Отмъстена любов

39.

В убиване на времето в съборетината, която беше избрал да използва за сделките си с наркотици, Леш седеше с изправен гръб в кресло, на което в стария си живот не би позволил на ротвайлера си да се изака. Вехторията беше евтина, но за съжаление безкрайно удобна.

Не беше точно тронът, който би искал, но беше място, където да настани задника си.

Стаята около него беше с размери пет на пет метра и като че беше обзаведена от някой бедняк. Дамаската на диваните беше протъркана, а избелелият образ на Исус Христос висеше накриво, малките идеално кръгли петна на светлия килим изглежда бяха от котешка урина.

Господин Д. спеше, опрял гръб на входната врата, с оръжие в ръката, а каубойската шапка беше паднала над очите му. Двама други лесъри се бяха облегнали с протегнати крака до касата.

Грейди се беше пльоснал на канапето, а кутията от пицария „Домино“ до него не съдържаше нищо друго освен мазни петна и сирене, разпръснати като шарка по картона. Беше изял цяла голяма пица сам и сега четеше вчерашния „Колдуел Куриър Джърнъл“.

Фактът, че този загубеняк бе така спокоен, караше Леш да желае да му направи аутопсия на живо. Майната му, синът на Омега заслужаваше да види малко повече тревога у своите жертви на отвличане!

Леш погледна часовника си и реши да даде на войниците си само още половин час за презареждане с енергия. За този ден имаха насрочени още две срещи с дилъри на наркотици и довечера за първи път щяха да излязат по улиците със стока.

А това означаваше, че делата му, свързани с краля на симпатите, трябваше да почакат до утре. Леш щеше да свърши работата, но финансовите интереси на Обществото на лесърите идваха на първо място.

Леш погледна покрай един от спящите лесъри към кухнята, където имаше голяма сгъваема маса. По ламинираната й повърхност бяха разпръснати целофанени торбички, такива, в каквито получаваш чифт евтини обици в някой мол. В някои се съдържаше бял прашец, в други — кафяви трохи, а в трети — таблетки. Използваните от тях съставки за разреждане като сода за хляб и талк стояха на купчини, а опаковките, в които бяха пристигнали пратките, се валяха по пода.

Сериозна плячка. Грейди смяташе, че стойността е около двеста и петдесет хиляди и с четирима продавачи щяха да го пласират на улицата за два дни.

На Леш тези сметки му допадаха и той беше прекарал последните два часа в анализ на бизнес-модела си. Набавянето на още стока щеше да представлява проблем. Не можеше да продължи да процедира по същия начин, както досега, защото скоро щяха да се свършат мишените. Имаше чуждестранни вносители като южноамериканци, японци и европейци, както и търговци на едро като Ривендж, и дори още по-солидни от него. Но като се имаше предвид колко трудно щеше да бъде да достигне до едрите риби и колко време щеше да му отнеме да влезе във връзка с вносителите, логичната стъпка би била самият той да стане производител.

Географията ограничаваше възможностите му, защото климатът в Колдуел не позволяваше отглеждането на мак, но пък наркотици като екстази и метамфетамини не изискваха добри климатични условия. И се беше оказало, че можеш да прочетеш инструкции как да изградиш лаборатория за производството им в интернет. Разбира се, налице беше проблемът с осигуряване на съставките, защото имаше правила и проследяващи механизми, действащи, за да контролират търговията с определени химически продукти. Затова пък той имаше на своя страна умението да контролира съзнанието на околните. Човешките мозъци бяха така лесно манипулируеми, че щеше да се справи с такива проблеми без никаква трудност.

Загледа се в монитора на лаптопа си и реши, че следващата голяма задача на господин Д. щеше да бъде да организира производствения процес. Обществото на лесърите имаше достатъчно недвижима собственост и някоя от фермите им щеше да е идеална за случая. Набирането на персонал щеше да е проблем, но наемането на нови попълнения и бездруго беше на дневен ред.

Докато господин Д. подготвяше фабриките, Леш щеше да разчисти територията и да осигури пазар. Ривендж трябваше да бъде унищожен. Дори Обществото да търгуваше само с екстази и метамфетамин, колкото по-малко играчи, толкова по-добре, а това означаваше отстраняването на големия търговец, стоящ на върха, макар че да достигне до него щеше да е сложна задача. „Зироу Сам“ беше пазен от онези двама маври и жената-мъж, а охранителните камери и алармената инсталация можеха да ударят в земята тази в музея за изкуство „Метрополитън“. А и Рив сигурно беше достатъчно умен, иначе не би оцелял толкова дълго. Клубът съществуваше вече поне от пет години.

Силно шумолене на хартия накара Леш да вдигне поглед от лаптопа. Грейди беше променил лежерната си поза и юмруците му стискаха броя на „Колдуел Куриър Джърнъл“ здраво като възли на корабно въже, а училищният му пръстен без камък се беше впил здраво в плътта му.

— Какво има? — попита сопнато Леш. — Прочете, че пицата предизвиква висок холестерол ли?

Не че нещастникът щеше да живее достатъчно дълго, че да има нужда да се тревожи за артериите си.

— Нищо… няма нищо. Абсолютно нищо.

Грейди хвърли вестника настрани и се строполи на възглавниците на канапето. Безличното му лице пребледня и той сложи ръка на сърцето си, като че то беше започнало да играе аеробика в гръдния му кош. С другата ръка отметна косата от челото си, която нямаше нужда от особена помощ за това.

— Какво ти става, по дяволите?

Грейди поклати глава, затвори очи и размърда устни, сякаш говореше сам на себе си.

Леш отново насочи поглед към екрана на лаптопа. Поне идиотът беше разстроен. Това му беше достатъчно.