Отмъстена любов

66.

На следващата вечер Леш се намираше на двайсет и три километра южно от Колдуел, когато сви по черен път и изключи фаровете на мерцедеса. Караше бавно по изровения път и като използваше лунната светлина да се ориентира, мина напряко през царевична нива, засипана с остатъци от стебла.

— Извадете си оръжията — нареди той.

До него господин Д. стисна в ръце пистолета си четирийсети калибър, а двамата убийци на задната седалка приготвиха пушките, които им бяха дали, преди Леш да ги изведе от града.

Сто метра по-нататък Леш удари спирачки и прекара ръката си, облечена в ръкавица, по кожения волан. Хубавото на големия черен мерцедес беше, че на излизане от него приличаш на бизнесмен, а не на долнопробен наркотрафикант. Плюс, че на задната седалка имаше място за охраната.

— Да действаме.

В синхрон те отвориха вратите си и излязоха в заснежената нива, като се озоваха срещу друг голям Мерцедес. Кафяв AMG. Красота.

Леш не беше единственият, дошъл с въоръжение и амуниции на срещата. Когато вратите на кафявия автомобил се отвориха, отвътре се появиха трима типове с пистолети четирийсети калибър и един, който изглеждаше невъоръжен.

Докато лимузините предполагаха поне привидна цивилизованост, всички, излезли от тях, олицетворяваха насилието в търговията с дрога, което нямаше много общо с калкулатори, офшорни сметки и пране на пари.

Леш се приближи към невъоръжения с ръце, извадени от джобовете на палтото си „Джоузеф Абауд“. Когато се приближи, запретърсва съзнанието на южноамериканския вносител, който, поне според сведенията на наркодилъра, измъчван от тях за развлечение и изгода, бе продавал основното количество стока на Ривендж.

— Искал си да се срещнеш с мен — рече онзи с акцент.

Леш пъхна ръка във вътрешния джоб на палтото си и се усмихна.

— Ти не си Рикардо Бенлоиз. — Той погледна към кафявия мерцедес. — Не ми е приятно с шефа ти да ми въртите номера. Кажи на мръсника да излезе веднага от колата или си тръгвам. А това означава, че той няма да върти бизнес с този, който прочисти фронта в Колдуел и ще завземе пазара на Преподобния.

Човекът остана стъписан за миг, после погледна към тримата си другари, застанали зад него. Накрая очите му се насочиха към кафявия мерцедес и той едва забележимо поклати глава.

Настана пауза, после вратата откъм мястото до шофьора се отвори и отвътре излезе по-дребен и по-възрастен човек. Беше безукорно облечен, с черно, идеално скроено палто и лъснати до блясък мокасини, които оставиха размазана диря в снега. Приближи се съвършено спокоен, сякаш бе хиляда процента уверен, че хората му ще се справят, каквото и да се случи.

— Би трябвало да разбирате моята предпазливост — проговори Бенлоиз с акцент, който бе смесица от френски и латиноамерикански. — Времената са такива, че трябва да се внимава.

Леш извади ръката от вътрешния си джоб, като остави пистолета на мястото му.

— Няма за какво да се тревожите.

— Звучите много уверен.

— Аз съм този, който очисти конкурентите, затова съм уверен.

Очите на възрастния мъж обходиха Леш от горе до долу, а Леш знаеше, че той няма да види друго, освен сила.

Като прецени, че няма време за губене, Леш изложи открито искането си.

— Желая да получавам същото количество стока като Преподобния и това да започне веднага. Имам достатъчно хора и територията е моя. Нужен ми е добър и стабилен доставчик, затова поисках да се срещна с вас. Всичко е много просто. Заемам мястото на Преподобния и тъй като вие сте този, който е работил с него, искам да сключим сделка с вас.

Възрастният мъж се усмихна.

— Никога нищо не е просто. Но пък вие сте млад и ви предстои сам да го откриете, стига да живеете достатъчно дълго.

— Ще се навъртам наоколо много дълго време. Можете да ми вярвате.

— На никого не вярвам, дори на семейството си. И се боя, че не знам за какво говорите. Аз съм вносител на изящни произведения на изкуството от Колумбия и нямам представа как сте научили името ми и по каква причина го свързвате с някаква дейност от незаконен характер. — Възрастният човек леко се поклони. — Желая ви приятна вечер и ви предлагам да откриете легално приложение на несъмнените ви способности.

Леш се намръщи, когато Бенлоиз се насочи към колата, оставяйки хората си зад себе си.

Но какво беше това, по дяволите? Освен ако нямаше да се превърне в дъжд от олово…

Леш посегна към пистолета си и се приготви за престрелка… но не. Мъжът, опитал се да се представи за Бенлоиз, пристъпи напред и протегна ръка.

— Радвам се, че се запознахме.

Леш погледна надолу и видя, че в ръката на онзи има нещо. Картонче.

Леш прие ръкостискането, взе каквото му бе подадено и се върна в своя мерцедес. Когато седна зад волана, видя кафявия автомобил да се отдалечава по черния път, а от ауспуха излизаше пушек в студа.

Той погледна картончето. Върху него бе изписан телефонен номер.

— Какво ви даде той, господарю? — попита господин Д.

— Мисля, че сме в бизнеса.

Извади мобилния си телефон и набра номера, после подкара колата в посока, обратна на тази, по която бяха поели хората на Бенлоиз.

Бенлоиз прие обаждането.

— Толкова по-приятно е да се разговаря в топла кола, не мислите ли?

— Да — засмя се Леш.

— Ето какво ще ви предложа. Четвърт от стоката, която доставях ежемесечно на Преподобния. Ако сте в състояние да я пласирате благополучно на улицата, ще помислим за увеличаване на обема. Договорихме ли се?

Беше такова удоволствие да имаш работа с професионалист, помисли си Леш.

— Да, договорихме се.

След като обсъдиха цената и начина на доставка, затвориха.

— Успяхме — заяви доволно Леш.

Докато останалите в колата триумфално си пляскаха ръцете, той се ухили широко като идиот. Перспективата да създаде лаборатории се оказа по-мъчна, отколкото бе очаквал, и макар още да работеше по този въпрос, нужен му бе мастит, надежден доставчик и връзката му с Бенлоиз беше ключът към това. С натрупаната печалба щеше да наеме още мъже, да се сдобие с първокласни оръжия, да купи нови недвижими имоти и да се прицели към братята. Имаше чувството, че откакто бе поел ръководството му, Обществото на лесърите бе тъпкало на място, но на това вече бе сложено край, благодарение на стареца с акцента.

Когато се върнаха в Колдуел, Леш остави господин Д. и другите лесъри в оная бърлога, ранчото, и потегли към облицованата с кафяв камък сграда. Паркира в гаража, възбуден от възможностите, които обещаваше бъдещето и които го накараха да осъзнае колко изпаднал беше до този момент. Парите бяха от значение. Те даваха свободата да вършиш каквото поискаш, да купуваш каквото е нужно.

Бяха власт, подредена в спретнати пачки и овързана с авторитет.

Те бяха нещото, от което се нуждаеше, за да бъде самия себе си.

Влезе през кухнята и спря за момент да се полюбува на подобренията, които беше успял да внесе. Нямаше ги вече празните плотове и шкафове. Бяха отрупани с машина за еспресо, електроуреди, чинии и чаши и нито една вещ не беше купена от евтин магазин. Хладилникът беше зареден с деликатеси, килерът — с вина, барът — с отбрани напитки.

Мина през трапезарията, която все още беше гола и изкачи стълбите, като вземаше по две наведнъж и пътьом се разсъбличаше. С всяка крачка пенисът му се втвърдяваше все повече. Горе го чакаше Принцесата. Бе готова за него. Изкъпана, намазана с балсам и парфюмирана от двама убийци, за да бъде употребена като негова секс робиня.

По дяволите, радваше се, че всички лесъри са импотентни, иначе в Обществото щеше да бъде проведена спешна акция по кастриране.

Като стигна до първата площадка, разкопча ризата си и под нея се показаха десетките драскотини по гърдите му. Всяка от тях бе причинена от ноктите на любовницата му и той се усмихна, готов да увеличи колекцията си. След двете седмици, през които я държа напълно овързана, започна да освобождава едната й ръка и единия й крак. Колкото повече се бореха, толкова по-хубаво беше.

Господи, тя беше страхотна жена…

Когато изкачи стълбите, замръзна, стъписан от миризмата, която се носеше по коридора. О… Господи, сладкият аромат бе толкова наситен, сякаш бяха счупени сто шишенца с парфюм.

Леш се затича към вратата на спалнята. Ако нещо се беше случило с…

Гледката беше страшна. Черна кръв бе омазала новите тапети и килим. Двамата лесъри, които бе оставил да пазят любовницата му, седяха на пода срещу леглото с балдахин, всеки с нож в дясната си ръка. Имаха многобройни порезни рани по вратовете, които си бяха нанасяли сами отново и отново, докато бяха изгубили толкова много кръв, че телата им се бяха спаружили.

Погледът му се стрелна към леглото. Сатенените чаршафи бяха смачкани, а четирите вериги, които кралят на симпатите му бе дал, за да усмири Принцесата, висяха от ъглите.

Леш се обърна към подчинените си. Убийците не умираха, ако не бъдеха промушени в гърдите с оръжие от неръждаема стомана, така че и двамата бяха напълно извадени от строя, но още живи.

— Какво се случи, по дяволите?

Двете усти се раздвижиха, но той нищичко не можа да разбере. На мръсниците не им бе останал въздух да изрекат нещо, всичкият бе излетял през дупките, които сами си бяха отворили.

Слабоумни глупаци…

О, по дяволите, не! О, не, не беше възможно да го е сторила.

Леш отиде при разбърканите чаршафи и намери нашийника на умрелия си преди време ротвайлер. Беше го сложил на врата на Принцесата, за да я маркира като своя и не го бе свалял, дори когато бе забивал зъби във вената й по време на секс.

Беше го разкъсала отпред, вместо да го разкопчае. Съсипала го беше.

Леш захвърли нашийника на леглото, закопча копринената си риза и напъха краищата й в панталоните си. От бюрото „Шератон“ — антика, която бе купил преди три дни — извади още един пистолет и дълъг нож, които прибави към въоръжението си, което бе носил за срещата с Бенлоиз.

Имаше само едно място, където можеше да е отишла. И той щеше да я последва и да си прибере кучката обратно.

Воден от Джордж, Рот излезе от кабинета си в десет часа вечерта и тръгна по стълбите с увереност, която го изненада. Беше започнал да се доверява на кучето и да очаква сигналите, които Джордж предаваше по повода. Всеки път, когато се озоваваха пред стълбите, Джордж спираше и даваше възможност на Рот да намери първото стъпало. Щом стигнеха до най-долното, Джордж отново поспираше, за да е наясно Рот, че са стигнали във фоайето. След това отново имаше изчакване, докато Рот обявеше в коя посока иска да тръгнат.

Беше… много добра система всъщност.

Докато с Джордж слизаха, братята се събираха долу, проверяваха оръжията си и разговаряха. В центъра на групата Ви пушеше една от турските си цигари, Бъч полугласно редеше молитва, а Рейдж развиваше поредната близалка. Двете жени бяха с тях, той ги разпозна по мириса им. Медицинската сестра беше нервна, но не и истерична, а Хекс я сърбяха ръцете за битка.

Когато Рот стъпи на мозаечния под, ръката му стисна дръжката на повода толкова здраво, че бицепсът му се открои. По дяволите, той и Джордж оставаха тук. А това беше гадно. Каква ирония! Не толкова отдавна му беше криво, че оставят Тор у дома като куче. Сега ролите бяха разменени. Братът беше този, който излизаше в нощта… а той щеше да си остане вкъщи.

Остро изсвирване от Тор накара всички да млъкнат.

— Ви и Бъч, искам ви с Хекс и Зи в първия екип. Рейдж, Фюри и аз сме във втория екип и заедно с момчетата ще сме ви подкрепление. Получих съобщение от Куин, че с Блей и Джон са пристигнали на север и са заели позиция на около пет километра от входа към колонията. Готови сме за тръгване…

— Ами аз? — обади се Елена.

Тонът на Тор беше мек.

— Ти ще чакаш с момчетата в хамъра…

— Как ли пък не! Ще ви трябва медицинско лице…

— Вишъс е такъв. Ето защо той отива с първия екип.

— Заедно с мен. Аз мога да го открия… той се храни от…

Рот тъкмо щеше да се намеси, когато гласът на Бела се извиси сред спора.

— Пуснете я да отиде с другите. — Всички затаиха дъх в мълчание, а сестрата на Ривендж повтори остро: — Искам тя да участва.

— Благодаря ти — едва чуто промълви Елена, сякаш вече беше решено.

— Ти си неговата жена — прошепна Бела. — Нали така?

— Да.

— Той мислеше за теб последния път, когато го видях. Очевидно беше какво изпитва към теб. — Гласът на Бела прозвуча с още по-голяма сила. — Тя трябва да отиде. Дори да успеете да го откриете, той би оживял само заради нея.

Рот, който поначало беше против идеята медицинската сестра да се включи в екипа, отвори уста, за да издаде забрана… но после си спомни как преди година-две бе прострелян в корема и Бет бе стояла редом с него. Тя бе причината той да оцелее. Гласът й, докосването й, силната връзка помежду им бяха единственото, върнало го към живота.

Един Бог знаеше какво бяха сторили симпатите на Рив там в колонията. Ако изобщо още дишаше, животът му вероятно висеше на косъм.

— Тя ще отиде — отсъди Рот. — Може би само така ще се измъкне жив оттам.

Тор се прокашля.

— Мисля, че не е…

— Това е заповед.

Настъпи дълго мълчание, наситено с неодобрение. И то бе прекъснато едва когато Рот вдигна дясната си ръка и на нея проблесна масивният черен диамант, носен от всеки крал на расата.

— Добре. Хубаво. — Тор прочисти гърло. — Зи, искам ти да я пазиш.

— Разбрано.

— Моля те… — задавено проговори Бела. — Доведи брат ми у дома. Доведи го където му е мястото.

Настъпи кратка тишина.

После дойде обещанието на Елена.

— Ще го върнем. По един или друг начин.

Не беше нужно да пояснява. Жената имаше предвид жив или мъртъв и всички, включително и сестрата на Рив, го знаеха.

Рот каза няколко думи на Древния език, неща, които помнеше баща му да изрича към Братството. Ала тонът на Рот прозвуча по-различно. Баща му не бе имал нищо против да си остава у дома, на трона си.

А Рот това го съсипваше.

След кратко сбогуване братята и жените тръгнаха и се разнесе хор от трополене на войнишки обувки по мозаечния под. Вратата на вестибюла се затвори.

Бет улови свободната му ръка.

— Как се чувстваш?

По напрегнатия й глас личеше, че отлично знае какво му е, но той не се подразни от въпроса й. Бе загрижена и разтревожена, както и той би бил на нейно място, а понякога не можеш да сториш нищо друго, освен да попиташ.

— Бил съм и по-добре.

Той я притегли към себе си и когато тя допря тяло до неговото, Джордж също притисна глава, за да бъде погален.

Дори и с тях двамата Рот се чувстваше самотен. Застанал в голямото фоайе, чийто простор, цветове и внушителност вече не можеше да види, имаше чувството, че се е озовал точно там, където най-малко би желал. Отиването на бой, макар да бе крал, не бе само в името на войната и на защитата на расата. То бе и заради него самия. Искал бе нещо повече от това да е аристократ, заровен сред книжа и документи.

Но очевидно съдбата бе решила по един или друг начин да го фиксира върху трона.

Той стисна ръката на Бет, после я пусна и даде команда на Джордж да го води напред. Когато с кучето се озоваха във вестибюла, той отвори поредица от врати, докато накрая излязоха извън къщата.

С лице към двора, Рот стоеше на студения вятър, който развяваше и разбъркваше косата му. Вдиша и улови мириса на сняг, а не усещаше нищо по страните си. Очевидно бе само обещание за буря.

Джордж приседна, докато Рот се взираше в небето, което не можеше да види. Ако щеше да вали сняг, дали се бе заоблачило вече? Или пък звездите не се бяха показали още? В коя ли фаза беше луната?

Копнежът в гърдите му го накара да напрегне мъртвите си очи в опит да зърне предмети или очертания от света. Едно време действаше… причиняваше му главоболие, но действаше.

Сега дойде само главоболието.

Зад него Бет попита:

— Искаш ли да ти донеса палто?

Той се усмихна леко и погледна през рамо, като си я представяше застанала в рамката на входната врата, обрамчена от светлината, идваща отзад.

— Знаеш ли — промълви той, — ето защо те обичам толкова много.

Гласът й беше сгряващо топъл.

— За какво говориш?

— Не ме караш да се прибера вътре, защото е студено. Просто искаш да направиш да се чувствам удобно там, където съм. — Той се обърна и застана с лице към нея. — Честно казано, питам се защо ли още си с мен. След всички трудности… — Той направи жест към сградата. — Постоянните проблеми в Братството, боевете, кралските ми дела. Това, че съм инат и премълчавам разни неща пред теб. — Бързо докосна тъмните си очила. — Слепотата ми… Та ти си направо готова за светица.

Бет се приближи към него и уханието й на разцъфнала в нощта роза се усили дори и на острия вятър.

— Не това е важното.

Докосна и двете му бузи, а когато той се наведе да я целуне, тя го спря. Задържа главата му, свали очилата и със свободната си ръка го помилва по веждите.

— С теб съм, защото без значение дали имаш зрение или не, в очите ти виждам бъдещето. — Клепачите му потрепнаха, когато тя поглади леко основата на носа му. — Моето. На Братството. На расата… Имаш такива красиви очи. А сега за мен си още по-храбър от всякога преди. Не е нужно да се биеш с ръцете си, за да докажеш куража си. Или за да бъдеш кралят, от който поданиците ти се нуждаят. Или за да си мой хелрен. — Тя постави длан в средата на широките му гърди. — Ти живееш и ръководиш от тук. От това сърце… тук.

Рот примигна силно.

Странно, запаметяващите се събития и моменти невинаги са планирани и очаквани. Естествено, преобразяването те превръща в мъж. И щом минеш през церемонията по обвързването, вече си част от едно цяло, не съществуваш сам за себе си. А ражданията и смъртта около теб те карат да погледнеш на живота поновому.

Но от време на време, изневиделица някой достига мястото, където се усамотяваш и прекарваш най-съкровените си мигове, и променя цялото ти виждане за теб самия. Ако си щастливец, то това е твоят спътник в живота… и паметния момент за пореден път ти припомня, че си категорично и сигурно с точния човек — казаното от него те докосва не защото той ти е близък, а заради съдържанието на посланието му.

Пейн го удари в лицето и го пробуди.

Джордж му върна независимостта.

Ала Бет му връчи короната му.

Щом тя успяваше да го достигне в настроението, в което беше, доказваше, че може да бъде направено — можеш да изречеш онова, което някой иска да чуе, в мига, когато му е необходимо да го чуе. Сърцето беше отговорът. Тя доказа правотата си.

Той се бе възкачил на трона и бе свършил доста работа оттогава. Но в душата си оставаше боец, прикован към бюро. Недоволството го бе направило сприхав и макар да не си бе давал сметка за това, всяка нощ бе поглеждал към изхода.

Без зрение. Няма изход.

Ами ако наистина всичко това беше… за добро? Ами ако онези проклети мъдрости са верни? Затвори ли се врата, отваря се друга. Може би тъкмо обстоятелството, че бе изгубил зрението си, го бе превърнало в онова, което трябваше да бъде — истински крал на расата.

Не беше просто син, поел бреме, наследено от баща му.

Ако беше истина, че загубата на зрение изостря другите сетива, може би тъкмо това се бе случило със сърцето му. И ако това бе вярно…

— Бъдещето — прошепна Бет — е в очите ти.

Рот сграбчи силно своята шелан и я притисна така плътно, че сякаш я пое в тялото си. Стояха заедно, обединени срещу зимния вятър, а тъмата в тялото му бе пронизана от топъл лъч.

Любовта й беше светлината в неговата слепота. Усещането, че я има, беше раят, който не му бе нужно да вижда, за да знае, че съществува. И след като тя имаше такава вяра в него, то тя бе също така и неговият кураж и неговата целеустременост.

— Благодаря ти, че остана с мен — промълви той задавено в дългата й коса.