Отмъстена любов

14.

В имението на Братството Рот се прости с надеждата, че скоро ще се почувства по-добре по отношение на ситуацията с Бет. Мамка му, можеше да прекара целия следващ месец седейки в изящното си кресло, но това само щеше да му докара изтръпване на задника.

А междувременно мъжете в коридора можеха да хванат ръжда от чакане, а и ставаха нетърпеливи.

Отвори двойните врати със силата на волята си и пред погледа му се появиха неговите братя. Докато наблюдаваше през бледосиния кабинет огромните им фигури в коридора, той ги разпознаваше не по лицата или дрехите, а заради кръвната връзка помежду им.

Церемониите в гробницата, които ги бяха свързали в едно цяло, все още си казваха думата, макар да се бяха случили толкова отдавна.

— Какво стоите там? — попита, докато братята се взираха в него. — Не отворих проклетата врата, за да ме наблюдавате като рядко животно в зоологическата градина.

Братята пристъпиха вътре с масивните си ботуши с изключение на Рейдж, който носеше джапанки, нещо типично за него, докато си беше у дома, независимо от сезона. Всеки от воините зае обичайното си място в помещението. Зи застана до камината, Ви и Бъч се настаниха върху подсиленото неотдавна канапе, чиито крака бяха тънки като моливи. Рейдж се доближи до бюрото, пошляпвайки с джапанките си и натисна един бутон на телефона, за да включи високоговорителя, а после набра номера на Фюри.

Никой не каза нищо за разпилените по пода листове. Никой не понечи да ги вдигне. Държаха се, все едно бъркотията не съществуваше, и Рот предпочиташе да е така.

Докато затваряше вратите с волята си, той се замисли за Тор. Братът беше в къщата в края на коридора със статуите, само през няколко врати, но все едно се намираше на друг континент. Поканването му на събранието би било безсмислено, или по-скоро проява на жестокост, като се имаше предвид състоянието му.

— Ало? — чу се гласът на Фюри от високоговорителя.

— Всички сме тук — съобщи Рейдж и махна обвивката на близалката си, а после изшляпа до грозния зелен фотьойл.

Чудовищната мебел принадлежеше на Тор и беше преместена тук, когато след убийството на Уелси той изчезна, за да може Джон Матю да спи на него. Рейдж предпочиташе да сяда там заради теглото си. Това наистина беше най-безопасният вариант за задника му.

Когато всички се настаниха, в стаята се възцари мълчание и се чуваше само хрупането на Холивуд, тикнал в уста черешовата близалка.

— За бога — изръмжа най-накрая Рейдж, без да изважда близалката. — Просто ни го кажи. Каквото и да е. Скоро ще започна да крещя. Умрял ли е някой?

Не, но той със сигурност се чувстваше така, все едно бе погубил нещо.

Рот хвърли поглед към братята, а после огледа всеки поотделно.

— Ще ти бъда партньор, Холивуд.

— Партньор? В какъв смисъл? — Рейдж се озърна, за да се убеди дали и останалите са чули същото като него. — Не говориш за игра на бридж, нали?

— Не — обади се тихо Зи. — Не мисля, че има това предвид.

— Мили. Боже. — Рейдж извади друга близалка от джоба на якето си. — Законно ли е?

— Вече да — промърмори Ви.

Фюри също се включи.

— Я почакай… Правиш го, за да ме заместиш ли?

Рот поклати глава, макар че братът не можеше да го види.

— Правя го, за да заместя многото воини, които загубихме.

Изведнъж от всички страни изригнаха разговори, сякаш бе отворена кутийка кока-кола. Бъч, Ви, Зи и Рейдж започнаха да говорят едновременно докато метален глас не ги прекъсна.

— Тогава и аз искам да се върна.

Всички погледнаха към телефона с изключение на Рот, който се втренчи в Зи в опит да прецени реакцията му. Зейдист нямаше проблем в изразяването на гнева си. Никога. Но прикриваше грижите и тревогите си, като че бяха пари в брой, а той беше заобиколен от джебчии. Когато близнакът му обяви решението си, той превключи в състояние на пълна самозащита, затворен, неизлъчващ и следа от емоция.

Ясно, помисли си Рот. Коравият негодник беше уплашен до смърт.

— Сигурен ли си, че идеята е добра? — попита бавно Рот. — Може би нямаш нужда точно от това сега, братко.

— Не съм пушил трева от близо четири месеца — отговори Фюри във високоговорителя. — И нямам намерение да се връщам към наркотиците.

— Стресът няма да подобри положението.

— О, но ако си седя на задника, ще го подобри. Прекрасно.

За пръв път в историята Кралят и Примейлът ще излязат на бойното поле. И защо? Защото Братството издишаше.

Щяха да поставят страхотен рекорд. Нещо като бягане на петдесет метра на завързани един за друг двойки в олимпиада за загубеняци.

Боже.

Но после Рот се замисли за мъртвия цивилен. Такъв изход по-добър ли беше? Не.

Облегна се назад в крехкото си кресло и се взря в Зи.

Като че почувствал погледа му върху себе си, Зейдист се отдели от камината и закрачи из кабинета. Всички знаеха какво се върти в главата му: образът на лежащия на пода на банята Фюри след свръхдоза хероин, а до него се търкаля празна спринцовка.

— Зи? — прозвуча от телефона гласът на Фюри. — Зи? Вдигни слушалката.

Когато Зейдист се приближи до телефона, за да говори с близнака си, белязаното му лице се изкриви в такава зла гримаса, че дори Рот долови искрите, хвърчащи от очите му. Изражението му не се промени, когато каза:

— Да. Аха. Знам. Ясно. — Последва дълга пауза. — Не, още съм тук. Добре. — Пауза. — Закълни ми се. В живота на дъщеря ми.

Миг по-късно Зи натисна бутона, за да включи високоговорителя, остави слушалката на мястото й и се върна при камината.

— Ще участвам — заяви Фюри.

Рот се разшава в претенциозното си кресло и му се прииска толкова много неща да бяха различни.

— Знаеш ли, при други обстоятелства може би щях да ти кажа да не се месиш, но сега мога само да попитам… Кога си в състояние да започнеш?

— С падането на нощта. Ще оставя Кормия да отговаря за Избраниците, докато съм на бойното поле.

— Мислиш ли, че няма да има нищо против?

Той замълча за кратко.

— Знае чия спътница е. И аз ще бъда напълно откровен с нея.

Ох. Това болеше.

— Сега имам един въпрос — каза Зи. — Става въпрос за засъхналата кръв по ризата ти, Рот.

Рот прочисти гърло.

— Всъщност аз се върнах на бойното поле преди известно време. Бия се.

Температурата в стаята се понижи. Причината беше в гнева на Зи и Рейдж, задето не са били уведомени. После изведнъж Холивуд изруга.

— Я чакайте… Вие двамата сте знаели… Научили сте преди нас, нали? Защото никой от вас не изглежда изненадан.

Бъч прочисти гърло, като че притеснен от вниманието.

— Имаше нужда от мен да почиствам. А Ви се опита да го разубеди.

— Кога започна това, Рот? — тросна се Рейдж.

— Когато Фюри спря да се бие.

— Занасяш ли ме?

Зи се приближи до френските прозорци и макар щорите да бяха спуснати, се взря в тях все едно можеше да види отвъд.

— Добре, че не са те убили.

Рот оголи зъби.

— Мислиш, че се бия като госпожичка, защото седя зад това бюро ли?

Фюри надигна глас по телефона.

— Добре, нека всички се успокоим. Вече сме наясно какво става и оттук нататък нещата ще са различни. Никой няма да се бие сам, дори да се наложи да излизаме по трима. Но трябва да знам дали ситуацията ще бъде общоизвестна. Ще обявиш ли решението си на събранието на Съвета вдругиден?

Мамка му, изобщо не очакваше тази среща с нетърпение.

— Мисля засега да си мълчим.

— Да бе — захапа го отново Зи. — Защо да сме откровени?

Рот пренебрегна забележката му.

— Но ще уведомя Ривендж. Знам, че има членове на глимерата, които са вкиснати заради нападенията. Ако положението стане нетърпимо, ще може да успокои страстите с тази информация.

— Приключихме ли? — попита Рейдж глухо.

— Да. Това е всичко.

— Тръгвам си.

Холивуд се запъти към изхода, незабавно последван от Зи. Още две жертви на бомбата, пусната от Рот.

— Как го прие Бет? — попита Ви.

— Ти как мислиш? — Рот се изправи на крака и последва примера на другите двама, напускайки помещението.

Беше време да открие доктор Джейн и да бъде зашит, в случай че порязванията му вече не бяха зараснали сами. Трябваше да бъде готов за битка на следващата вечер.

В мразовитата сутрин Хекс се дематериализира през високата стена и се озова сред голите клони на масивно кленово дърво. Пред нея се издигаше имението, разположено в красиво оформената градина като сива перла в своята гравирана кутийка. Около сивата тухлена сграда, кацнала върху ширналата се тревна площ, се издигаха оголени през зимата различни видове дървета.

Слабото декемврийско слънце грееше и придаваше внушаващ респект и изтънчен вид на онова, което през нощта би изглеждало сурово и мрачно.

Почти черните й слънчеви очила бяха компромис, който трябваше да направи заради вампирската си страна, ако излизаше през деня. Зад стъклата им зрението й си оставаше все така остро и тя беше способна да види всеки детектор за движение, всяка охранителна лампа и всеки покрит с капак прозорец.

Влизането щеше да е предизвикателство. Стъклата на прозорците със сигурност бяха армирани, което означаваше, че дематериализирането би било невъзможно дори при вдигнати капаци. А и със симпатската си страна чувстваше, че вътре се помещават много обитатели. В кухнята шеташе прислуга. На горния етаж имаше спящи. А останалите се движеха из сградата. Къщата не беше щастлива. Емоционалният спектър на намиращите се вътре издаваше чувства, наситени с мрак и мъка.

Хекс се дематериализира на покрива на централния корпус и разпръсна наоколо симпатската версия на мис. Тя не я скри напълно, а я превърна в една от останалите сенки, хвърляни от комини и тръби на отоплителната и вентилационната система, което беше достатъчно да премине през детекторите за движение.

Когато се приближи към вентилационния отвор, тя установи, че е покрит с дебела решетка, заварена към металните стени. С комините положението беше същото. Бяха увенчани с шапки от дебела стомана.

Никаква изненада. Охранителната система наистина си я биваше.

Най-лесно щеше да проникне вътре през нощта, като използваше малък трион на батерия за някой от прозорците. Намиращите се отзад помещения за прислугата биха били добро място за влизане, като се имаше предвид, че персоналът щеше да е по работните си места и тази част на къщата щеше да е относително спокойна.

Влез вътре. Открий мишената. Елиминирай я.

Рив я беше инструктирал да остави тялото на показ, така че нямаше да се притеснява да го крие или унищожава.

Докато се движеше по камъчетата, настлани по покрива, при всяка крачка коланите около бедрата й забиваха шиповете си в мускулите й, а болката изпиваше част от енергията й и осигуряваше нужната й концентрация. Това й помагаше да държи симпатските си импулси оковани в задния двор на съзнанието си.

Бодливите колани нямаше да са на мястото си, когато отидеше да изпълнява задачата си.

Хекс се спря и погледна към небето. Сухият, режещ вятър обещаваше сняг. При това скоро.

Към Колдуел се задаваше смразяваща зима.

Но тя се беше настанила в сърцето й от векове.

Отново почувства обитателите на къщата отдолу под краката си, четейки емоциите им. Би убила всички до един, ако беше помолена за това. Би ги изклала, без да се замисли или поколебае, както си лежаха в леглата, вършеха задълженията си, похапваха или бяха станали да се изпикаят, преди отново да заспят.

Хаосът и мръсотията, оставащи след смъртта и всичката тази кръв не я тревожеха повече, отколкото оръжието, с което се извършваше убийството, го беше грижа за петната по килима и изцапаните плочки. Червеният цвят беше единственият, който виждаше в работата си, а и след известно време всички изпълнени с ужас очи и изкривени усти, поемащи последна глътка въздух, започват да ти изглеждат еднакво.

В това беше голямата ирония. В живота всеки представляваше красива и уникална снежинка, но когато смъртта те сграбчи в лапите си, се превръщаш в анонимна купчина от кожа, мускули и кости, която неизбежно изгнива.

Тя беше оръжието, прикрепено към показалеца на шефа й. Той дърпаше спусъка, тя стреляше и тялото падаше мъртво и въпреки факта, че нечии съдби биваха променяни завинаги, на следващия ден слънцето пак изгряваше и залязваше и всички други на планетата, в това число и тя, продължаваха напред.

Такива бяха служебните й задължения и като се замислеше за това, тя наполовина вършеше работата си, наполовина изплащаше дълга си към Рив, който правеше много, за да защитава и двама им.

Когато се върнеше тук след падането на нощта, щеше да свърши онова, за което бе дошла и да си тръгне със съвест, непокътната и защитена като банков трезор.

Щеше да влезе, да излезе и повече никога да не помисли за случилото се.

Такъв беше стилът и начинът на живот на наемния убиец.