Отмъстена любов

30.

Джон каза на Куин и Блей, че през нощта ще остане в стаята си и когато се увери, че те повярваха на лъжата му, той се измъкна от къщата през входа за прислугата и отиде право в „Зироу Сам“. Трябваше да действа бързо, защото със сигурност един от двамата щеше да реши да го провери и после щяха да организират акция по издирването му.

Отмина главния вход и се насочи към страничната алея, където веднъж беше видял Хекс да пребива от бой един нещастник с голяма уста и доза кокаин в джоба. Откри охранителната камера до задния изход, вдигна глава и се втренчи в обектива й.

Когато вратата се отвори, не се наложи да поглежда, за да знае, че беше тя.

— Искаш ли да влезеш? — попита Хекс.

Той поклати глава, като за първи път не се тревожеше за бариерата в общуването. По дяволите, не знаеше какво да й каже. Не знаеше защо е тук. Просто трябваше да дойде.

Хекс пристъпи навън от клуба и опря гръб във вратата, като кръстоса единия си подкован ботуш пред другия.

— Каза ли на някого?

Той я погледна право в очите и поклати глава.

— Ще го направиш ли?

Той отново поклати глава.

С мек тон, с какъвто не я беше чувал да говори никога досега, нито беше очаквал да го стори, тя попита:

— Защо?

Той само вдигна рамене. Честно казано, беше изненадан, че не се беше опитала да му отнеме спомените. Така щеше да е по-лесно. По-чисто.

— Трябваше да отнема спомените ти — каза тя, с което го накара да се почуди дали четеше мислите му. — Снощи не бях на себе си, а ти си тръгна бързо и не успях да го направя. Сега, разбира се, те вече са в дългосрочната ти памет, така че…

Това беше причината да дойде, осъзна той. Искаше да я увери, че ще си мълчи. Заминаването на Тор беше затвърдило решението му. Когато Джон беше отишъл да говори с брата и беше установил, че той отново е изчезнал и отново го е направил без да обели и дума, нещо у него се беше променило, както камък, преместен от единия край на двора в другия води до трайна промяна в пейзажа.

Джон беше сам. И по тази причина решението беше лично негово. Уважаваше Рот и Братството, но той не беше брат и можеше никога да не стане такъв. Беше вампир, разбира се, но беше прекарал голяма част от живота си далече от расата, така че никога не успя да разбере напълно отвращението, изпитвано към симпатите. Социопати ли? Доколкото му беше известно, пример за това състояние можеше да се види в дома му, имайки предвид поведението на Зейдист и Вишъс, преди да намерят своите шелани.

Джон нямаше да докладва на краля за Хекс, за да бъде депортирана в колонията. Нямаше начин.

Сега тонът й беше твърд.

— Какво искаш?

Като се имаха предвид отрепките, с които си имаше работа ежедневно, той изобщо не беше изненадан от въпроса й. Без да откъсва поглед от нея, той направи жест като че прерязва гърлото си.

Нищо, произнесе с устни.

Хекс го погледна със студените си сиви очи и той почувства как прониква в главата му, усети как се рови в мислите му. Остави я сама да се убеди в намеренията му, защото това би й дало сигурност повече от всички думи на света.

— Ти си неповторим, Джон Матю — каза тя тихо. — На твое място повечето биха извлекли полза за себе си. Особено при възможностите, които имам тук, в клуба.

Той вдигна рамене.

— Накъде си се запътил тази нощ? И къде са приятелите ти?

Той поклати глава.

— Искаш ли да поговорим за Тор? — Той закова поглед в нея. — Съжалявам, мислиш за него.

Джон отново поклати глава, а нещо докосна лицето му и той вдигна поглед. Започваше да вали сняг. Мънички снежинки, носени от вятъра.

— Първият сняг за годината — отбеляза Хекс и се отдръпна от вратата. — А ти си без яке.

Той хвърли поглед към дрехите си и осъзна, че носеше само джинси и тениска. Поне се беше сетил да си обуе обувки.

Хекс пъхна ръка в джоба си и му подаде нещо. Ключ. Малък месингов ключ.

— Знам, че не искаш да се прибираш у дома, а моят апартамент е недалече от тук. Безопасен е и е под земята. Върви там, ако искаш, и остани колкото желаеш. Така ще получиш усамотението, от което се нуждаеш, докато събереш мислите си.

Той тъкмо се канеше да поклати глава, когато тя произнесе на Древния език:

— Позволи ми да ти се отплатя с добро.

Той взе ключа, без да докосва ръката й, и произнесе без глас благодаря.

След като му даде адреса, той я остави в тъмната алея под сипещия се от нощното небе сняг. Когато стигна до „Трейд“, хвърли поглед през рамо. Тя все още стоеше до страничната врата и го наблюдаваше със скръстени ръце и ботуши, здраво стъпили на земята. Фините снежинки, падащи върху късо подстриганата й коса и голите, здрави рамене, ни най-малко не я правеха да изглежда нежна. Тя не беше ангел, който му правеше добро. Тя беше мрачна, опасна и непредвидима личност.

И той я обичаше.

Джон вдигна ръка и помаха, преди да завие зад ъгъла, за да се присъедини към тълпата сгушили се в палтата си хора, придвижващи се от един бар до друг.

Хекс остана, където беше, дори след като масивното тяло на Джон се скри от погледа й.

Неповторим, помисли си отново. Това момче наистина беше едно на милион.

Когато се върна в клуба, тя знаеше, че е въпрос на време двете му приятелчета или може би някой от братята да се появят в опит да го открият. Щеше да им отговори, че не го е виждала и няма представа къде е.

Точка по въпроса.

Той защитаваше нея, тя защитаваше него.

Край.

Тя се беше насочила към ВИП зоната, когато предавателят в ухото й се включи. След като охранителят спря да говори, тя вдигна часовника си към устата, за да му отвърне:

— Заведи го в офиса ми.

След като се убеди, че теренът е чист от работещи момичета, тя влезе в зоната за обикновени посетители и се загледа в детектив Де ла Крус, който си проправяше път сред танцуващите.

— Да, Куин? — подхвърли Хекс, без да се обръща.

— Боже, сигурно имаш очи на тила си.

Тя хвърли поглед през рамо.

— И никога не го забравяй.

Изпълняващият ролята аструкс нотрум на Джон беше от типа мъже, които всички жени искаха да имат в леглото си. А също и много от мъжете. Изцяло черното облекло го правеше още по-атрактивен — ризата марка „Афликшън“ и коженото яке му придаваха невероятен стил. Коланът с капси и навитите протрити джинси навяваха асоциации с „Дъ Кюър“11. Щръкналата черна коса, пиърсинга на долната устна и седемте обици на лявото ухо извикваха сравнение с емотата. Обувките с десетсантиметрови платформи бяха заемка от готиката. Татуировките по врата — от хеви метъл.

Колкото до тайните оръжия, за които тя отлично знаеше, че се намират под мишниците му, те го правеха да изглежда като същински Рамбо, а юмруците му, сега отпуснати покрай тялото, без съмнение често биваха използвани в боя.

Целият му образ, независимо от разнородните елементи, излъчваше сексапил. И доколкото тя беше наясно, само допреди няколко месеца той умело се възползваше от това. До такава степен, че частните бани в дъното почти се бяха превърнали в негов частен офис.

Но след като беше провъзгласен за личен гард на Джон, беше позабавил темпото.

— Какво има? — попита тя.

— Джон идвал ли е?

— Не.

Куин присви разноцветните си очи.

— Изобщо ли не си го виждала?

— Не.

Докато се взираше в нея, тя знаеше, че не може да я хване в лъжа. Лъженето беше на второ място в списъка с уменията й след убиването.

— Дявол да го вземе — промърмори той и се озърна из клуба.

— Ако го видя, ще му кажа, че го търсиш.

— Благодаря. — Той насочи вниманието си обратно към нея. — Чуй, не знам какво се е случило между вас и не е моя работа…

Хекс завъртя очи.

— И това очевидно обяснява защо повдигаш въпроса.

— Той е свестен тип. Имай го предвид, става ли? — Синьо-зеленият поглед на Куин издаваше познание, което само един наистина тежък живот би могъл да даде на мъжа. — Много хора не биха се зарадвали, ако бъде прецакан. Особено аз.

В последвалата тишина не можеше да не му отдаде нужното уважение. Малко мъже имаха куража да се изправят пред нея и заканата зад привидно спокойните думи беше явна.

— Бива те, Куин. Мъж на място си.

Тя го потупа по рамото и се запъти към офиса си, решавайки, че кралят е направил добър избор за аструкс нотрум на Джон. Куин беше голям развратник, но в същото време отличен боец и тя се радваше, че именно той се грижи за нейното момче.

Имаше предвид, че се грижи за Джон Матю.

Защото той не беше нейното момче. Ни най-малко.

Когато Хекс стигна до вратата на офиса си, я отвори със замах, без да се поколебае и за миг.

— Добър вечер, детектив.

Хосе де ла Крус беше облечен в евтин костюм от две части. Той, костюмът му и палтото, наметнато отгоре, изглеждаха еднакво уморени.

— Добър вечер — отговори Де ла Крус.

— Какво мога да направя за вас? — Тя седна зад бюрото си и му посочи същия стол, на който беше седял предишния път.

Той не се възползва от поканата.

— Можете ли да ми кажете къде бяхте снощи късно вечерта?

Не съвсем, помисли си тя. Защото по едно време се занимаваше с убийството на вампир, а това не му влизаше в работата.

— Бях тук в клуба. Защо?

— Някой от служителите ви би ли могъл да го потвърди?

— Да. Можете да говорите с Ай Ем или с когото и да било друг. Стига да ми обясните какво, по дяволите, става.

— Снощи на местопрестъпление на убийство открихме дреха, принадлежаща на Грейди.

Щеше много да се ядоса, ако някой друг очистеше този мръсник.

— Но не и трупа му?

— Не. Става дума за яке с орел на гърба. Известен е с това, че го носи непрекъснато. Било един вид негова запазена марка.

— Интересно. И защо питате къде съм била аз?

— По якето има кръв. Не сме сигурни дали е негова или не, но утре ще разберем.

— Ще попитам още веднъж, защо искате да знаете къде съм била аз?

Де ла Крус опря длани на бюрото й и се наведе към нея, а шоколадовокафявите му очи гледаха изключително сериозно.

— Защото имам усещането, че искате да го видите мъртъв.

— Не си падам по насилници, истина е. Но всичко, което имате, е яке, не и труп. И по-важното, снощи бях тук. Ако някой го е извадил от строя, не съм била аз.

Той се изправи.

— Ще устроите ли погребение за Криси?

— Да, утре. Обявата излезе в днешния вестник. Може и да нямаше много роднини, но всички на „Трейд“ я харесваха. Ние сме като едно голямо щастливо семейство тук. — Хекс се усмихна леко. — Ще си сложите ли черна лента за нея, детектив?

— Поканен ли съм?

— Живеем в свободна страна. А и без това щяхте да дойдете, нали?

Де ла Крус се усмихна искрено, а по-голямата част от агресивността в погледа му изчезна.

— Да, щях да го направя. Ще възразите ли да говоря със служителите ви? Да взема показания?

— Ни най-малко. Ще ги повикам незабавно.

Докато Хекс говореше в часовника си, детективът заоглежда офиса й и когато тя отпусна ръка, каза:

— Не си падате много по декорацията.

— Обичам помещението да е изчистено и да съдържа само нужното.

— Жена ми обожава да украсява. Обича да придава атмосфера на жилището и да го превръща в дом. Хубаво е.

— Изглежда е добра жена.

— Такава е. А и приготвя най-хубавото прясно сирене, което съм опитвал. — Той я погледна. — Чувам много неща за този клуб.

— Така ли?

— Да. Главно от Отдела за борба с порока.

— О!

— И съм си подготвил домашното по отношение на Грейди. Бил е арестуван миналото лято за престъпно притежание на наркотици. Случаят все още се разследва.

— Сигурна съм, че правосъдието ще възтържествува.

— Бил е уволнен от клуба малко преди да бъде арестуван, нали така?

— Защото крадеше пари от бара.

— И не сте подали оплакване срещу него?

— Ако звънях на полицията всеки път, когато някой от подчинените ми задигне кинти, би трябвало да въведа в телефона си номера ви за бързо избиране.

— Чух, че това не е била единствената причина да го изритате.

— Така ли?

— Както казахте, „Трейд“ е едно голямо семейство, но това не означава, че хората не говорят. И според тях е бил уволнен, защото е търгувал в клуба.

— Логично е, нали? Не бихме допуснали някой да търгува в клуба.

— Защото това е територия на шефа ви и той не си пада по конкуренция.

Хекс се усмихна.

— Тук няма никаква конкуренция, детектив.

И това беше самата истина. Тук Ривендж беше големият шеф. Точка. Всяка отрепка, опитала се да върти дребна търговийка под покрива му, биваше унищожавана.

— Честно казано, не знам как го постигате — промърмори Де ла Крус. — За това място вървят приказки от години, но никой не успява да открие повод за издаване на разрешително за обиск.

И причината за това беше в човешките умове. Дори тези, принадлежащи на полицаи, можеха лесно да бъдат манипулирани. Каквото и да видеха или чуеха, можеше да бъде изтрито със скоростта на едно примигване.

— Тук не се случва нищо нередно — отговори тя. — Така го постигаме.

— Тук ли е шефът ви?

— Не, днес отсъства.

— Значи ви се доверява да управлявате бизнеса, докато го няма?

— И той като мен никога не отсъства дълго.

Де ла Крус кимна.

— Хубава политика. Като стана дума, не знам дали сте чули, но очевидно се заформя борба за територия.

— Борба за територия ли? Мислех, че двете половини на Колдуел живеят в мир помежду си. Реката вече не е граница.

— Става дума за наркотеритории.

— Откъде ще знам аз за такова нещо?

— Това е другият ми случай в момента. Намерихме двама убити дилъри до реката.

Хекс се намръщи, изненадана, че вече не е научила за това.

— Наркотиците са мръсна работа.

— И двамата са застреляни в главите.

— Лошо.

— Рики Мартинес и Айзък Ръш. Познавате ли ги?

— Чувала съм за тях, все пак имената и на двамата бяха във вестниците. — Тя положи ръка върху спретнато сгънатия на бюрото й „Колдуел Куриър Джърнъл“. — А аз съм голям читател.

— Значи сигурно сте видели днешната статия за тях.

— Още не, но тъкмо се канех да изляза в почивка. Задоволявам дневната си нужда за комикси с Дилбърт.

— Това комиксът за офиса ли е? Аз бях голям фен на Калвин и Хобс. Ядосах се, когато го спряха и така и не започнах нов. Предполагам, че съм малко старомоден.

— Всеки има право да избира какво му допада. Няма нищо лошо в това.

— И жена ми казва така. — Де ла Крус отново се озърна наоколо. — Според някои хора снощи са идвали в клуба.

— Калвин и Хобс ли? Единият е хлапе, а другият е тигър. Охранителите ми не биха допуснали нито един от двамата.

Де ла Крус се усмихна леко.

— Не, Мартинес и Ръш.

— Е, и вие минахте през клуба. Всяка вечер има много посетители.

— Вярно е. Това е един от най-посещаваните клубове в града. — Де ла Крус пъхна ръце в джобовете си и палтото му се смъкна назад, а сакото се нагъна около гърдите му. — Един от бездомниците под моста е видял доста стар форд, както и черен мерцедес и хромиран лексус да напускат района, след като онези са били застреляни.

— Наркодилърите могат да си позволят хубави коли. Не съм сигурна какво да мисля за форда.

— Какво кара вашият шеф? Бентли, нали? Или вече го е сменил?

— Не, все още има бентлито.

— Скъпа кола.

— Много.

— Познавате ли някого с черен мерцедес? Защото според свидетели такъв е забелязан в близост до апартамента, където открихме якето с орела на Грейди.

— Не познавам собственици на мерцедеси.

На вратата се почука и Трез и Ай Ем влязоха. Двамата маври накараха детектива да изглежда като хонда, паркирана между два хамъра.

— Ще ви оставя да си поговорите — заяви Хекс, без да изпитва никакво съмнение по отношение на двамата най-добри служители на Рив. — Ще се видим на погребението, детектив.

— Ако не и по-рано. Някога обмисляли ли сте да сложите растение тук? Ще промени обстановката.

— Не, тъй като имам вроден талант в убиването на подобен род неща. — Тя се усмихна хладно. — Знаете къде можете да ме откриете. До скоро.

Когато затвори вратата зад гърба си, тя спря и се намръщи. Войната за територия не беше добра за бизнеса и щом Мартинес и Ръш са били очистени, това беше знак, че въпреки декемврийския студ в подземния свят на Колдуел отново бе лумнал огън.

По дяволите, това беше последното, от което се нуждаеха.

От джоба й се разнесоха вибрации, което значеше, че някой се опитва да се свърже с нея и тя отговори в мига, в който видя кой е.

— Открихте ли Грейди? — попита тихо.

Гласът на Големия Боб издаваше гняв.

— Мръсникът сигурно се е покрил. С Мълчаливия Том обиколихме всички клубове. Ходихме в апартамента му и посетихме някои от приятелчетата му.

— Продължавайте да търсите, но бъдете внимателни. Якето му е намерено на местопрестъплението на друго убийство. Ченгетата са по петите му.

— Няма да се откажем, докато не го открием.

— Браво на теб. Сега затвори телефона и се връщай на работа.

— Да, шефе.