Отмъстена любов

57.

— Елена? — чу се гласът на Лузи отгоре. — Аз ще си тръгвам вече.

Елена се отърси от унеса и погледна часа в долния ъгъл на екрана на лаптопа. Нима беше четири и трийсет? Вече? Господи, имаше чувството, че… а дори нямаше представа дали е седяла пред сгъваемия плот на бюрото си в продължение на часове или на дни. През цялото време на екрана беше стояла страницата на „Колдуел Куриър Джърнъл“ с обявите за работа, но тя само бе описвала кръгове по нея с показалеца си върху мишката.

— Идвам. — Тя се изправи, протегна се и тръгна към стълбите. — Благодаря ти, че почисти масата след храненето на татко.

Лузи подаде глава от горната площадка.

— Моля, няма защо. Освен това имаш посетител.

Сърцето на Елена подскочи в гърдите.

— Кой?

— Един мъж. Поканих го да влезе.

— О, господи — полугласно промълви Елена.

Докато тичаше нагоре по стълбите, беше благодарна, че поне баща й спеше дълбоко след храненето си. Само това й липсваше сега, той да се разстрои от присъствието на непознат в къщата.

Влезе в кухнята, готова да каже на Рив, или на Трез, или на който и да беше там да върви по…

Рус мъж с много въздействащо излъчване и с черно куфарче в ръка стоеше до евтината маса. Лузи стоеше до него и държеше палтото и торбата си, съшита от разноцветни парчета плат, готова да поеме към дома си.

— С какво мога да ви услужа? — леко намръщена попита Елена.

Мъжът се поклони леко и галантно положи ръка на гърдите си, а когато заговори, гласът му се оказа необичайно тих и много изискан.

— Търся Алин, роден син на Юис. Вие негова дъщеря ли сте?

— Да.

— Може ли да го видя?

— Той си почива. За какво става дума и кой сте вие?

Мъжът погледна към Лузи, после извади от вътрешния си джоб лична карта, написана на Древния език.

— Аз съм Сакстън, син на Тим, адвокат, нает по завещанието на Монтраг, син на Рем. Наскоро той се пренесе в Небитието, без да остави преки наследници и според моето проучване на кръвните линии вашият баща е най-близкият му родственик и съответно единствен наследник.

Елена рязко повдигна вежди.

— Моля? — Когато мъжът повтори казаното, тя все още не можеше да го осмисли. — Аз… ъъъ… какво?

Адвокатът потрети съобщението си, а умът й заработи трескаво в опит да свърже фактите. Рем определено бе познато за нея име. Беше го виждала в търговските книжа на баща си… и в неговия ръкопис. Не беше приятна личност. Никак дори. Имаше смътен спомен за сина му, но нищо конкретно, просто остатък от дните й на знатна дебютантка от глимерата.

— Съжалявам — промърмори тя, — но това е изненада за мен.

— Разбирам. Може ли да говоря с баща ви?

— Той не… не приема посетители. Не е добре. Аз съм негов законен попечител. — Елена прочисти гърлото си. — По силата на Древния закон трябваше да го обявя за… невменяем поради психични проблеми.

Сакстън, син на Тим, й отправи лек поклон.

— Съжалявам да го чуя. Може ли да ви помоля да ми представите документи за потеклото на двама ви? И декларацията за невменяемост?

— Всичко е долу. — Тя се обърна към Лузи. — Ти сигурно трябва да тръгваш, нали?

Лузи погледна Сакстън и очевидно стигна до същия извод като Елена. Мъжът изглеждаше съвършено нормален, костюмът, палтото и куфарчето му бяха типични за адвокат. А и легитимацията му беше в ред.

— Мога да остана, ако предпочиташ — предложи Лузи.

— Не, няма нужда, а и скоро ще се зазори.

— Добре тогава.

Елена изпрати Лузи до вратата и се върна при адвоката.

— Ще ме извините ли за минута?

— Забавете се колкото е необходимо.

— Бихте ли искали… нещо за пиене? Кафе? — Надяваше се той да откаже, защото можеше да му го поднесе само в керамична чаша, а той изглеждаше попривикнал към порцелан от Лимож, да речем.

— Не, няма нужда, но ви благодаря.

Усмивката му беше искрена, без следа от сексуален намек. Но без съмнение той я приемаше за аристократката, която би могла да бъде при друго състояние на финансите й.

На финансите… и на други неща.

— Веднага се връщам. Седнете, моля. — Макар че скъпите му, безукорно изгладени панталони вероятно щяха да протестират при допира си с не особено чистите им малки столове.

Долу в спалнята си тя измъкна изпод леглото заключена метална кутия. Занесе я горе, вцепенена от драматичните събития, стоварили се върху живота й като горящи самолети, падащи от небето. За бога, това, че на прага й бе цъфнал адвокат да търси изгубени наследници беше… адски обичайно, няма що. Тя изобщо не хранеше някакви надежди. Както вървяха нещата напоследък около нея, и тази „златна възможност“ щеше да иде там, където и всичко останало.

Право в мръсния канал.

Щом се върна на горния етаж, постави кутията на масата.

— Всичко е тук вътре.

Елена седна, Сакстън стори същото, като остави куфарчето си на неравния под и впери сивите си очи в кутията. Тя набра комбинацията, отвори тежкия капак и извади кремав плик и три пергамента, навити на рула, от вътрешността на които се подаваха сатенени панделки.

— Това е заключението от освидетелстването — каза тя, като отвори плика и извади отвътре документ.

След като Сакстън го прегледа и кимна, тя му показа бащиния си сертификат за потекло, на който семейното дърво бе красиво изрисувано с черен туш. Под него панделки в жълто, бледосиньо и тъмночервено бяха скрепени с восъчен печат, носещи герба на дядото на баща й.

Сакстън отвори куфарчето си, извади от него бижутерски очила, постави ги на носа си и разгледа внимателно всеки сантиметър от пергамента.

— Автентичен е — произнесе се той. — А другите?

— На майка ми и моят.

Тя ги разгъна и той подложи и тях на същата инспекция. Когато приключи, се облегна на стола и свали очилата.

— Може ли пак да погледна документа за освидетелстване?

Елена му го подаде и той го прочете, а между съвършено извитите му вежди се образува отвесна бръчка.

— Какво точно е състоянието на баща ви в медицинско отношение, ако не възразявате, че питам?

— Страда от шизофрения. Много е болен и честно казано има нужда от денонощни грижи.

Погледът на Сакстън бавно обходи кухнята, като се спря върху петното на пода, алуминиевото фолио на прозорците и старите, едва кретащи електроуреди.

— Имате ли постоянна работа?

Елена застина.

— Не виждам какво общо има това.

— Прощавайте. Абсолютно права сте. Просто… — Той отново отвори куфарчето си и извади от него подвързан документ от петдесет страници и един лист с таблица на него. — Щом удостоверя вас и баща ви като най-близки родственици на Монтраг, а на базата на тези пергаменти съм готов да го сторя, вече никога няма да се тревожите за пари.

Той обърна към нея документа и таблицата и извади златна писалка от вътрешния си джоб.

— Нетното ви състояние сега е значително.

С върха на писалката Сакстън посочи крайната сума в долния десен ъгъл на таблицата.

Елена погледна надолу и примигна. После се наведе още по-ниско над масата, докато очите й не се озоваха на не повече от педя от листа и писалката и… това число.

— Нима… Колко цифри виждам тук? — прошепна тя.

— Осем вляво от десетичната запетая.

— И започва с три?

— Да. Има и недвижима собственост. В Кънектикът. Можете да се преместите там по всяко време, когато пожелаете, щом приключа с документите, което ще стане в рамките на деня, след което веднага ще ги предам на краля за неговото одобрение. — Той се облегна назад. — По закон парите, недвижимият имот и личните вещи, включително произведенията на изкуството, антиките и колите ще са собственост на баща ви, докато се пресели в Небитието. Но с документа ви за попечителство вие ще управлявате цялото имущество в негова полза. Предполагам, че вие сте посочена за негова наследница в завещанието му?

— Ъъъ… Извинете, какъв беше въпросът?

Сакстън се усмихна добродушно.

— Има ли баща ви завещание? Включена ли сте в него?

— Не… не, няма. Не притежаваме никакво имущество.

— Имате ли братя или сестри?

— Не. Сама съм. Сами сме с него, след като мамен почина.

— Какво ще кажете да съставя завещание за него във ваша полза? При кончината на баща ви бездруго всичко ще дойде при вас, но наличието на завещание ще опрости нещата, защото няма да ви е нужен подписът на краля при прехвърлянето на имуществото.

— Би било… Чакайте, вие вземате скъпо, нали? Не мисля, че е по възможностите ни…

— Можете да си позволите хонорара ми. — Той отново почука с писалката по таблицата. — Повярвайте ми.

През дългите часове на мрак, след като Рот изгуби зрението си, той падна по стълбите — пред всички, събрали се в трапезарията за Последното хранене. Подхлъзването го запрати презглава чак до мозаечния под на фоайето.

Излагацията можеше да е по-голяма само, ако се бе облял в кръв.

О… момент. Когато вдигна ръка да отметне косата си назад, напипа нещо влажно, а със сигурност знаеше, че не му е потекла лига.

— Рот!

— Братко…

— По дяволите, какво…

— Господи…

Бет беше първата от множеството, която стигна до него, ръцете й хванаха раменете му, докато от носа му се стичаше топла кръв.

Други ръце се протегнаха към него през мрака, ръцете на братята му, ръцете на техните шелан, всичките нежни, грижовни, състрадателни.

С гневно замахване той ги отблъсна до една и понечи да се изправи на крака. Но тъй като нямаше никаква ориентация, се озова стъпил до половината на последното стъпало, което го накара отново да изгуби равновесие. Сграбчи перилата, някак успя да се задържи прав и запристъпя назад, като не знаеше дали върви към входната врата, към билярдната зала, към библиотеката или към трапезарията. Бе напълно изгубен в пространството, което познаваше така добре.

— Няма ми нищо — изръмжа той. — Добре съм.

Около него всички се умълчаха. Заповедният му глас не бе смекчен от слепотата му, авторитетът му като крал бе непоклатим, макар нищичко да не виждаше, по дяволите… Гърбът му се блъсна в стена, над него кристален аплик звънна от разтърсването и нежният му звук отекна в тишината.

Господи… Боже. Не можеше да продължава така да залита, да се блъска във всичко, да пада. От друга страна, той нямаше думата.

Откакто бе попаднал в плен на мрака, все се надяваше очите му отново да заработят. Но времето минаваше, а Хавърс нямаше конкретни отговори, доктор Джейн също бе озадачена. Истината, която усещаше със сърцето си, започна да си проправя път и към мозъка му: тъмата, в която се бе озовал, беше вече неговата нова планета, по която крачеше.

Или падаше, като в дадения случай.

Апликът над главата му спря да се люлее. Всяка частица от него крещеше и той се молеше никой, дори Бет, да не се опита да го докосне, да му заговори или да го успокоява, че всичко ще се оправи.

Никога вече нямаше да се оправи. Той нямаше да си върне зрението, както и да се опитваха да го лекуват, без значение колко пъти се хранеше, колко често почиваше и колко добре се грижеше за себе си. Дяволите да го вземат, дори преди Ви да сподели видението си, Рот знаеше какво го чака: зрението му отслабваше през вековете, от години имаше главоболие, а през последните дванайсет месеца то силно се беше изострило.

Знаеше, че ще свърши така. През целия си живот го бе знаел и игнорирал, но реалността беше налице.

— Рот. — Мери, шелан на Рейдж, беше тази, която наруши мълчанието. Гласът й бе равен и тих, без сянка от паника или стеснение. Контрастът с хаоса в съзнанието му го накара да се вслуша в звука, макар да не можеше да отговори, защото нямаше глас. — Рот, протегни лявата си ръка. Ще пипнеш касата на вратата към библиотеката. Влез вътре и направи четири крачки назад в стаята. Искам да говоря с теб и Бет ще дойде с мен.

Думите бяха толкова спокойни и разумни, подобни на карта сред джунгла от трънаци, и той последва напътствията с отчаянието на изгубен пътешественик. Протегна ръка и… да, напипа грапавата каса на вратата. С две ръце опипа рамката и направи четири крачки назад.

Последваха го тихи стъпки от два чифта крака. Вратите на библиотеката се затвориха. Той се ориентира къде бяха жените по едва доловимото им дишане. Никоя от тях не стоеше плътно до него, което беше добре.

— Рот, мисля, че трябва да направим някои временни промени — прозвуча гласът на Мери отдясно. — В случай че зрението ти не се върне скоро.

Елегантно поднесено, каза си той.

— Какви например? — промърмори.

Отговори Бет, от което му стана ясно, че двете очевидно вече го бяха обсъждали.

— Бастун, за да ти помага да пазиш равновесие, и сътрудници в кабинета, за да можеш да се върнеш към работата си.

— А може би и други видове помощ — добави Мери.

Докато осмисляше думите им, ударите на сърцето кънтяха в ушите му и той се опитваше да се абстрахира от тях. Да, лесно беше да се каже. Когато го покри студена пот, избила на горната му устна и под мишниците, той се запита дали причината беше страхът или усилието да се удържа да не рухне пред тях.

Вероятно и двете. Това, че не виждаше, бе лошо, но повече го измъчваше клаустрофобията. Без зрението си като ориентир, той бе пленник в тясното пространство под кожата си, затворник с тялото си без изход — а такава гадост никак не му понасяше. Твърде много му напомняше за тесния килер, в който баща му го заключи като малък… заключен, докато родителите му бяха убивани от лесъри…

Болезненият спомен накара коленете му да омекнат и изгубил равновесие, той залитна встрани. Бет го подхвана и леко го насочи, така че като се стовари, беше върху канапето. Докато се мъчеше да диша, стискаше здраво ръката й и единствено този контакт го удържа да не захлипа като някой лигльо.

Светът беше изчезнал… светът беше изчезнал… светът беше…

— Рот — заговори Мери, — ако се върнеш към работата си, това ще ти помогне, а ние ще се погрижим да те улесним. Има решения, които ще направят нещата по-безопасни и ти ще се приспособиш…

Тя продължи да говори, но Рот не я чуваше. Можеше само да мисли, че вече нямаше да има битки за него, никога. Нито пък лесен начин да се движи из къщата. Нямаше как дори и смътно да зърне какво има в чинията му, или кой седи на масата му, или с какво е облечена Бет. Не знаеше как ще се бръсне, как ще избира дрехите си от гардероба, как ще открива шампоана и сапуна. Как щеше да тренира? Нямаше да му е възможно да вдига щанги, да си включва пътеката, нито… нито дори да връзва връзките на маратонките си…

— Имам чувството, че съм умрял — задавено изрече той. — Ако ще е все така… то мъжът, който бях… е мъртъв.

Гласът на Мери прозвуча право насреща му.

— Рот, виждала съм и други да минават през това, което преживяваш сега. Пациентите ми аутисти и родителите им се научаваха да гледат по нов начин на нещата. За тях не е дошъл краят. Това не е смърт, просто различен начин на живот.

Докато Мери говореше, Бет го милваше по ръката и пръстите й минаваха по татуираното родословно дърво. Докосването й го караше да мисли за многото мъже и жени преди него, чийто кураж бе подложен на изпитания.

Намръщи се, внезапно засрамен от своята слабост. Ако сега майка му и баща му бяха живи, щеше да му е неловко да го видят как се държи. А и Бет… неговата възлюбена, неговата спътница, неговата шелан, неговата кралица също не биваше да го вижда такъв.

Рот, син на Рот, не биваше да рухва под бремето, стоварило се върху него. Трябваше да го носи гордо изправен. Така постъпваха членовете на Братството. Така постъпваше един крал. Така постъпваше един достоен мъж. Не биваше да рухва под тежестта, трябваше да се издигне над болката и страха, да бъде силен не само заради тези, които го обичаха, а и заради себе си.

А вместо това той се търкаляше по стълбите като пияница. Рот прочисти гърлото си. И още веднъж.

— Трябва… да говоря с някого.

— Добре — отвърна Бет, — ще ти доведем, който ти е нужен.

— Не, ще отида сам. Извинете ме. — Изправи се и пристъпи напред… право в масичката за кафе. Преглътна ругатнята, потърка брадичката си и промълви: — Може ли просто да ме оставите тук? Моля ви.

— Нека… — Гласът на Бет пресекна. — Нека само ти почистя лицето.

Той разсеяно потърка бузата си и усети влага. Кръв. Все още кървеше.

— Няма нужда. Добре съм.

Чу се леко шумолене, когато двете жени тръгнаха към вратата, а после щракването на бравата — едната от двете я беше натиснала.

— Обичам те, Бет — бързо каза Рот.

— И аз те обичам.

— Всичко… ще се оправи.

Още едно щракване и вратата се затвори.

Рот седна на пода там, където си беше. Нямаше си доверие да броди из библиотеката, за да търси по-добра позиция. Когато се настани, изпукване от огъня в камината му даде някакъв ориентир… осъзна, че може да си представи стаята в съзнанието си. Ако се пресегнеше надясно… да. Ръката му докосна един от гладките крака на масата до дивана. Той прокара длан по плота отгоре и напипа… да, подложките за чаши, които Фриц държеше там спретнато подредени. И малка книга с кожена подвързия… и основата на абажура.

Това му донесе успокоение. Беше изпитал странното чувство, че светът е изчезнал просто защото не можеше да го вижда. Но всъщност всичко си беше там.

Той затвори очи и отправи молба.

Мина много време, преди тя да получи отговор, много, много време, преди духът му да се понесе и той се озова върху твърд под до фонтан, който тихо ромолеше. Питал се бе дали ще е сляп и от Другата страна и така беше. Но все пак, също както с библиотеката, знаеше как изглежда мястото, макар и да не можеше да го види. Вдясно имаше дърво с чуруликащи птици, а пред него беше фонтанът с бликащите води, до него беше лоджията с колонадата, която бе част от личните покои на Скрайб Върджин.

— Рот, сине на Рот. — Той не чу как майката на расата се бе приближила, но тя се носеше над земята така, че черните й одежди никога не докосваха пода под нея. — Каква е целта на идването ти при мен?

Тя знаеше дяволски добре защо е дошъл и той нямаше намерение да играе повече нейната игра.

— Искам да знам защо ми причини това.

Птиците замлъкнаха, сякаш стъписани от неговата непочтителност.

— Какво съм ти причинила?

Гласът й прозвуча както когато се бе появила в Гробницата с Вишъс — отчуждено и незаинтересовано. Което бе достатъчно да те вбеси, ако имаш проблем да слезеш по собственото си стълбище.

— Зрението ми, дяволите го взели. Нима ми го отне, задето ходех да се бия? — Той смъкна очилата си и ги захвърли на гладкия под. — Ти ли ми причини това?

Едно време тя би го пребила до кръв за такова неподчинение и докато чакаше какво ще го сполети, той почти се надяваше тя да го изпепели със светкавица.

Но не последва физическо наказание.

— Каквото бе писано, нямаше как да не стане. Битките нямат нищо общо със загубата на зрението ти, нито пък аз. Сега се върни в своя свят и ме остави да обитавам моя.

Той знаеше, че се е извърнала, защото гласът й заглъхна, когато пое в обратната посока.

Рот се намръщи. Беше дошъл, очаквайки пререкание, дори го искаше. А вместо това? Нищо, за което да се хване, нито дори упрек за преднамерената му непочтителност. Рязката промяна бе толкова очевидна, че за момент той напълно забрави слепотата си.

— Какво става с теб?

Не получи отговор, само една врата се затвори тихо.

В отсъствието на Скрайб Върджин птиците останаха безмълвни и единствения му ориентир бе нежният ромон на фонтана. Докато до него не се приближи някой друг.

По инстинкт веднага зае бойна поза и се изненада да открие, че не бе толкова беззащитен, както си бе мислил. При отсъствието на зрението му ушите му допълваха картината, която очите вече не пресъздаваха. Знаеше къде се намира присъстващият по шумоленето на дрехите му и едно странно цък, цък, цък и… по дяволите, чуваше биенето на сърцето му.

Силно. Равномерно.

Какво правеше тук мъж?

— Рот, сине на Рот.

Не беше мъжки глас, а женски. И все пак оставяше впечатление за мъжко присъствие. Или просто за сила и власт?

— Коя си ти? — попита той.

— Пейн.

— Коя?

— Няма значение. Я кажи, намислил ли си да правиш нещо с тези юмруци? Или просто ще си стоиш там?

Той мигом отпусна ръце, тъй като бе крайно неуместно да се посяга на жена…

Ъперкътът, попаднал в челюстта му, бе толкова силен, че разтърси главата и раменете му. Зашеметен повече от изненада, отколкото от болка, той с усилие възстанови равновесието си. В мига, в който го направи, свистящ звук бе последван от нов удар, който го уцели под брадичката и отметна главата му назад.

Но дотук бе с нейните чисти удари. Защитните му инстинкти и годините на тренировки събудиха реакциите му и макар да не виждаше нищо, слухът му заместваше зрението му и му казваше къде се намират краката и ръцете на противника. Изненадващо сграбчи тънката китка на жената и я завъртя в кръг.

Петата й силно се заби в пищяла му и острата болка го ядоса, а в следващия миг като че го шибнаха през лицето с въже. Грабна го, като се надяваше да е плитка, прикрепена към…

Дръпна я силно и усети как тялото й залитна назад. Да, прикрепена към главата й. Идеално.

Да наруши баланса й беше лесно, ала тя беше дяволски силна. Докато само един крак поддържаше тежестта й, тя успя да скочи, да се извърти и да го улучи с коляно в рамото.

Чу я да се приземява и да се готви за нова атака, но той държеше здраво косата й и я контролираше чрез нея. Но също като водата тя бе флуидна, винаги в движение, удряше го отново и отново, докато накрая не се видя принуден да я събори на земята и да я прикове там със здрава хватка.

Бруталната сила надви гъвкавостта.

Задъхан, той се вгледа в лицето, което не можеше да види.

— Какъв ти е проблемът, дявол го взел?

— Отегчена съм. — И след тези думи тя с все сила го фрасна с глава в носа.

Болката го накара да се почувства като на въртележка и хватката му се разхлаби за кратко. Това й бе достатъчно, за да се освободи отново. Сега той се озова отдолу, ръката й притискаше гърлото му и с такава сила, че най-вероятно си помагаше с другата ръка.

Рот се бореше да вкара въздух в дробовете си. Дявол го взел, тя щеше да го убие, ако продължаваше така. Наистина.

Някъде дълбоко в него, в мозъка на костите му, чак в ДНК веригите му се зароди реакцията му. Нямаше да се остави да умре тук и сега. Не, да му се не види. Той беше от оцеляващите. Беше боец. И която и да беше тази кучка, не тя щеше да скъса входния му билет към Небитието.

Рот нададе боен вик въпреки желязната хватка около гърлото си и направи тъй светкавично движение, че сам не го усети. Знаеше само, че части от секундата по-късно жената лежеше по очи върху мрамора, а двете й ръце бяха извити зад гърба й.

Съвършено без причина той си припомни как преди бог знае колко нощи бе изтръгнал ръцете на онзи лесър в пряката, преди да убие негодника. Щеше да направи точно същото и с нея…

Смехът, прозвучал под него, бе това, което го спря. Жената… се смееше. И не като някой изгубил разсъдъка си. Тя искрено се забавляваше, макар сигурно да бе наясно, че всеки миг ще изгуби съзнание от болката, която той щеше да й причини. Рот отпусна хватката си съвсем малко.

— Ти си откачена мръсница, известно ли ти е това?

Коравото й тяло потрепваше под него, когато тя продължи да се смее.

— Известно ми е.

— Ако те пусна, пак ли дотук ще го докараме?

— Може би. А може би не.

Странно, но някак си му хареса тази неизвестност и след миг я освободи, както би сторил със злонравен жребец: рязко и примирено. Когато се изправи на крака, очакваше тя отново да го връхлети и донякъде се надяваше на това.

Жената си остана където беше, върху мраморния под, и отново се раздаде цъкането.

— Какъв е този звук? — попита той.

— Имам навик да щракам с ноктите на безименния си пръст и на палеца.

— О, страхотно.

— Хей, ще наминеш ли скоро пак насам?

— Не знам. Защо?

— Защото се забавлявах повече, отколкото ми се е случвало от… от дълго време.

— Та коя си, казваш? И защо преди не съм те виждал тук?

— Да речем, че Тя никога не е знаела какво да прави с мен.

От тона на жената беше ясно коя е тази Тя.

— Е, Пейн, може да дойда пак за още от същото.

— Хубаво. Направи го скоро. — Той я чу да се изправя. — Впрочем, очилата ти са до левия ти крак.

Разнесе се шумолене и тихо затваряне на врата.

Рот вдигна очилата си и даде малко почивка на краката си, като приседна на мрамора. Интересно, болката в крака му доставяше удоволствие, смъденето в рамото, пулсирането на всички натъртени места. Те бяха нещо познато, част от историята и настоящето му и щеше да има нужда от тях в неизвестното, плашещо тъмно бъдеще.

Тялото му все още му принадлежеше. Още функционираше. Още можеше да се бие и може би с малко тренировки щеше да постигне предишната си форма.

Не беше умрял.

Още беше жив. Да, не виждаше, но още можеше да докосва своята шелан и да прави любов с нея. Още можеше да мисли, да говори, да ходи и да чува. Ръцете и краката му действаха безукорно, както и дробовете и сърцето му.

Приспособяването нямаше да е лесно. Един наистина страхотен двубой нямаше да му спести дългите месеци на непохватно привикване, на притеснение, гняв и грешки.

Ала имаше перспектива. И за разлика от окървавения му при падането по стълбите нос, кръвта, която сега бършеше, вече не бе символ на всичко, което бе изгубил. По скоро обединяваше всичко, което все още притежаваше.

Когато Рот възвърна форма в библиотеката в имението на Братството, той се усмихваше, а щом се изправи и изохка от болката в единия си крак, тихичко се засмя.

Съсредоточи се, направи с куцукане две стъпки наляво… откри канапето. Десет напред… откри вратата. Отвори я, направи петнайсет стъпки напред… откри балюстрадата към главното стълбище.

Чуваше как се хранят в трапезарията, тихото потракване на сребърни прибори по порцелана запълваше липсата на обичайното бъбрене. Подуши… да, агнешко. Ето за това ставаше дума.

Когато направи трийсет и пет премерени стъпки наляво, започна да се смее и смехът му се засили, когато обърса лице и върху ръката му покапа кръв.

Съвсем точно разбра кога всички го видяха. Вилиците и ножовете бяха пуснати в чиниите, столове изтропаха, отместени назад, разнесоха се ругатни.

А Рот се смееше ли, смееше.

— Къде е моята Бет?

— О, мили боже! — възкликна тя, като отиде при него. — Рот… какво се е случило?

— Фриц! — извика той, като придърпа своята кралица към себе си. — Ще ми приготвиш ли порция? Гладен съм. И ми донеси кърпа да си попия кръвта. — Той стисна ръката на Бет. — Заведи ме до мястото ми, любов моя.

Надвисна мълчание, в което кънтеше неизказана почуда. Холивуд пръв попита:

— Кой, дявол го взел, използва лицето ти вместо футболна топка?

Рот сви рамене и потърка гърба на своята шелан.

— Сприятелих се с някого.

— Бива си го приятелят ти.

— Приятелка е. И наистина си я бива.

— Приятелка ли?!

От стомаха на Рот се разнесе къркорене на черва.

— Мога ли най-сетне да се нахраня или не?

Внезапно всички се отпуснаха, свободно зазвучаха разговори и шумове и Бет го поведе навътре в трапезарията. Когато седна, поставиха в ръката му влажна кърпа и го лъхна божественият аромат на агнешко и розмарин.

— За бога, ще седнете ли най-после? — смъмри ги той и се залови да бърше лицето и шията си. Сред шумовете от наместване на столове, той намери ножа и вилицата си и като опипа с тях съдържанието на чинията си, различи агнешкото, пресните картофки и… граха. Да, тия търкалящите се бяха зрънца грах.