в безсъзнание и оставаше жив само благодарение на намиращия се близо до главата му парамедик, който стискаше торбичката за обдишване бавно и ритмично.

— Повика ни негов приятел, който, без да се замисли, го зарязал да припадне в студа на алеята до „Зироу Сам“. Зениците не реагират. Кръвно налягане — шейсет и две на трийсет и осем. Пулс — трийсет и две.

Каква загуба, помисли си Елена и се захвана за работа. Наркотиците бяха такова зло.

В другия край на града, в район на Колдуел, известен като Малкия мегаполис, Рот лесно откри апартамента на мъртвия лесър. Комплексът, в който се намираше, се казваше „Ловната ферма“ и двуетажните сгради в него бяха белязани с мотиви, свързани с коне, така автентични, както мушамата по масите в евтин италиански ресторант.

Наоколо не се виждаше нито един кон, а думата „ферма“ трудно можеше да се асоциира със сто едностайни апартамента, притиснати между шоурум на „Форд“ и търговски център.

Нещо аграрно? Друг път. Тревните терени губеха битката си за територия с асфалтовите площадки с четири към едно, а единствената водна площ очевидно беше създадена от човешка ръка.

Въпросната чудесия имаше циментови бордюри като плувен басейн, а заледената повърхност беше със странен цвят, като че във водата бе сипан химикал.

Като се имаше предвид колко хора живееха тук, беше странно, че Обществото на лесърите би настанило свои бойци на такова място, но може би беше само временно. Или може би целият комплекс беше пълен с убийци.

Във всяка сграда имаше по четири апартамента, групирани около общо стълбище, и номерата, изписани на стената, бяха осветени от лампи в пода. Той се справи с това визуално предизвикателство, като използва стария и изпитан метод на опипване. Когато напипа цифрите „осем дванайсет“, той изключи охранителното осветление с мисъл и се материализира на най-горната стълбищна площадка.

Ключалката на апартамент осем дванайсет не беше солидна и той се справи лесно с нея като използва съзнанието си, но въпреки това не остави нищо на случайността. Притиснат плътно към стената, завъртя дръжката с форма на подкова и открехна леко вратата.

Затвори безполезните си очи и се заслуша. Никакво движение, чуваше се само бръмченето на хладилника. Като се имаше предвид, че слухът му беше така остър, та би доловил и дъха на мишка, теренът можеше да се сметне за чист и той стисна в ръката си един шурикен.

Имаше голяма вероятност вътре да се задейства охранителна система, но той не планираше да остава достатъчно дълго, за да се среща с врага. Дори да се появеше някой от убийците, бой не можеше да се състои. Наоколо беше пълно с хора.

Беше дошъл за урни и точка по въпроса. При това влагата по крака му не беше от стъпване в локва, а защото в ботуша му се стичаше кръв вследствие на боя в пряката. Появеше ли се някой, вонящ на евтин шампоан, примесен с мирис на кокосов пай, той изчезваше.

Или поне… така си беше обещал.

Рот затвори вратата, вдиша бавно и продължително… и му се прииска да можеше да промие ноздрите и гърлото си. Въпреки надигащото се гадене новините бяха добри. В застоялия въздух долавяше ясно три различни сладникави миризми, което значеше, че това е домът на трима убийци.

Насочи се към дъното, където наситената воня беше още по-концентрирана и се почуди какво точно ставаше. Лесърите не живееха на групи, защото се биеха един с друг. Логично, след като до един бяха престъпници и психопати. Едва ли избираните от Омега успяваха да се въздържат само защото Обществото бе решило да спести малко от наем.

Може би начело на лесърите беше застанал някой властен водач.

След набезите от лятото му беше трудно да повярва, че изпитват недостиг на пари, но защо иначе биха обединявали местожителството си? От друга страна братята, и под секрет Рот, бяха свидетели, че с оръжията им положението беше трагично. Имаше времена, когато трябваше да бъдат подготвени за най-новото, излязло на пазара. А в последно време? Връщаха се към автоматичните ножове и боксовете от гимназията, дори — олеле! — някаква ми ти жалка бухалка предишната седмица. Все евтини оръжия, неизискващи муниции и поддръжка. А сега разиграваха семейна идилия в полуселски квартал? Какво им ставаше?

В първата спалня, изпречила се на пътя му, имаше два вида миризми, а до двойното легло без завивки откри две урни.

Следващата спалня миришеше на бабичка… и на още нещо. След кратко подушване Рот разбра какво е. Боже, „Олд спайс“.

Честно! Сякаш миризмата на тези копелета се нуждаеше от подсилване…

Мамка му.

Рот вдиша дълбоко, а мозъкът му се опитваше да филтрира всичко, различно от сладникавия аромат. Барут. Следвайки следата от мирис на метал във въздуха, той се доближи до килер с паянтови врати, подхождащи повече на кукленска къща. Когато го отвори, отвътре се разнесе миризма на муниции. Той се наведе и започна да опипва с ръце.

Дървени сандъци. Четири на брой. Всичките заковани.

Оръжията вътре със сигурност бяха използвани, но не наскоро, прецени той. Което го караше да допусне, че може да са законно притежавани оръжия, купени на старо.

Законно притежавани от кого преди това?

Беше без значение. Нямаше да ги остави тук. В противен случай щяха да бъдат използвани от врага срещу цивилните му поданици и братята. Ако се наложеше, щеше да изравни апартамента със земята, но нямаше да допусне тези оръжия да бъдат използвани във войната.

Но ако докладваше за това на Братството, тайната му щеше да бъде разкрита. Проблемът се състоеше в това, че да ги извлече сам навън беше невъзможно. Нямаше кола, а беше абсурдно да успее да се дематериализира с такава тежест на гърба си, дори да разделеше пътуването на малки отсечки.

Рот се отдръпна от килера и започна да проучва помещението, използвайки колкото очите, толкова и ръцете си. Добре. Вляво имаше прозорец. Извади телефона си и го отвори…

Някой се качваше по стълбите. Рот замръзна на място, затвори очи и се концентрира още по-усилено. Човек или лесър?

Само това беше от значение.

Наведе се и остави двете урни на нощното шкафче, където напипа третата и шишенцето с „Олд спайс“. Стисна в ръка пистолета си, заковал крака в земята, и го насочи по късия коридор право към входната врата.

Чу се подрънкване на ключове, а после шум от падането им на пода. Изругаването дойде от устата на жена.

Той отпусна мускули и свали пистолета до бедрото си. Също както Братството, Обществото на лесърите приемаше в редиците си само мъже, така че който и да си играеше с ключовете, не беше убиец. Чу вратата на отсрещния апартамент да се затваря и почти мигновено звукът на телевизора заработи с такава сила, че той можеше да чуе репликите от сериала „Офисът“.

Харесваше въпросния епизод. Беше онзи с прилепа. Разнесоха се писъци, идващи от телевизора. Да. Сега прилепът летеше из стаята.

Тъй като жената беше ангажирана, той отново се концентрира и остана на място, като се молеше врагът да е в настроение за ранно прибиране у дома. Ала стоенето неподвижен и плиткото дишане не предизвикаха увеличаване на броя на лесърите наоколо. Към петнайсет или двайсет минути по-късно все още не беше заобиколен от убийци.

Но не си беше загубил времето докрай. Наслаждаваше се на долитащите звуци от гонитбата, която Дуайт бе устроил на принципа в кухнята на „Офисът“.

Беше време да действа.

Обади се на Бъч, даде му адреса и му нареди да натисне педала до дупка. Да, Рот искаше да разкара оръжията, преди някой да се е появил. Но ако двамата успееха да ги изнесат бързо и Бъч се погрижеше за тях, Рот можеше да се помотае из сградата още някой и друг час.

За да убие времето, той продължи да броди из апартамента, опипвайки повърхностите с длани в опит да открие компютри, телефони или още проклети оръжия. Точно се беше върнал във втората спалня, когато нещо удари стъклото на прозореца.

Рот отново извади пистолета от кобура си и се притисна към стената до прозореца. Протегна ръка и го отвори леко.

Бостънският изговор на ченгето прозвуча като от високоговорител.

— Рапунцел, ще разпуснеш ли косите си за мен?

— Тихо, да не искаш да събудиш съседите?

— Като че могат да чуят нещо друго освен звука на този телевизор. Хей, това е епизодът с прилепа…

Рот остави Бъч да си говори сам, прибра пистолета си и отвори прозореца по-широко, а после се запъти към килера. Единственото предупреждение, което отправи към ченгето, преди да хвърли първия деветдесеткилограмов сандък, беше:

— Подготви се, Ефи.

Възклицанието „Исусе Христе“ бе прекъснато от стон. Рот подаде глава навън и прошепна:

— Нали си добър католик? Това не е ли богохулство?

Тонът на Бъч беше такъв, все едно някой бе подпалил пожар в леглото му.

— Току-що хвърли върху мен половин кола, без да кажеш друго освен реплика от „Мисис Даутфайър“.

— Вкарай ръцете си в действие като добро момиче и се справи с положението.

Докато Бъч продължаваше да ругае на път за ескалейда, паркиран под няколко бора, Рот се запъти обратно към килера. Когато Бъч се върна, Рот му хвърли още един сандък.

— Остават два.

Пъшкането се повтори, последвано от ругатня.

— Да ти го начукам.

— Можеш да забравиш.

— Хубаво, тогава си го начукай сам.

Когато и последният сандък бе гушнат в ръцете на Бъч като спящо бебе, Рот се надвеси от прозореца.

— Довиждане.

— Не искаш ли да те закарам до имението?

— Не.

Последва пауза и Бъч сякаш чакаше да научи пълни подробности относно намеренията на Рот за малкото оставащи часове от нощта.

— Върви си вкъщи! — нареди той на ченгето.

— Какво да кажа на другите?

— Че си същински гений и си открил сандъците, докато си ловувал.

— Тече ти кръв.

— Писна ми всички все това да повтарят.

— Тогава се вслушай, спри да се държиш като глупак и върви при доктор Джейн.

— Вече не се ли сбогувах с теб?

— Рот…

Рот затвори прозореца, доближи се до нощното шкафче и мушна трите урни в джобовете на якето си.

Обществото на лесърите имаше претенции към сърцата на мъртвите си воини точно колкото и Братството, така че в мига щом лесърите разберяха, че някой от техните е повален, правеха проучване и се запътваха към съответния адрес. Със сигурност някой от мръсниците, убити от него тази вечер, се беше обадил за подкрепление по време на боя. Нямаше как да не знаят. Нямаше как да не дойдат тук.

Рот избра възможно най-добрата позиция за отбрана, която беше в задната спалня и насочи оръжието си към входната врата. Нямаше да си тръгне, докато не станеше крайно наложително.