Отмъстена любов

68.

Докато всички тичаха напред, Хекс беше склонна да следва посоката указвана от Елена, но се чувстваше неспокойна тя да води групичката. Увеличи скоростта си и задмина спътницата на Рив.

— Казвай ми, ако направя погрешен завой, става ли?

Елена кимна, а братята останаха зад нея да пазят гърба й от евентуално нападение.

Докато напредваха по вдълбания в скалата коридор, Хекс я измъчваше лошо предчувствие. Въобще не можеше да усети Рив, което от вампирска гледна точка не беше изненадващо — Елена последна го бе хранила и кръвта й беше с предимство пред тази на Хекс. Проблемът бе, че не установяваше връзка с него като симпат със симпат. Всъщност, не можеше да установи не само неговото местоположение, а и на никого друг в колонията. Нещо не се връзваше. Симпатите улавяха всичко, имащо чувства, където и да се намираше. Така че сега би трябвало да открива всевъзможни емоционални спектри.

Докато бързаше напред, огледа стената. Когато за последен път беше идвала тук, всичко наоколо бе представлявало груб камък, а сега повърхността беше гладка. Вероятно бяха направили някои подобрения през изминалите десетилетия.

— След стотина метра коридорът ще се разклони — пошепна тя през рамо. — Затворниците ги държат вляво, а техните жилищни помещения са вдясно.

— Откъде знаеш? — попита Вишъс.

Тя не отговори на брата. Нямаше защо да споменава, че е била в една от затворническите им килии. Просто продължи напред, като следваше редиците от черни свещи, въвеждащи ги все по-навътре в колонията, по-близо до помещенията, където обитателите й спяха, хранеха се и си играеха взаимно със съзнанията си. А тя все още не усещаше нищо.

Не, това не беше съвсем вярно. Имаше някакво странно статично електричество. Отначало бе решила, че идва от пукането на трептящите червени пламъчета върху всичкия този восък и от лекото въздушно течение, което ги облъхваше. Но не… беше нещо друго.

Когато стигнаха до мястото, където коридорът се разделяше на три разклонения, тя автоматично се насочи наляво, но Елена се обади:

— Не, право напред.

— Няма логика. — Хекс спря и сниши глас. — Там са вентилационните шахти и сервизните помещения.

— Именно там е той.

Вишъс мина отпред.

— Слушай, да вървим накъдето казва Елена. Трябва да го открием, преди битката горе да се е пренесла тук.

Братът пое напред и отне водачеството на Хекс. Беше изнервящо, но вместо да се впуска във възражения, което само щеше да е загуба на време, се примири, че е втора в редицата.

Стигнаха до завой, откъдето започваше мрежа от по-малки тунели, водещи към отоплителната и вентилационната инсталация, колонията бе изградена на принципа на мравуняк, който се бе разраствал с времето с нови разклонения, отиващи все по-надълбоко в земята. Строителството и поддръжката лежаха на раменете на работническата класа в обществото на симпатите, използвана за робски труд и насърчавана да се плоди, тъй че броят й се бе удвоил през времето. Средна класа нямаше. Над слугите бяха аристократите и кралското семейство.

Не бе позволено смесването между двете класи.

Бащата на Хекс беше от класата на слугите. Това я поставяше под Ривендж и не само защото той бе от кралско потекло. Формално тя бе само стъпка по-горе от кучешко лайно.

— Стойте! — извика Елена.

Заковаха се рязко, изправени пред… каменна стена.

Като един посегнаха напред ръце и прокараха длани по гладката повърхност. Зейдист и Елена едновременно откриха цепнатини — грижливо прикрит контур, образуващ висок квадрат.

— Как се влиза тук, по дяволите? — процеди Зи, като почукваше скалата.

— Дръпнете се назад — рече остро Хекс.

Когато й направиха път с очевидното очакване за нещо зрелищно, тя просто отстъпи малко, засили се и блъсна стената с рамо, от което единственият резултат бе, че кътниците й се разтракаха като стъклени топчета в кутийка.

— Мамка му — изруга с гримаса тя.

— Сигурно те заболя — промърмори Зи. — Добре ли си?

Стената завибрира и всички отскочиха настрани и насочиха оръжията си към вратата, която изникна от камъка и се отмести встрани.

— Явно се стресна от теб — отбеляза Вишъс с нотка на респект.

Хекс се намръщи, когато едва доловимото преди бръмчене на статично електричество се засили дотолкова, че ушите й писнаха.

— Не вярвам да е тук. Въобще не мога да го усетя.

Елена пристъпи напред, очевидно решена да потъне в открилата се тъма.

— Аз мога. Той е точно…

Три чифта ръце я сграбчиха и я задържаха на място.

— Стой! — рече Хекс и откачи от колана си мощен фенер.

Когато го включи, лъчът му освети тесен коридор, дълъг около петдесет метра. В края му имаше врата.

Вишъс тръгна пръв, Хекс го следваше плътно, а зад тях бързо вървяха Елена и Зи.

— Той е жив — каза Елена, когато стигнаха до дъното на коридора. — Чувствам го!

Хекс очакваше неприятности със стоманената врата, но не — отвори се веднага и откри стая, в която… блещукаше бледа светлина?

Ви изруга, когато фенерът на Хекс освети помещението.

— Какво е това, мамка му?

Пред тях насред помещението с течни стени и под висеше огромен пашкул, външната обвивка на който бе лъскава и движеща се.

— О… Господи — задавено промълви Елена. — Не.

Леш бе упражнявал уменията си в свърталището на Омега и само колко добре му идваше положеният труд в нощ като тази. Щом двете групи лесъри, които бе призовал от съседния град, влязоха в бой с братята, той се озова лице в лице със звяр с размерите на форд „Експедишън“ и двамата започнаха да се замерят с мълнии.

Като отскочи по-далеч от къщата, защото в тази ситуация най-малко желана бе намесата на пожарната в Платсбърг, той зърна друга групичка вампири, насочила се към пристройката встрани. Влязоха вътре и тъй като не се показаха повече, той остана с впечатлението, че именно оттам се прониква в колонията.

И колкото и приятна да бе играта на волейбомби с ламята насреща му, той трябваше да прекрати боя и да си намери жената. Нямаше никаква представа защо братята се бяха появили тук по същото време като него, но що се отнасяше до симпатите, готов бе да се обзаложи, че при тях нищо не е плод на случайно съвпадение. Дали Принцесата не е знаела, че той идва насам и не бе съобщила на Братството?

Драконът изплю нова порция пламъци, който освети битката, водеща се на моравата пред фермерската къща. Накъдето и да погледнеше виждаше братя, приклекнали срещу убийци, размахваха се юмруци, проблясваха ножове, хвърчаха тежки обувки. Симфонията от стонове, ругатни и удари го накара да се чувства по-силен, по-могъщ.

Бойците му се сражаваха с неговите учители. Не беше ли това адски поетично!

Но дотук с носталгията. Като се съсредоточи върху ръката си, той създаде вихрушка от молекули, завъртя ги със съзнанието си по-бързо и по-бързо, докато центробежната сила не доведе до спонтанно запалване. Когато завихрената маса от енергия се сви, той я задържа в дланта си и хукна напред към страшилището с виолетови люспи, като знаеше, че след всяко бълване на огън то се нуждае от кратко поемане на въздух.

Драконът не беше глупав и приклекна, вдигнал напред за отбрана единия си крайник с остри нокти. Леш спря точно извън обсега му и не даде на говедото шанс да атакува. Запрати енергийната топка право в гърдите на чудовището и тя го просна в безсъзнание.

Леш не спря да си пече шишчета над димящото туловище. Без съмнение, след като няколко пъти си поемеше дълбоко дъх, драконът щеше да се съвземе и да рипне, изпълнен с нова енергия, ала за момента пространството между Леш и хамбара беше чисто.

Със завиден спринт той се добра до пристройката и нахлу в празното, с нищо невпечатляващо пространство. В далечния ъгъл видя бокс за коне и последва мокрите следи от стъпки до там. Те се губеха в един черен квадрат.

Да вдигне плочата се оказа мъчна работа, съпроводена с голямо пъшкане, но гледката на още следи по стъпалата надолу му вдъхна сили. Като ги последва чак до последното, той се озова в каменен коридор и благодарение на червената светлина от черните свещи можа да проследи мократа следа. Ала тази пътна карта не беше трайна. Заради топлината от свещите водата съхнеше бързо и когато достигна до разклонението на трите коридора, вече нямаше никаква представа накъде е тръгнала групата.

Вдиша с надеждата да улови следа, но до обонянието му стигаше единствено мирис на восък и на пръст. Нищо друго. Никакъв звук. Нито помен от движение. Сякаш четиримата, които бе видял да слизат долу, бяха изчезнали.

Огледа посоките — вляво, вдясно, напред.

Импулсивно пое наляво.