Отмъстена любов

42.

— Моля те, не мърдай, ако е възможно. Чудесно, така е добре.

Доктор Джейн се зае с лявото око на Рот, като насочи фенерчето си право към дълбините на мозъка му, поне по негово мнение. Когато лъчът се заби в ириса му, той едва се удържа да не дръпне глава.

— Това наистина никак не ти допада — промърмори тя и изгаси фенерчето.

— Не. — Той потърка очи и постави слънчевите си очила на мястото им, неспособен да види нещо друго освен две лъскави петна мрак.

— Но това не е необичайно. Никога не е можел да понася светлината — намеси се Бет.

Когато гласът й замря, той се протегна и стисна здраво ръката й, за да я успокои, а ако това подействаше на нея, съответно и той щеше да бъде спокоен.

На това му се казваше съсипване на настроението. След като стана ясно, че очите му са си взели малка непредвидена ваканция, Бет се беше обадила на доктор Джейн, която работеше в помещенията на новата си клиника, но отзивчиво се беше съгласила да направи домашно посещение. Рот беше настоявал той да отиде при нея. Последното, което би искал, е на Бет да й се наложи да чуе лоши новини в общата им спалня — за него мястото беше свято. Освен Фриц, който влизаше да почисти, никой не беше добре дошъл. Дори и братята.

А и доктор Джейн щеше да иска да направи нужните изследвания. Лекарите все това искаха.

Да убеди Бет беше отнело известно време, но в крайна сметка той беше поставил слънчевите си очила, беше обгърнал с ръка раменете на своята шелан и двамата бяха излезли заедно от своята спалня, бяха използвали частното си стълбище и се бяха озовали на балкона на втория етаж. По пътя той се беше препънал няколко пъти, закачайки с върховете на ботушите си ръбове на килими и невинаги успяваше да налучка стъпалата. Трудностите при придвижването му бяха подействали отрезвяващо. Не беше имал представа, че до такава степен разчита на слабото си зрение.

Прескъпа Скрайб Върджин, помисли си той. Ами ако останеше напълно сляп за постоянно?

Не би могъл да понесе такова нещо. Просто не би могъл. За щастие, докато се движеха през тунела към тренировъчния център, той беше ударил главата си няколко пъти и изведнъж светлината, идваща от лампите на тавана беше успяла да пробие през слънчевите му очила. Или поне очите му я бяха регистрирали. Той бе спрял и примигнал, дръпвайки очилата от лицето си, но му се бе наложило мигом да ги сложи обратно, докато се взираше нагоре към флуоресцентното осветление.

Значи не всичко беше загубено.

Застанала пред него, доктор Джейн скръсти ръце, а реверите на престилката й се набраха. Тя беше напълно реална, а призрачното й тяло беше толкова изтъкано от материя, колкото неговото и на Бет. Рот едва ли не можеше да чуе как работи мозъкът й, докато обмисляше състоянието му.

— Зениците ти не реагират, но причината за това е, че поначало са свити… Дявол да го вземе, ще ми се да бях наблюдавала очите ти от самото начало. Казваш, че слепотата е настъпила изведнъж?

— Легнах си и когато се събудих, не бях способен да виждам нищо. Не съм сигурен кога се е случило.

— Нещо различно?

— Освен факта, че главоболието ми беше изчезнало ли?

— Напоследък често ли имаше главоболие?

— Да. Заради стреса е.

Доктор Джейн се намръщи. Или по-скоро той почувства, че го направи. За него лицето й беше размазано бледо петно с къса руса коса и абсолютно неразличими черти.

— Искам да ти направят скенер при Хавърс.

— Защо?

— За да проверя няколко неща. Значи си се събудил и зрението ти е изчезнало…

— Защо искаш скенер?

— Трябва да проверя дали няма нещо необичайно в мозъка ти.

Ръката на Бет се напрегна върху неговата, като че искаше да го накара да се успокои, но паниката го направи нелюбезен.

— В какъв смисъл? За бога, докторе, обясни ми какво имаш предвид.

— Тумор. — Двамата с Бет поеха дълбоко въздух, а доктор Джейн бързо добави: — Вампирите не боледуват от рак. Но има случаи на доброкачествени образувания и това може да даде обяснение за главоболието. Сега ми кажи отново, събудил си се и… просто го е нямало. Преди да заспиш случи ли се нещо необичайно? Или след това?

— Аз… — По дяволите. Мамка му. — Събудих се и се храних.

— Кога за последно го беше правил преди това?

Бет отговори вместо него:

— Преди около три месеца.

— Дълъг период — промърмори Джейн.

— Значи мислиш, че е възможно причината да е в това? — попита Рот. — Дълго не съм се хранил и съм загубил зрението си, но когато съм пил от вената й, зрението ми се е върнало и…

— Мисля, че ти е нужен скенер.

От устата й не излизаха празни приказки, така че не би могъл да спори с нея. Чу как отваря телефона си и набира някакъв номер, а той мълчеше, макар това да го съсипваше.

— Ще проверя кога може да те приеме Хавърс.

Което, без съмнение, щеше да стане незабавно. Рот и лекуващият расата им бяха имали своите различия преди време покрай Мариса, но мъжът винаги предоставяше безупречно лечение при нужда от такова.

Доктор Джейн започна да говори, а Рот се намеси в разговора й.

— Не казвай на Хавърс за причината да го правим. И единствено и само ти ще видиш резултатите. Разбрахме ли се?

Последното, от което имаха нужда, бяха спекулации на тема физическата му форма. Бет се намеси.

— Кажи му, че е за мен.

Доктор Джейн кимна и лъжата й прозвуча напълно гладко, докато уговаряше всичко необходимо. Рот придърпа Бет към себе си.

Никой от двамата не продума, защото какво би могло да бъде казано? Бяха уплашени до смърт. Зрението му и преди не беше добро, но той се нуждаеше от малкото, което беше имал. Какво щеше да прави без него?

— Трябва да отида на среща на Съвета в полунощ — каза тихо. Бет се напрегна, а той поклати глава. — Редно е да отида. В момента ситуацията е прекалено нестабилна, за да не се появя или да опитам да го отложа за друга вечер. Трябва да демонстрирам сила.

— Ами ако зрението ти изчезне по средата на срещата? — просъска тя.

— Ще се преструвам, че всичко е наред, докато не приключи.

— Рот…

Доктор Джейн затвори телефона си.

— Може да те види сега.

— Колко време ще отнеме?

— Около час.

— Добре. В полунощ трябва да бъда другаде.

— Защо първо не видим какво ще покаже скенерът?

— Трябва да…

Доктор Джейн го прекъсна с авторитет, който му напомни, че е пациент, а не крал.

— Трябва е относително понятие. Ще видим какво става там вътре и после ти ще решиш какво трябва и какво не.

Елена беше склонна да остане с Рив на терасата още двайсет години, но той прошепна в ухото й, че е приготвил вечеря и мисълта да седи срещу него на светлината на свещите й се стори също толкова привлекателна.

След поредната продължителна целувка влязоха заедно вътре — тя, притисната в него, а той, обгърнал талията й с ръка. Нейната длан лежеше на гърба му между лопатките. В пентхауса беше горещо, така че тя съблече палтото си и го хвърли на едно от ниските, покрити с черна кожа канапета.

— Мислех да хапнем в кухнята — каза той.

Дотук със светлината на свещите, но какво ли значение имаше? Стига да беше с него, самата тя блестеше достатъчно, че да освети целия апартамент.

Ривендж я хвана за ръка и я поведе през трапезарията към летящата врата за прислугата. Кухнята бе изградена от черен гранит и неръждаема стомана, много съвременно и лъскаво. В единия край на плота бяха сервирани прибори за двама пред два бар-стола. Беше запалена една бяла свещ, чийто ленив пламък бавно поглъщаше восъчния си пиедестал.

— О, мирише фантастично. — Тя се настани на един от високите столове. — Италианска кухня. А ти каза, че можеш да приготвяш само едно ястие.

— Да, доста се поизпотих над това. — Той се обърна въодушевено към фурната и извади плитка тава с…

Елена избухна в смях.

— Полуготова пица.

— Само най-доброто за теб.

— Ди Джорно?

— Разбира се! Избрах тази с повече плънка. Реших, че можеш да махнеш каквото не ти харесва. — Той използва сребърна щипка, за да премести парчетата пица върху чиниите и после постави тавата върху печката. — Имам и червено вино.

Когато се приближи до нея с бутилката, тя само можеше да го наблюдава и да се усмихва.

— Знаеш ли какво? — заговори той, докато сипваше в чашата й. — Харесва ми начинът, по който ме гледаш.

Тя скри лицето си с длани.

— Не мога да се спра.

— Не се и опитвай. Караш ме да се чувствам по-висок.

— А ти поначало не си нисък. — Елена се опита да остане сериозна, но й се искаше да се изкиска, докато той сипваше вино в собствената си чаша и се настани до нея.

— Ще започваме ли? — попита Ривендж и взе ножа и вилицата си.

— О, боже мой. Радвам се, че правиш това.

— Какво правя?

— Ядеш пица с нож и вилица. Другите сестри в клиниката много ми се подиграват… — Тя не довърши изречението. — Както и да е, радвам се, че има някой като мен.

Чу се звук от разрязването на хрупкавия хляб, когато и двамата се заеха с вечерята си. Ривендж я изчака да сложи в устата си първата хапка и каза:

— Нека ти помогна, докато си намериш нова работа.

Беше избрал идеалния момент, защото тя никога не говореше с пълна уста, така че имаше достатъчно време да продължи да я убеждава.

— Позволи ми да издържам теб и баща ти, докато си намериш работа, на която ще печелиш колкото в клиниката. — Тя започна да клати глава, но той вдигна ръка. — Не бързай. Помисли по въпроса. Ако аз не бях такъв глупак, ти не би предприела онова, заради което те уволниха. Напълно честно е да платя каквото дължа и ако ще ти помогне, погледни го от законова гледна точка. Според Древния закон аз съм ти задължен и нямам никакво намерение да нарушавам законите.

Тя избърса устата си.

— Усещането е… странно.

— Защото за първи път някой помага на теб, а не обратното ли?

По дяволите, да.

— Не искам да се възползвам от теб.

— Но аз сам предложих и повярвай ми, мога да си го позволя.

Самата истина, помисли си тя, оглеждайки дрехите му, тежките сребърни прибори за хранене, порцелана и…

— Маниерите ти по време на хранене са прекрасни — промърмори тя без особена причина.

Рив спря да се храни за кратко.

— Заслуга на майка ми.

Елена положи длан на огромното му рамо.

— Мога ли да ти кажа отново колко съжалявам?

Той избърса устата си със салфетката.

— Има нещо по-добро, което би могла да сториш за мен.

— Какво?

— Позволи ми да се погрижа за теб. Така ще ти дам възможност да си намериш работа, която желаеш да вършиш и няма да се захванеш с какво и да е, само за да успееш да платиш сметките. — Той вдигна поглед към тавана и притисна гърдите си с ръце, сякаш страдаше от киселини. — Това би облекчило страданието ми. Само ти притежаваш силата да ме спасиш.

Елена се засмя леко, но смехът й в никакъв случай не беше весел. Дълбоко в себе си тя чувстваше, че той е наранен и болката личеше в сенките под очите му и суровото изражение на лицето му. Очевидно полагаше усилия да се държи нормално заради нея и макар тя да го оценяваше, не знаеше как би могла да го накара да спре, без да го притисне сериозно.

Те наистина бяха непознати един за друг, нали така? Въпреки всичкото време прекарано заедно през последните няколко дни, какво всъщност знаеше тя за него? Ами за семейството му? Когато беше до него или говореха по телефона, тя имаше чувството, че знае каквото й е нужно, но ако трябваше да е реалистка, какво общо имаха помежду си?

Той се намръщи, когато тя отново посегна към пицата си.

— Не забивай в тази посока.

— Моля?

— С онова, което се върти в главата ти. Няма да доведе двама ни до нищо добро. — Той отпи от виното си. — Няма да се държа невъзпитано и да чета мислите ти, но долавям онова, което чувстваш, а то е дистанция. Не това търся. Не и у теб. — Аметистовите му очи се втренчиха в нея. — Можеш да ми се довериш, че ще се погрижа за теб, Елена. Никога не се съмнявай.

Докато го гледаше, тя му повярва стопроцентово. Напълно. Без никакво съмнение.

— Доверявам ти се.

Нещо пробяга по лицето му, но той го прикри.

— Добре. Довърши вечерята си и моля те осъзнай факта, че помощта ми е редното нещо в случая.

Елена продължи да се храни, като бавно напредваше със своето парче пица. Когато свърши, остави сребърните прибори в дясната част на чинията, избърса устата си и отпи глътка вино.

— Добре. — Тя погледна към него. — Ще ти позволя да ми помогнеш.

Той се усмихна широко, защото беше постигнал своето, а тя се опита да обуздае самодоволството му.

— Но имам условия.

Той се засмя.

— Слагаш ограничения на подаръка, който ще ти бъде направен?

— Не е подарък. — Тя се втренчи в него с плашеща сериозност, изписана на лицето й. — Само докато си намеря някаква работа, а не службата мечта. И искам да ти върна парите.

Той изгуби част от удовлетвореността си.

— Не ти искам парите.

— Моето отношение към твоите е същото. — Тя сгъна салфетката си. — Знам, че не страдаш от безпаричие, но само така бих приела ситуацията.

Той се намръщи.

— Но без лихва. Няма да приема и един цент под формата на лихва.

— Дадено. — Тя вдигна длан и зачака.

Той изруга. И после още веднъж.

— Не искам да връщаш парите.

— Значи нямаш късмет.

След още малко словесна акробатика, включваща някои ругатни, те си стиснаха ръцете.

— Трудна си за преговори и го знаеш, предполагам — отбеляза той.

— Но ти ме уважаваш заради това, нали?

— О, да. Кара ме да искам да те съблека.

— О…

Елена се изчерви от глава до пети, а той слезе от своя бар-стол и се надвеси над нея, обхващайки лицето й с длани.

— Ще ми позволиш ли да те отведа до леглото си?

Докато наблюдаваше искрящите му виолетови очи, тя би се съгласила и да я просне на кухненския под, ако той го искаше.

— Да.

От гърдите му се разнесе изръмжаване, докато я целуваше.

— Познай какво.

— Какво? — попита тя, останала без дъх.

— Даде правилен отговор.

Ривендж я дръпна от бар-стола и я целуна бързо и нежно. С бастуна си в ръка той я поведе към другия край на пентхауса през помещения, които тя не забеляза и покрай гледки, на които не обърна внимание. Всичко, което чувстваше, бе необуздано нетърпение за онова, което щеше да прави с нея.

Нетърпение и… вина. Какво би могла да му даде тя? Желаеше го сексуално, но той нямаше да изпита удовлетворение. Макар да твърдеше, че и той получава нещо от преживяването им, тя се чувстваше сякаш…

— За какво мислиш? — попита Рив, докато влизаха в спалнята.

Елена хвърли поглед нагоре към него.

— Искам да бъда с теб, но… Не знам. Имам чувството, че те използвам или…

— Не ме използваш. Повярвай ми, знам какво е да бъдеш използван. Случващото се между нас няма нищо общо с това. — Той я спря, преди да е задала въпроса си. — Не, не мога да ти обясня, защото… По дяволите! Искам времето ми с теб да принадлежи само на нас двамата. Уморен съм от света, Елена. Толкова съм уморен.

Заради онази жена е, помисли си тя. И ако той не искаше тя да застава между тях, Елена нямаше нищо против.

— Просто искам всичко да бъде наред — каза тя. — Между мен и теб. Искам и ти да изпиташ удоволствие.

— Но аз изпитвам. Понякога и на мен не ми се вярва, но това е самата истина.

Рив затвори вратата зад тях, опря бастуна си на стената и съблече самуреното си палто. Костюмът отдолу беше поредното прекрасно творение на моделиерското изкуство, този път беше гълъбовосив на цвят с тънки черни райета. Ризата беше черна, а горните й две копчета бяха разкопчани.

Коприна, помисли си Елена. Ризата със сигурност беше изработена от коприна. Никоя друга тъкан не лъщеше по подобен начин.

— Толкова си красива — произнесе той, загледан в нея, — застанала така под светлината.

Тя хвърли поглед към черните си панталони от „Гап“ и полото, което имаше от поне две години.

— Сигурно си сляп.

— Защо? — попита той и се доближи до нея.

— Мразя се, задето го казвам. — Тя приглади преоценяваните си няколко пъти панталони. — Ще ми се да имах по-хубави дрехи. Тогава може би щях да бъда красива.

Ривендж замълча. И после я шокира до крайност, като коленичи пред нея. Когато погледна нагоре, по устните му играеше лека усмивка.

— Не го ли осъзнаваш, Елена? — Той погали прасеца й нежно и придърпа крака й към себе си, опирайки стъпалото й на бедрото си. Докато развързваше връзката на евтините й маратонки, прошепна: — Без значение в какво си облечена… за мен ти винаги ще блестиш като диамант.

Той изхлузи маратонката и погледна нагоре към нея, а тя започна да изучава красивото му лице, от впечатляващите очи до масивната му челюст и забележителните му скули.

Определено се влюбваше в него.

И като във всяко такова пътешествие, тя не можеше да направи нищо, за да го спре. Първата крачка беше направена. Ривендж наведе глава.

— Толкова се радвам, че ще ме имаш.

Думите бяха произнесени тихо и смирено, в пълно несъответствие с ширината на раменете му.

— Как бих могла да откажа такова нещо?

Той поклати бавно глава.

— Елена… — Името й беше изречено така, сякаш след него предстояха още много думи, такива, които той не би посмял да изрече. Тя не го разбираше, но знаеше какво точно й се искаше да направи.

Отдръпна крака си, коленичи пред него и го обгърна с ръце. Задържа го, когато той се облегна на нея, плъзна пръсти по гърба му и ги зарови в меката му коса.

Ривендж изглеждаше толкова уязвим, предлагащ й се по този начин, и тя осъзна, че ако някой се опиташе да го нарани, макар и той да беше повече от способен да се грижи за себе си, тя като нищо би извършила престъпление. За да го защити, не би се спряла и пред убийство.

Убеждението й беше така твърдо, както костите под кожата й.

Дори могъщите понякога имаха нужда от закрила.