Отмъстена любов

55.

— И какво, по-добре ли се почувства, като го отряза така?

Елена спря пред страничния изход на клуба и погледна през рамо към охранителката.

— Изобщо не е твоя работа. Няма да отговоря на въпроса ти.

— За твое сведение, този мъж се намира в тази отвратителна ситуация заради мен, майка си и сестра си. Мислиш, че си твърде добра за него ли? Браво. Къде си расла, че всичко около теб е толкова идеално?

Елена застана пред жената, макар силите им далеч да не бяха равностойни предвид фигурата на охранителката.

— Никога не съм го лъгала — така е в моя идеален свят. Всъщност това дори не е идеално, това е нормално.

— Той върши, каквото трябва, за да оцелее. Това е много нормално не само за твоя вид, но и за симпатите. Само защото животът ти е бил лесен…

Елена се приближи до лицето на жената.

— Ти изобщо не ме познаваш.

— Не искам и да те познавам.

— Както и аз. — Думата „кучко“ остана неизказана, но подразбираща се.

— Добре де, стига, стига — намеси се Трез и ги раздели. — Хайде по-кротко и без женски бой, става ли? Нека те закарам у вас. А ти — посочи към Хекс — иди да видиш добре ли е той.

Охранителката стрелна Елена ядно с очи.

— Внимавай какви ги вършиш.

— Защо? Иначе ще ме издебнеш пред задната ми врата ли? В сравнение с онова чудо снощи направо си като кукла Барби.

Трез и жената мигом замръзнаха.

— Кой се е появил пред задната ти врата? — попита охранителката.

Елена отправи настойчив поглед към Трез.

— Може ли вече да си вървя у дома?

— Кой беше? — попита той.

— Някаква като от японска костюмирана драма, адски злобна.

Двамата изрекоха в един глас:

— Трябва да се преместиш.

— Чудесно предложение, благодаря — отвърна Елена, извърна се рязко и отиде до вратата. Когато натисна дръжката, тя, естествено, се оказа заключена, така че не й оставаше друго, освен да чака да я пуснат да излезе. Да му се не види. Прехапа долната си устна и се вкопчи в дръжката, готова със зъби и нокти да си проправи път навън.

За щастие Трез дойде и я освободи като птичка от кафез, а тя излетя от клуба навън в студа, далеч от горещината, шума и напластеното отчаяние вътре, които я задушаваха.

Или може би задушаването всъщност бе причинено от разбито сърце?

Какво значение имаше?

Тя зачака пред следващата врата, тази на бентлито, с желанието да не й беше нужна кола, за да се прибере у дома, но знаеше, че щеше да мине много време, преди да успокои дишането си, а какво ли оставаше за дематериализиране.

По пътя на връщане нямаше представа кои улици са пресекли, на кои светофари са спирали и какви коли са се движели около тях. Просто седеше напълно безжизнена на задната седалка на бентлито, с лице, обърнато към прозореца и невиждащи очи, взрени навън.

Симпат. И спеше със своята полусестра. Сводник. Наркодилър. Убиец, без съмнение…

Колкото повече се отдалечаваха от центъра, дишането й вместо да се нормализира, ставаше по-затруднено. Най-лошото бе, че не можеше да се освободи от образа на Ривендж, коленичил пред нея, хванал в ръка евтините й маратонки, с тъй нежни и добри аметистови очи, с глас, прекрасен като звуците на цигулка. „Не го ли осъзнаваш, Елена? Без значение в какво си облечена… за мен ти винаги ще блестиш като диамант.“

Това щеше да е един от двата му призрачни образа. Щеше да го запомни коленичил пред нея и да съпоставя тази гледка с другата в клуба отпреди малко, с която й разкри истината.

Бе искала да повярва в приказката. И го беше сторила. Но също като горкия млад Стефан фантазията бе мъртва и останките бяха ужасяващи — студен труп, който тя щеше да обвие в размисли, но уханието нямаше да е на ароматни билки, а на сълзи.

Затвори очи и се отпусна назад в облегалката, мека като памук. Най-после колата намали и спря, а тя посегна към дръжката на вратата. Трез излезе пръв и й отвори.

— Може ли да кажа нещо? — промърмори той.

— Разбира се. — Защото нямаше да го чуе каквото и да беше. Мъглата наоколо й бе твърде гъста, а светът й, като този какъвто баща й се стремеше да си създаде — ограничен само до онова, което бе най-близо до нея… до болката.

— Той не направи това без причина.

Елена вдигна поглед към мъжа. Беше толкова сериозен и искрен.

— Разбира се, че не. Искаше да повярвам в лъжите му, а прикритието му бе провалено. Нямаше вече къде да ходи.

— Нямах предвид това.

— Щеше ли да ми признае тези неща, ако не беше изобличен? — Мълчание. — Ето го и отговора.

— Има неща, които не знаеш.

— Мислиш ли? А може би той е много по-малко от онова, което ти се иска да вярваш за него. Какво ще кажеш?

Тя се обърна и влезе през вратата, която сама можеше да отвори и отново да заключи. Вътре се облегна безсилно на касата й, огледа познатата мизерия пред себе си и й се прииска да рухне.

Не знаеше как щеше да преодолее това. Нямаше никаква представа.

Когато бентлито потегли, Хекс се отправи към офиса на Рив. Почука веднъж, но не получи отговор и тогава набра кода и отвори вратата.

Рив седеше зад бюрото си и пишеше на лаптопа. До него беше новият му мобилен телефон, прозрачно пликче с някакви големи бели таблетки и опаковка бонбони „М&М“.

— Знаеше ли, че Принцесата е ходила при нея? — попита Хекс. Той не отговори и тя изруга. — Защо не ми каза?

Рив продължаваше да пише и лекото потракване на клавишите напомняше тихите звуци в библиотека.

— Защото не беше от значение.

— Как ли пък не! За малко да набия жената за едното нищо.

От екрана към нея мигом се вдигнаха злостни зачервени очи.

— Никога не смей да докосваш Елена.

— Признай, Рив, че тя ти би дузпата най-безмилостно. Мислиш ли, че беше забавно за гледане?

Той насочи пръст към нея.

— Не е твоя работа. И никога, ама никога няма да я докосваш. Ясно ли е?

Очите му святкаха предупредително срещу нея, сякаш някой му беше пъхнал фенер в задника и го беше включил. Тя си каза, че явно се приближава към ръба на пропаст и всяка следваща крачка прави по-вероятен скока й в нея и то без парашут.

— Мисълта ми е следната: добре би било да знам предварително, че искаш тя да те зареже.

Рив отново се зае с писането.

— Значи затова беше обаждането снощи — продължи да разпитва тя. — Тогава си узнал, че кучката е посетила приятелката ти.

— Да.

— Трябваше да ми кажеш.

Преди Хекс да получи отговор, слушалката в ухото й изпука и после се разнесе гласът на един от подчинените й:

— Детектив Де ла Крус е тук, иска да те види.

Хекс вдигна китка и отвърна:

— Заведи го в кабинета ми. Сега идвам. И изведи всички момичета от ВИП зоната.

— Полиция ли? — измърмори Рив, без да спира да пише.

— Мда.

— Радвам се, че даде на Грейди да се разбере. Не понасям типове, дето бият жените си.

— Мога ли да направя нещо за теб? — попита Хекс сковано с чувството, че я изолира. Искаше да помогне на Рив, да облекчи мъката му, да се погрижи за него, но по своите си стандарти: не като му предложи вана с пяна и горещ шоколад; тя искаше да очисти Принцесата.

Той отново вдигна поглед към нея.

— Както казах снощи, ще те помоля да се погрижиш за някого.

Хекс трябваше да укроти жаждата си за убийство. Ако той щеше да иска от нея да елиминира Принцесата, не би имало причина да вика приятелката си тук, демонстративно да показва как я е лъгал и да се остави да го срита като краставо куче.

По дяволите, сигурно беше за гаджето — той щеше да я помоли да се погрижи нищо да не се случи на Елена. И като познаваше Рив, без съмнение щеше да се опита да й окаже и финансова помощ. Ако се съдеше по простичкото облекло на мацката, липсата на бижута и естествено държане без излишни фасони, тя явно не беше от богато семейство.

Ех, че забавно. Да накара тази да приеме пари от мъж, когото мразеше, щеше да е голям купон.

— На твоите услуги съм — сухо изрече Хекс на излизане.

Докато си проправяше път през клуба, се молеше да не я ядоса някой тъкмо сега, когато в заведението имаше ченге. Когато най-сетне се добра до кабинета си, се беше овладяла и отвори вратата със скована усмивка на лицето си.

— Добър вечер, детектив.

Де ла Крус се обърна. Държеше малко пълзящо растение, не по-голямо от дланта му.

— Нося ви подарък.

— Казах ви, не ме бива с нищо живо.

Той го постави на бюрото.

— И все пак двамата с него може би ще ви открехнем малко по малко.

Тя седна на стола си, втренчи се в крехката живинка и почувства пристъп на паника.

— Не мисля, че…

— Преди да кажете, че не мога да ви подарявам нищо, тъй като съм държавен служител — той извади касова бележка от джоба си, — не струва и три долара. По-малко от кафе в „Старбъкс“.

Постави бялото листче до тъмнозелената пластмасова саксийка.

Хекс се прокашля.

— Макар да оценявам вашата загриженост за обогатяването на интериора ми…

— Няма нищо общо с избора ви на обзавеждане. — Той се усмихна и седна. — Знаете ли защо съм тук?

— Открили сте убиеца на Криси Андрюз.

— Така е. Извинявайте за вулгарния израз, но лежеше пред надгробната й плоча с отрязан и натъпкан в устата му член.

— Ох. Олеле.

— Бихте ли ми казали къде бяхте снощи? Или искате първо да повикате адвоката си?

— Защо ми е? Нямам какво да крия. Бях тук през цялата вечер. Може да попитате, когото искате от охранителите.

— През цялата вечер?

— Да.

— Открих следи от стъпки на местопрестъплението, от нещо като войнишки обувки, малък номер. — Той погледна надолу. — Подобни на тези, с които сте сега.

— Бях на гроба. Естествено, че бях. Жалея за скъпа приятелка. — Тя вдигна крака, за да може той да разгледа подметките й, като знаеше, че са различни като модел и марка от онези, с които беше предишната нощ. Размерът им също беше различен, носеше ги с подплънки и бяха номер и половина по-големи.

— Хмм. — След като ги разгледа, Де ла Крус се облегна назад, събра върховете на пръстите си и се подпря на подлакътниците на стола от неръждаема стомана. — Мога ли да съм откровен с вас?

— Да.

— Мисля, че вие сте го убили.

— Така ли?

— Да. Убийството е извършено брутално и по всичко личи, че е с цел разплата. Патологът също като мен вярва, че Грейди е бил жив, когато е бил… обработен, да кажем. И не е касапска работа. Кастриран е професионално, сякаш извършителят е трениран да убива.

— Това е престъпен квартал и много от приятелите на Криси бяха съмнителни личности. Всеки от тях би могъл да го направи.

— На погребението присъстваха главно жени.

— И смятате, че жена не е способна на нещо такова? Много шовинистко изказване, детектив.

— О, аз знам, че жените могат да убиват, повярвайте ми. Ето вие например, изглеждате като жена, която е способна на това.

— Така бихте ме определили? Само защото нося черни кожени дрехи и работя като охранител в клуб?

— Не. Бях с вас, когато идентифицирахте трупа на Криси. Видях как я погледнахте и това ме кара да мисля, че вие сте го извършили. Имате мотив за отмъщение, имали сте и възможността, защото всеки може да се измъкне оттук за час, да си свърши работата и пак да се върне. — Той се изправи и отиде до вратата, после спря с ръка върху топката на бравата. — Съветвам ви да си намерите добър адвокат. Ще ви е нужен.

— Сбъркали сте адреса, детектив.

Той бавно поклати глава.

— Не съм. Повечето хора, с които отивам да говоря, когато е замесен труп, най-напред ми казват, било вярно или не, че не са го извършили те. Вие не казахте нищо подобно.

— Може би защото не чувствам необходимост да се защитавам.

— А може би нямате угризения, защото Грейди е бил мръсник, пребил жена до смърт и вие, точно както всички нас, имате непоносимост към подобни престъпления. — Очите на Де ла Крус бяха тъжни и уморени, когато завъртя топката на бравата. — Защо не оставихте ние да го пипнем? Да го пратим в затвора. Трябваше да изчакате ние да се погрижим.

— Благодаря за растението, детектив.

Той кимна, сякаш правилата на играта вече бяха договорени и мястото на мача уточнено.

— Намерете си адвокат. Спешно.

Вратата се затвори след него, а Хекс се облегна и заразглежда пълзящото растение. Приятен зелен цвят, каза си. Харесваше й и формата на листата, заострени и симетрични, те радваха окото, а тъничките им жилки образуваха красива плетеница.

Накрая тя щеше да убие невинното нещастниче.

Почукване на вратата я накара да вдигне поглед. Влезе Мари-Терез, ухаеща на „Еуфория“ на Калвин Клайн и облечена в широки сини джинси и бяла блуза. Очевидно смяната й не беше започнала още.

— Току-що проведох интервю с две момичета.

— Хареса ли някоя от тях?

— Едната крие нещо. Не съм сигурна какво. Другата става, макар че нещо са оплескали със силикона в циците й.

— Да я пратим ли при доктор Малик?

— Май ще трябва. Достатъчно хубавка е да привлича клиенти. Искаш ли да се видиш с нея?

— Не точно сега, но да. Утре вечер става ли?

— Ще се погрижа да е тук, само кажи в колко…

— Може ли да те питам нещо?

Мари-Терез кимна без колебание.

— Разбира се.

В мълчанието, което последва, на върха на езика на Хекс беше да отвори дума за малкото приключение на Джон и Джина в банята. Но какво имаше да се знае по въпроса? Беше обичайна за клуба сделка.

— Аз бях тази, която го прати при Джина — тихо проговори Мари-Терез.

Хекс мигновено вдигна очи към нея.

— Кого?

— Джон Матю. Аз го пратих при нея. Прецених, че ще е по-лесно.

Хекс запрелиства безцелно броя на „Колдуел Куриър Джърнъл“ върху бюрото си.

— Нямам представа за какво говориш.

Изражението на Мари-Терез ясно говореше: „Да бе, как ли пък не“, но тя не продължи да упорства, което й правеше чест.

— В колко часа утре?

— За кое?

— За срещата с новото момиче.

О, вярно.

— Да кажем, в десет.

— Добре ми звучи.

Мари-Терез тръгна към вратата.

— Хей, ще ми направиш ли услуга? — Жената отново се обърна и Хекс й подаде малкото растение. — Отнеси го у дома си, става ли? И, знам ли… погрижи се да оживее.

Мари-Терез погледна растението, сви рамене и се приближи да го вземе.

— Обичам растения.

— Което значи, че това чудо тук уцели печалба от тотото. Защото аз не обичам.