Отмъстена любов

40.

На следващата вечер Рив слезе внимателно по витото стълбище на семейния защитен дом, за да изпрати до главния вход Хавърс, който беше дошъл четирийсет минути по-рано. Бяха следвани от Бела и сестрата, присъствала, за да асистира. Никой не обели и дума, а стъпките им по паркета бяха необичайно шумни.

Докато вървеше, единственото, което успяваше да подуши, беше смърт. Ароматът на ритуалните билки проникваше дълбоко в ноздрите му, като че беше решил да потърси убежище от студа в синусите му и той се почуди колко време щеше да мине, преди да спре да го долавя при всяка глътка въздух.

Идеше му да намери песъкоструйка и да я вкара в употреба. Ако трябваше да е откровен, изпитваше отчаяна нужда от свеж въздух, но не смееше да се движи по-бързо. Подпирайки се на бастуна си и на извитите перила, той общо взето се справяше добре, но след като беше видял тялото на майка си, увито в ленена тъкан, изпитваше вцепененост не само в тялото, но и съзнанието му беше в подобно състояние. Последното, от което имаше нужда, беше да полети презглава надолу към мраморната настилка на фоайето.

Рив преодоля последното стъпало, прехвърли бастуна в дясната си ръка и тръгна бавно към вратата. Нахлулият студ беше едновременно благословия и проклятие. Телесната му температура предприе свободно падане, но поне можеше да вдъхне свежия леден въздух, който замести част от отвратилата го по-рано миризма с тази на приближаващ сняг.

Прочисти гърло и протегна ръка към лекуващия расата им.

— Погрижи се за майка ми с изключително уважение. Благодаря ти за това.

Очите на Хавърс зад очилата с рогови рамки не излъчваха професионално съчувствие, а искрено състрадание и той протегна ръка в отговор.

— Тя беше изключителна жена. Расата ни изгуби една от духовните си опори.

Бела се приближи, за да прегърне лекаря, а Рив се поклони на асистиралата сестра с ясното съзнание, че тя би предпочела да не я докосва.

Когато двамата излязоха през входната врата, за да се дематериализират обратно в клиниката, Рив се загледа за миг в нощта. Скоро наистина щеше да завали сняг и не просто някоя и друга снежинка като предишната вечер.

Дали майка му беше забелязала лекото преваляване миналата нощ, почуди се той. Или беше пропуснала последния си шанс да наблюдава деликатните ледени кристали, сипещи се от небето?

Боже, нощите на всеки бяха преброени. Снежинките, които можехме да видим през живота си, не бяха безчет.

Майка му беше обичала снега. Когато завалеше, тя отиваше в гостната, включваше осветлението около къщата и изключваше това вътре, сядаше и се взираше навън в нощта. Оставаше така, докато не спреше да вали. С часове. Какво ли беше успявала да зърне в това, почуди се той. Така и не я беше попитал.

Боже, защо нещата имаха край?

Рив затвори зимата отвън и се облегна на масивната врата. Пред него, точно под огромния полилей, беше застанала сестра му с дъщеря си в ръце, а погледът й беше празен и апатичен. Не беше пуснала Нала и за миг от смъртта на майка им, но бебето не възразяваше. Спеше в ръцете й със съсредоточено смръщени веждички, сякаш растеше така бързо, та нямаше почивка и в съня си.

— Някога и аз те държах така — заговори Рив. — И ти спеше точно по същия начин. Така дълбоко.

— Наистина ли? — Бела се усмихна и погали гръбчето на Нала. Гащеризонът й тази вечер беше в бяло и черно с надпис „AC/DC на живо“ и Рив не можа да не се усмихне. Не беше изненадващо, че сестра му избягваше сладките патета и зайчета за гардероба на новороденото. И слава богу за това. Ако той някога имаше…

Рив се намръщи и сложи спирачки на тази мисъл.

— Какво има? — попита сестра му.

— Нищо. — Да, само дето за пръв път в живота си се беше замислил за собствено поколение.

Може би причината беше в смъртта на майка му. Или пък в Елена, отбеляза друга част от съзнанието му.

— Искаш ли нещо за хапване? — попита той. — Преди да сте тръгнали обратно със Зи.

Бела погледна нагоре към стълбите, откъдето се чуваше шумът от душа.

— Да, бих искала нещо.

Рив положи ръка на рамото й и двамата поеха по коридора, по чиито стени висяха пейзажи в рамки, а после минаха през трапезарията със стени в цвета на мерло. Интериорът в кухнята, в контраст с цялата останала къща, беше опростен до крайност, но имаше хубава маса, до която да приседнеш, и той настани сестра си и бебето й на един от столовете с високи облегалки и подлакътници.

— Какво ти се иска? — попита той и отиде до хладилника.

— Имаш ли някаква зърнена закуска?

Той се приближи до шкафа, където държаха бисквитите и консервираните храни, с надеждата да намери „Фростид флейкс“. Да! Наред с бисквитите „Кийблър клъб“ и пакета крутони вътре имаше голяма кутия „Фростид флейкс“.

Когато извади кутията със зърнената закуска, той я обърна с лице към себе си и погледна тигъра Тони. Пръстите му пробягаха по рисунката върху картона и той промълви:

— Обичаш ли още „Фростид флейкс“?

— О, да, те са ми любимите.

— Добре. Това ме радва.

Бела се засмя.

— Защо?

— Ти не си ли… спомняш? — Той спря. — Макар че защо би помнила такова нещо?

— Какво да помня?

— Оттогава мина много време. Наблюдавах те как ги похапваш и това ми харесваше. Толкова много ги обичаше. Именно това ми харесваше.

Той взе купа и лъжица, извади от хладилника нискомаслено мляко и занесе всичко при нея. Докато Бела наместваше бебето, така че дясната й ръка да се освободи за лъжицата, Рив отвори кутията, разкъса найлоновата опаковка и започна да й сипва.

— Кажи кога — каза.

Звукът от падащите в купата зрънца беше нещо толкова нормално, част от ежедневието, но в същото време прекалено силен. Също като стъпките им по стълбите. Като че тишината, последвала спирането на сърцето на майка им, беше увеличила звука на всичко останало, случващо се в света до такава степен, че той имаше нужда от тапи за уши.

— Кога — обади се Бела.

Той замени кутията със закуската с тази с млякото и заля зрънцата.

— И още веднъж за млякото.

— Кога.

Рив завинти капачката и седна, като дори не посмя да попита дали тя би искала той да подържи Нала. Колкото и да й беше трудно да яде в такава поза, едва ли щеше да я пусне още известно време и това беше добре. Повече от добре. Да я вижда как се утешава със следващото поколение беше успокояващо за него.

Бела издаде звук на доволство при първата хапка.

В настъпилата тишина Рив си позволи да се върне мислено в друга кухня и в друг момент, по времето, когато сестра му беше далеч по-млада, а той не чак толкова омърсен. Сети се за една конкретна купа с „Фростид флейкс“, която тя не помнеше. Една, която беше опразнила и искаше да си сипе още, но трябваше да се пребори с всичко, което онзи мръсник баща й, беше насадил в главата й — как жените трябва да са слаби и никога да не посягат за допълнително. Рив бе тържествувал мълчаливо, когато тя беше прекосила кухнята в старата им къща и беше донесла кутията със зърнена закуска до масата. Докато си сипваше втора порция, той беше заплакал със своите кървави сълзи и му се беше наложило да се извини и да се заключи в банята.

Той беше убил баща й по две причини: майка им и Бела.

Една от наградите беше свободата на Бела да се храни, когато е гладна, а другата — спокойствието, че вече нямаше да вижда синини по лицето на майка си.

Почуди се какво ли би казала Бела, ако научеше за стореното от него. Би ли го намразила? Вероятно. Не беше сигурен колко от тормоза помни тя и особено причинените страдания на тяхната мамен.

— Добре ли си? — изведнъж попита тя.

Той поглади косата си.

— Да.

— Умееш да бъдеш труден за разгадаване. — Тя се усмихна леко, сякаш искаше да е сигурна, че думите й не са го засегнали. — Никога не знам дали си добре.

— Добре съм.

Тя се озърна из кухнята.

— Какво ще правиш с тази къща?

— Ще я задържа поне за още шест месеца. Купих я от човек преди година и половина и трябва да я притежавам още известно време или ще бъда подгонен за финансови спекулации.

— Винаги си бил умел с парите. — Тя се наведе към масата, за да гребне още една лъжица. — Може ли да те попитам нещо?

— Всичко.

— Имаш ли си някого?

— В какъв смисъл?

— Нали разбираш… жена. Или мъж.

— Мислиш, че съм гей ли? — Той се засмя, а тя почервеня и на него му се прииска да я прегърне с всичка сила.

— Няма нищо лошо, ако си такъв, Ривендж. — Тя кимна по начин, който го накара да се чувства, все едно бе потупала рамото му в знак на успокоение. — Искам да кажа, че никога не водиш жени със себе си. Никога. И не искам да приемам, че… Отидох до стаята ти да проверя как си и чух да говориш с някого. Не съм подслушвала… о, по дяволите.

— Всичко е наред. — Той й се усмихна широко и осъзна, че нямаше лесен отговор на този въпрос. Поне за онази част дали си има някого.

Елена беше… Какво?

Той се намръщи. Отговорът, изникнал в съзнанието му, го разтърси дълбоко. Твърде дълбоко. Като се имаше предвид сложната конструкция от лъжи, върху която беше изграден животът му, това не беше никак мъдра идея. Каменната му планина не беше достатъчно стабилна, че да допуска пукнатини толкова дълбоко под повърхността.

Бела бавно отдръпна лъжицата от устата си.

— О, боже… вече си имаш някого, нали?

Той се насили да отговори по начин, който би ограничил усложненията. Макар че това беше като да отнемеш едно парче боклук от огромната купчина.

— Не. Не, нямам си. — Той хвърли поглед към купата. — Искаш ли още?

Тя се усмихна.

— Да. — Докато той й сипваше, тя добави: — Втората купа винаги е по-вкусна.

— Не бих могъл да съм по-съгласен.

Бела разбърка зърнената закуска с лъжицата си.

— Обичам те, братко мой.

— И аз те обичам, сестричке. Винаги ще те обичам.

— Мисля, че мамен е в Небитието и ни наблюдава. Не знам дали вярваш в тези неща, но тя вярваше и аз започнах да го приемам след раждането на Нала.

Той беше наясно, че едва не бяха изгубили Бела по време на раждането и се чудеше какво беше зърнала тя в онзи момент, когато душата й не беше нито тук, нито там. Никога не се беше замислял къде се озоваваш, след като умреш, но беше склонен да вярва, че тя е права. Ако някой можеше да наблюдава близките си от Небитието, то това би била тяхната прекрасна и праведна майка.

Това му даваше успокоение и целеустременост. На майка му никога нямаше да й се наложи да се тревожи там горе заради своя проблем. Поне не доколкото зависеше от него.

— Виж, вали сняг — каза Бела.

Той погледна към прозореца. На светлината, хвърляна от газовите лампи, осветяващи алеята пред къщата, се виждаше как се сипят малките бели точици.

— Това би й харесало — промърмори Ривендж.

— На мамен ли?

— Помниш ли как сядаше на някой стол, за да наблюдава как падат снежинките?

— Не ги гледаше как падат.

Рив се намръщи и погледна през масата към Бела.

— Разбира се, че го правеше. Можеше с часове да…

Бела поклати глава.

— Харесваше й как изглежда светът, когато се натрупат.

— Откъде знаеш?

— Веднъж я попитах защо седи и се взира навън толкова дълго. — Бела смени позата на Нала в ръцете си и погали косичката й. — Каза, че когато снегът покрие земята, клоните на дърветата и покривите, си спомня живота си с Избраниците от Другата страна, където всичко е било подредено. Каза… че когато снегът се натрупа, тя се връща към времето, когато не се е била провалила. Така и не разбрах какво има предвид, а тя не ми обясни.

Рив отново погледна към прозореца. Предвид силата на снеговалежа щеше да отнеме известно време, преди околният пейзаж да стане бял. Нищо чудно, че майка им беше наблюдавала с часове.

Рот се събуди в обгръщащия го мрак, но усещането беше приятно, познато и изпълващо го с щастие. Главата му лежеше на собствената му възглавница, гърбът му почиваше на собствения му матрак, а завивката стигаше чак до брадичката му и ароматът на неговата шелан галеше ноздрите му.

Беше спал блажено с часове, усещаше го по силната потребност да се протегне. И главоболието му беше изчезнало. Нямаше го… Боже, беше живял с тази болка толкова дълго, че чак при отсъствието й осъзнаваше колко тежко е било положението.

Протегна се така, че мускулите на краката и ръцете му се опънаха дотолкова, та чак раменете му изпукаха, гръбнакът му се намести и блажено усещане обзе тялото му.

Претърколи се на една страна и с ръката си откри Бет, плъзна пръсти около кръста й, притисна се към нея и зарови лицето си в меката коса на тила й. Тя винаги спеше на дясната си страна и позата им като на две лъжици му допадаше напълно. Харесваше му да обгръща дребната й фигура със значително по-масивното си тяло, защото това го караше да се чувства достатъчно силен, че може да я защити.

Този път, обаче, задържа таза си далече от нея. Членът му беше твърд и крещеше „искам“, но той беше благодарен само да лежи до нея и не искаше да съсипва момента, като я накара да се почувства некомфортно.

Тя помилва ръката му.

— Буден си.

— Да. — И още как.

Чаршафите зашумоляха, докато тя се наместваше, за да се озове с лице към него.

— Добре ли спа?

— О, да.

Усети нежно да подръпва косата му и знаеше, че си играе с къдрещите се краища. Зарадва се, че я е пуснал дълга, макар че му се налагаше да я връзва отзад, докато се биеше и отнемаше цяла вечност да я изсуши, дори му се налагаше да използва сешоар, което беше прекалено момичешко. Бет я обожаваше. Спомняше си безброй случаи, когато я беше разстилала по голите си гърди…

Добре, да забави този влак би било добра идея. Още малко подобни мисли и трябваше да я възседне или щеше да полудее.

— Обичам косата ти, Рот. — В мрака тихият й глас беше също като допира на пръстите й, деликатен и завладяващ.

— А аз обичам ръцете ти върху нея — отговори той. — Заровени в нея или както ти харесва.

Само бог знае колко време останаха да лежат с лице един към друг, а пръстите й се ровеха в гъстите кичури.

— Благодаря — заговори тя тихо, — че ми каза за тази нощ.

— Бих предпочел да споделям добри новини.

— Все пак се радвам, че ми каза. Искам да съм наясно.

Рот намери лицето й пипнешком и пръстите му пробягаха по страните, носа и устните й, виждаше я чрез ръцете си и я познаваше чрез сърцето си.

— Рот! — Ръката й се настани върху члена му.

— О, мамка му… — Тазът му се стегна и потръпна напред.

Тя се засмя полугласно.

— Любовните слова, изричани от теб, могат да направят всеки шофьор на камион горд.

— Съжалявам, аз… — Дъхът му секна, когато тя потърка мястото през боксерките, обути само от приличие. — Искам да кажа…

— Не, харесва ми. Това си ти.

Бет го бутна да легне по гръб и се намести отгоре му. Той знаеше, че си беше легнала с нощница, но каквато и да беше тя, не покриваше краката й, защото нежната й сърцевина се отърка в ерекцията му.

Рот изръмжа и повече не можеше да се владее. С внезапно нетърпение той я хвърли по гръб, смъкна боксерките си „Калвин Клайн“, каквито носеше изключително рядко и проникна в нея. Тя изстена и заби нокти в гърба му, а кучешките му зъби се удължиха.

— Имам нужда от теб — прошепна той. — Имам нужда от това.

— Аз също.

Той не й спести нищо от силата си, но пък на нея понякога й харесваше точно така — бясно и диво тялото му да маркира нейното.

Когато стигна до край в нея, Рот изръмжа с такава сила, че масленото платно над леглото им и парфюмите на тоалетката й затракаха, а той се чувстваше повече звяр, отколкото цивилизован любовник. Когато ароматът й достигна до ноздрите му, той знаеше, че тя го желае точно колкото той желаеше нея. Всеки път, когато достигнеше до оргазъм, тя свършваше заедно с него, а вагината й го обгръщаше и поемаше дълбоко в себе си.

Останала без дъх от желание, тя изрече:

— Пий от мен.

Той изръмжа като хищник, потърси шията й и заби здраво зъбите си.

Тялото на Бет се заизвива под него, а измежду бедрата й заблика топлина, нямаща нищо общо с оставеното от него у нея. В устата му кръвта й беше дарът на живота, усещаше гъстотата й с езика си и после в гърлото, пълнеше стомаха му с топлината си и сгряваше плътта му отвътре.

Тазът му се притисна в нейния, доставяйки удоволствие на нея, както и на себе си. Когато най-накрая се засити, той облиза следите от зъбите си върху кожата й и отново проникна в нея, протегна се надолу и хвана единия й крак, така че да навлезе още по-дълбоко. Когато отново свърши, той хвана главата й и доближи устните й до шията си.

Не успя да изрече искането си с думи. Тя го захапа и в мига, когато острите й зъби прободоха кожата му и той почувства сладостната болка, отново стигна до оргазъм, по-мощен от всички други до този момент. Осъзнаването, че притежава онова, която тя искаше и желаеше, че тя съществува благодарение на течащото във вените му, беше крайно еротично.

Когато неговата шелан приключи и облиза раните, за да ги затвори, той легна по гръб и я задържа върху себе си с надеждата да…

О, да, тя го възседна. Сега тя беше господарят. Той потърси гърдите й с длани и установи, че нощницата й още беше на нея, така че я измъкна през главата й и я метна някъде, без да го е грижа къде. Докосна гърдите й и ги почувства така тежки и налети в ръцете си, че просто трябваше да се надигне и да поеме едното от зърната й в устата си. Засмука го, докато тя се движеше върху него, но после се отпусна обратно назад в леглото.

Бет изстена, той я последва и двамата свършиха едновременно. Тя се строполи до него и останаха да лежат задъхани един до друг.

— Беше невероятно — каза тя, останала без дъх.

— Наистина невероятно.

Той заопипва в тъмното около себе си, докато не откри ръката й и продължиха да лежат още известно време.

— Гладна съм — обяви тя.

— Аз също.

— Ще отида да приготвя нещо.

— Не искам да ставаш. — Той хвана ръката й, поднесе я към устните си и я целуна. — Ти си най-прекрасната жена, която един мъж може да си пожелае.

— И аз те обичам.

Стомасите на двамата изкъркориха в синхрон.

— Добре, може би все пак е време да хапнем. — Рот я пусна и двамата се засмяха едновременно. — Нека включа лампата, за да намериш нощницата си.

В този миг той разбра, че нещо не беше наред. Бет спря да се смее и застина на място.

— Лийлан? Добре ли си? Нараних ли те? — О, боже… явно е бил прекалено груб. — Съжалявам…

Тя го прекъсна и произнесе сподавено:

— Лампата ми вече свети. Четях, преди да се събудиш.