Отмъстена любов

54.

С падането на нощта Елена се зае да троши хапчетата на баща си на дъното на керамичната му чаша и когато се превърнаха в достатъчно ситен прах, извади от хладилника кутията с плодов сок и го изля отгоре. По изключение беше благодарна за реда, наложен от баща й, защото в мислите си беше някъде другаде.

В настоящото й състояние беше късмет, че въобще знаеше в кой щат се намира. Ню Йорк, нали така?

Погледна часовника. Нямаше много време. Лузи щеше да пристигне след двайсетина минути, а също и колата на Рив.

Колата на Рив. А не той.

Около час, след като беше позвънила и бе оставила съобщението за бившето му гадже, получи съобщение на гласовата си поща от него. Не телефонно обаждане. Просто беше оставил в системата записано съобщение.

Гласът му беше тих и сериозен: „Елена, съжалявам, че си била обект на натрапничество по този начин и ще се погрижа това никога да не се повтори. Бих искал да те видя по здрачаване, ако си свободна. Ще изпратя за теб колата си в девет часа, ако не ми се обадиш преди това, че не ти е възможно“. Пауза. „Искрено съжалявам.“

Тя знаеше съобщението наизуст, защото го беше прослушала около сто пъти. Той звучеше толкова различно. Като че говореше на чужд език.

Естествено, не беше мигнала през целия ден. В крайна сметка реши, че това можеше да се тълкува по два начина: или той беше ужасен, задето изобщо й се бе наложило да контактува с тази жена, или срещата му беше протекла извънредно зле.

А може да беше комбинация и от двете.

Тя отказваше да приеме, че на онази откачалка с безумни очи можеше да се вярва за каквото и да било. По дяволите, жената твърде много напомняше на Елена за баща й, когато изпаднеше в състояние на невменяемост: фиксирана, обсесивна, съществуваща в друга реалност. Искала бе да навреди и бе подбрала думите си според целта си. И все пак добре щеше да е да поговори с Рив. Нужно й бе неговото успокоение, но поне не оставаше много време до срещата им.

След като се увери, че кухнята е отново в същия ред, в който я завари, тя слезе в сутерена и отиде в стаята на баща си. Той лежеше в леглото неподвижен и със затворени очи.

— Татко? — Той не помръдна. — Татко?

Сокът се разплиска, когато тя едва не хвърли чашата на масата.

— Татко!

Очите му се отвориха и той се прозя.

— Привет, дъще моя.

— Добре ли си? — Тя го огледа внимателно, макар да бе скрит почти до брадичката от кадифената завивка. Беше блед и косата му стърчеше във всички посоки, но дишаше спокойно. — Има ли нещо…

— Английският е доста груб за ухото, не мислиш ли?

Елена замълча за малко.

— Прости ми. Аз просто… Добре ли си?

— Напълно. Посрещнах новия ден, обмисляйки един проект, затова се задържах в леглото по-дълго от обичайното. Реших да прехвърля на хартия гласовете в главата ми. Вярвам, че ще е от полза да ги пусна на воля, вместо да ги държа у себе си.

Елена си позволи да отпусне напрегнатите си мускули и тежко седна на леглото.

— Сокът ти, татко. Искаш ли да го изпиеш?

— О, прекрасно. Колко е съобразителна прислужницата, че го е приготвила.

— Да, тя е много съобразителна.

Елена му подаде чашата и го наблюдава как изпива лекарствата си, а сърдечният й ритъм постепенно се нормализира.

Напоследък животът й бе поредица от „Бум!“, „Тряс!“ и „Пук!“ в стил „Батман“, които я подмятаха насам-натам по страниците на комикса, докато главата й се замаеше. Явно трябваше да мине известно време, преди всяка дреболия да престане да прераства в лудешка драма в съзнанието й.

Когато баща й беше готов, тя го целуна по бузата, каза му, че излиза за малко и отнесе чашата обратно горе. До момента на пристигането на Лузи около десет минути по-късно Елена напълно се бе съвзела. Щеше да се види с Рив, да се порадва на компанията му, а после отново да се заеме с търсенето на работа, щом се прибереше у дома. Всичко щеше да е наред.

Отвори вратата, решително изправила рамене.

— Как си?

— Добре съм. — Лузи хвърли поглед през рамо. — Знаеш ли, че отпред е паркирано едно бентли?

Елена изумено повдигна вежди и надникна през вратата. Пред мизерната й къщичка под наем наистина имаше чисто ново лъскаво и луксозно бентли, което изглеждаше толкова не на място, колкото диамант на ръката на клошар.

Шофьорската врата се отвори и от нея излезе невероятно красив тъмнокож мъж.

— Елена?

— Ъъъ… да.

— Дошъл съм да ви взема. Аз съм Трез.

— Аз… ще ми трябва минутка.

— Не бързайте.

Усмивката му разкри вампирски зъби и тя се успокои. Не обичаше да е в близост до хора. Не им се доверяваше. Тя бързо влезе вътре и си облече палтото.

— Лузи… Ще можеш ли да продължиш да идваш? Изглежда, че все пак ще успея да ти плащам.

— Разбира се. Всичко бих направила за баща ти. — Лузи се изчерви. — Исках да кажа и за двама ви. Означава ли това, че си намерила друга работа?

— Парите ще ми стигнат за по-дълго, отколкото очаквах. А и ми е непоносима мисълта той да стои тук сам.

— Ще се грижа добре за него.

Елена се усмихна и й се прииска да прегърне жената.

— Винаги го правиш. Колкото до тази вечер, не съм сигурна колко ще се забавя…

— Не е нужно да бързаш. Двамата с него ще сме добре.

Импулсивно Елена я притисна към себе си.

— Благодаря ти. Много… ти благодаря.

После грабна чантата си и излезе бързешком, преди да се е разнежила като глупачка. Когато се озова навън в студа, шофьорът я посрещна, за да й помогне да се качи в бентлито. Облечен в черен кожен тренчкот, той приличаше повече на наемен убиец, отколкото на частен шофьор, но когато й се усмихна, очите му грейнаха, изумително сияйни и зелени.

— Не се тревожи. Ще те откарам благополучно.

Тя му повярва.

— Къде отиваме?

— В центъра. Той те очаква.

Елена се почувства неловко, че й отварят вратата, макар да разбираше, че от негова страна това бе учтив жест между равни, а не действие на слуга към господар. Просто бе отвикнала на внимание от страна на достойни мъже.

Господи, колко хубаво миришеше в тази кола.

Докато Трез заобикаляше, за да седне зад волана, тя опипа фината кожа на седалката, без да може да си припомни кога за последно бе докосвала нещо толкова луксозно.

Когато колата излезе от пряката и пое по главната улица, тя въобще не усети дупките, които в такситата я караха да се вкопчва в дръжката на вратата. Гладко возене. И скъпо.

Къде отиваха?

Към задната седалка струеше нежен топъл въздух, а в главата й отново зазвуча гласовото съобщение от Рив. В съзнанието й трепкаше предчувствие, което като светлините на стоповете на автомобилите пред тях ту припламваше, ту гаснеше на фона на надеждата й, че всичко ще е наред.

Ставаше по-зле. Тя не познаваше добре центъра и се напрегна, докато минаваха през района с луксозни високи сгради. Там, където се бе срещнала с Рив в „Комодор“.

Може би беше решил да я води на танци?

Да бе, все едно някой го правеше, без да предупреди жената да си облече рокля.

Колкото по-напред по „Трейд стрийт“ се придвижваха, толкова по-усърдно тя потъркваше кожената седалка, но вече не за да се наслади на усещането. Луксът постепенно оставаше зад гърба им и след като отминаха редицата от добри ресторанти и офис сградите на „Колдуел Куриър Джърнъл“, се заредиха ателиета за татуировки и заведения, чийто вид подсказваше за мърляви пияници на бара, осеян с нечисти купички с фъстъци. Следваха клубовете — от онези крещящите, в които тя не стъпваше, защото не харесваше шума, ярките светлини и посетителите им.

Когато пред тях изникна табелата на „Зироу Сам“ с черни букви на черен фон, тя знаеше, че ще спрат там и сърцето й отиде в петите. Странно, същата реакция бе имала, когато видя Стефан в моргата: „Това е невъзможно. Няма как да се случва. Не беше редно да е така“.

Ала бентлито не спря пред клуба и за миг у нея проблесна надежда.

Е, да, то се знае. Просто завиха в пресечката, за да спрат пред служебния вход.

— Той е собственик на клуба — промълви тя с безжизнен глас. — Нали така?

Трез не отговори, но не беше и нужно. Слезе, за да й отвори вратата, а тя седеше като вкаменена и се взираше в тухлената сграда. Механично отбеляза, че от покрива се стичаше струйка нечистотия и се събираше в локвичка на земята. Опетнено. Мръсно.

Припомни си как бе застанала пред „Комодор“, загледана в искрящо чистото стъкло и хром. Това бе фасадата, която той бе решил да й покаже. А това тук бе мръсотията, която бе принуден да й покаже.

— Той те очаква — промълви меко Трез.

Страничната врата на клуба се отвори широко и се появи друг мъж с външност на мавър. Зад него беше полумрачно, но тя чу приглушеното ехо от кънтящите басове.

Наистина ли й беше нужно да вижда това, запита се.

Елена поклати глава.

— Нямам желание. Върни ме у…

Показа се жена, яка и набита по мъжки и то не само външно. Очите й бяха леденостудени и преценяващи. Тя се приближи и се надвеси в колата.

— Няма да пострадаш. Давам ти дума.

Само дето страданието вече беше налице, каза си Елена. Усещаше в гърдите си болки като при сърдечен пристъп.

— Той те очаква — настоя жената.

Онова, което накара Елена да излезе от колата, бе фактът, че тя не бягаше при никакви обстоятелства. През целия си живот не се бе крила от трудностите и нямаше намерение да започва сега.

Влезе през вратата с ясното съзнание, че се е озовала на място, което не би посетила по свой избор. Беше сумрачно, музиката думтеше в тъпанчетата й, сякаш някой ги налагаше с юмруци, а от миризмата на твърде много разгорещени тела й идеше да запуши носа си.

Жената тръгна пред Елена, а маврите я съпровождаха от двете й страни, като с едрите си тела проправяха пътека през човешката джунгла, от която тя нямаше желание да е част. Сервитьорки, облечени в прилепнали черни униформи, разнасяха всевъзможни видове алкохол, полуголи жени се отъркваха в мъже с костюми и погледите на всички блуждаеха някъде встрани, сякаш поръчаното или онзи, който бе пред очите им, не ги удовлетворяваше.

Поведоха я към бронирана черна врата и след като Трез каза нещо в ръчния си часовник, тя се отвори, а той се отмести встрани, сякаш очакваше Елена да влезе направо, сякаш това бе просто нечия дневна.

Да… но не.

Като се взря в тъмнината от другата страна, видя единствено черен таван, черни стени и лъскав черен под. Но тогава Ривендж пристъпи и попадна в полезрението й. Беше точно такъв, какъвто го познаваше — едър мъж със самурено палто, модерна прическа ирокез, аметистови очи и червен бастун.

И все пак й беше напълно непознат.

Ривендж се взря в жената, която обичаше, и видя на бледото й напрегнато лице точно онова, което бе искал да предизвика. Отвращение.

— Заповядай, влез — рече той. Трябваше да доведе нещата докрай.

Елена погледна към Хекс.

— Ти си охрана, нали? — Хекс се намръщи, но кимна. — Тогава идваш вътре с мен. Не искам да оставам сама с него.

Думите й го поразиха толкова силно, сякаш бръснач бе прерязал гърлото му, но той не показа никаква реакция, когато Хекс пристъпи напред, а Елена я последва. Вратата се затвори като непробиваема преграда за музиката и тишината бе оглушителна като писък.

Елена погледна към бюрото, на което той умишлено беше оставил двайсет и пет хиляди долара в брой и пакет кокаин, увит в целофан.

— Каза ми, че си бизнесмен — промълви тя. — Явно моя е вината, задето приех автоматично, че бизнесът ти е законен.

Той бе способен само да я гледа, гласът му го бе напуснал, пресекващият му дъх не би му позволил да каже и дума. Единственото, което можеше да стори, докато тя стоеше пред него скована и гневна, бе да я запамети — прибраната назад червеникаворуса коса, очите с цвят на карамел, скромното черно палто и ръцете й, пъхнати в джобовете, като че не искаше да се докосне до нищо.

Не би искал да я запомни такава, но тъй като я виждаше за последно, не можеше да се въздържи да не фокусира всяка подробност.

Очите на Елена се преместиха от наркотика и парите към лицето му.

— Значи е истина? Всичко, което каза бившата ти приятелка?

— Тя ми е наполовина сестра. Да, всичко.

Жената, която обичаше, отстъпи от него крачка назад и в уплахата й ръката й от джоба се стрелна към гърлото й. Той знаеше точно какво си мисли: той се бе хранил от нея, бяха голи и сами в пентхауса му. Възстановяваше спомена и осъзнаваше факта, че не вампир бе смукал от вената й.

Бе го сторил симпат.

— Защо ме накара да дойда тук? — попита го. — Можеше да ми го кажеш и по телефона… Не, няма значение. Тръгвам си. Никога повече не ме търси.

Рив се поклони леко и изрече задавено:

— Както желаеш.

Елена се обърна и отиде до вратата, където спря.

— Ако обичате, някой да ме пусне да се махна оттук.

Когато Хекс се пресегна и отвори изхода й към свободата, Елена почти хукна навън.

Вратата се затвори зад нея и Рив я заключи със съзнанието си, закован на мястото, където тя го остави.

Съсипан. Беше напълно съсипан. И не защото отдаваше себе си и тялото си на садистка социопат, която щеше да се наслаждава на всеки миг от изтезанието му.

Когато зрението му се замъгли от червена пелена, знаеше, че не лошата му страна взема връх. Нямаше начин. Беше наблъскал толкова допамин във вените си през последните дванайсет часа, че би повалил и слон, просто защото не се доверяваше на себе си, че иначе би пуснал Елена да си отиде. Трябваше да обезсили лошата си страна за последен път… за да може да постъпи правилно по правилните причини.

Така че, не, това червено нямаше да бъде последвано от двуизмерно виждане и усещания, връщащи се в цялото му тяло.

Ривендж извади от вътрешния джоб на сакото си една от носните кърпи, изгладени от майка му, и я притисна, както беше сгъната, под очите си. Кървавочервените сълзи, бликащи от тях, не бяха само за Елена и него самия. Бела бе изгубила майка си едва преди четирийсет и осем часа. А преди да е свършила нощта, щеше да изгуби и брат си.

Пое си дъх веднъж, но толкова дълбоко, че усети напрежение в ребрата. После прибра кърпичката и се зае да подкара живота си към гроба.

Едно беше сигурно: Принцесата щеше да си плати. Не за гадостите, които му бе причинила и се канеше да му причини. Майната му на това. Не, тя бе посмяла да отиде при любимата му. И заради това щеше да я унищожи, дори това да доведеше до гибелта му.