Отмъстена любов

53.

Призори в студения ден под облаците, нашарили млечносиньото небе, Хосе де ла Крус влезе с колата си през портата на гробището „Борова горичка“ и закриволичи сред безкрайните редици от надгробни плочи. Тесните виещи се алеи му напомняха „Живот“ — игра, по която с брат му се увличаха като деца. Всеки играч получаваше малък автомобил с шест дупки и започваше с една пионка, обозначаваща самия него. С течение на играта трябваше да се придвижиш напред по начертания път и да се сдобиеш с още пионки, обозначаващи съпруга и деца. Целта беше да влезеш в притежание на хора, пари и възможности, за да запушиш дупките в колата си, да запълниш изначалните празнини.

Той се огледа и си помисли, че в играта, наречена „Истински живот“ в крайна сметка се озоваваш сам в дупка в пръстта. Не беше познание, което искаш децата ти да научат от указанията в кутията.

Когато стигна до гроба на Криси, паркира колата си на същото място, където беше стоял около един час предишната нощ. По-нагоре имаше три полицейски коли, четирима униформени в дебели шуби и жълта лента между надгробните плочи, ограждаща мястото на престъплението.

Взе кафето си със себе си, макар в най-добрия случай вече да беше хладко и докато вървеше, видя подметките на чифт ботуши, подаващи се между кръга, образуван от краката на колегите му.

Едно от ченгетата хвърли поглед назад през рамо и изражението му подготви Хосе за състоянието на трупа: ако някой дадеше на униформения торбичка за повръщане, той направо би пробил дъното й.

— Здравейте, детектив.

— Чарли, как си?

— Ами… добре.

Да бе, друг път.

— Личи си по вида ти.

Останалите насочиха погледи към него и му кимнаха. Физиономиите на всички сякаш също казваха „иде ми да си изповръщам червата“.

От друга страна жената полицейски фотограф, за която се знаеше, че си има проблеми, се беше привела и щракаше апарата с усмихнато лице, сякаш се любуваше на гледката. Май се канеше да си запази някоя от снимките за спомен.

Грейди беше захапал букета. Или може би нещо друго?

— Кой го е открил? — попита Хосе, като приклекна, за да огледа трупа. Чисти разрези. Много на брой. Това бе извършено от професионалист.

— Гробар — отвърна един от полицаите. — Преди около час.

— Къде е той сега? — Хосе се изправи и отстъпи встрани, та мъжемразката да продължи да си върши работата. — Искам да говоря с него.

— Отиде в къщичката на пазача да пийне кафе. Имаше нужда. Много е потресен.

— Разбирам го. Повечето от труповете тук не се намират отгоре върху гробовете.

Четиримата дружно му отправиха красноречив поглед в смисъл: „Нито пък са в това състояние“.

— Приключих с трупа — обяви фотографката и постави капачката обратно върху обектива на апарата си. — Заснех и следите в снега.

Хосе обиколи мястото предпазливо, за да не засегне различните отпечатъци и малките номерирани флагчета, които ги маркираха, нито пък пътеката, проправена през терена. Беше очевидно какво се е случило. Грейди се бе опитал да избяга от преследвача си и не беше успял. Ако се съдеше по кървавите следи, беше наранен само колкото да бъде обездвижен и после бе завлечен до гроба на Криси, където беше разчленен и убит.

Хосе се върна при трупа, огледа надгробния камък и забеляза кафеникава следа по него. Засъхнала кръв. Готов беше да се обзаложи, че е оставена там нарочно още докато е била топла. Част от нея се бе стекла във вдълбаните букви на надписа „Кристиан Андрюз“.

— Засне ли това? — попита той.

Фотографката го стрелна намусено. После свали капачката, направи снимка и отново я постави.

— Благодаря — каза й той. — Ще те повикаме, ако ни потрябва още нещо. — Или ако намереха други мъже, обезобразени по подобен начин.

Тя хвърли прощален поглед към Грейди.

— За мен беше удоволствие.

Очевидно, рече си той, докато отпиваше с гримаса от кафето си. Старо. Студено. Гадно. Също като фотографката. Нямаше по-лошо кафе от това в полицейския участък и ако не се намираше на местопрестъпление, би го излял и би смачкал чашата от стиропор.

Хосе огледа мястото. Имаше дървета, осигуряващи прикритие. Никакви светлини освен тези откъм пътя. Портата се заключваше нощем. Само ако беше останал малко по-дълго… щеше да спре убиеца, преди да кастрира Грейди, да нахрани нещастника за последно и без съмнение да го гледа с наслада как умира.

— Дяволите да го вземат.

Сиво комби с полицейски знак на шофьорската врата отби и спря. От него слезе мъж с малка черна чанта и се приближи тичешком.

— Съжалявам, че закъснях.

— Няма проблем, Робъртс. — Хосе се ръкува с патолога. — Ще се радваме да ни съобщиш час на смъртта, когато ти е възможно.

— Разбира се, но няма да е лесно. След четири часа устройва ли ви?

— Всичко, което можеш да ни кажеш, ще ни е от полза.

Човекът коленичи и се зае за работа, а Хосе отново заоглежда следите от стъпки. Бяха три различни вида, единият от които явно беше от Грейди. От другите два вида експертите, които трябваше да пристигнат всеки миг, щяха да вземат отпечатъци и да ги изследват. Единият чифт от неизвестните следи беше по-малък от другите. Готов бе да заложи дома си, колата си и фонда за колеж на двете си дъщери, че ще се окажат женски.

В кабинета в имението на Братството Рот седеше изправен на стола си, сграбчил с все сила двата подлакътника. Бет беше в стаята с него и по мириса й отгатваше, че е уплашена до смърт. Имаше и други. Говореха. Крачеха.

А той виждаше единствено чернота.

— Хавърс идва — съобщи Тор от двойната врата. Гласът му умълча стаята подобно на бутон за изключване на звука, като накара всички гласове и шумове да секнат. — В момента доктор Джейн говори с него по телефона. Ще го докарат с една от линейките им със затъмнени стъкла, по-бързо ще е, отколкото Фриц да иде да го вземе.

Рот бе настоял да изчакат час-два, преди да повикат дори доктор Джейн. Бе се надявал зрението му да се върне. Още се надяваше.

По-точно казано, молеше се.

Бет беше толкова силна, застанала до него, хванала ръката му, докато той се бореше с мрака. Но по някое време го бе оставила за малко. Когато се върна, той подуши сълзите й, макар без съмнение тя да ги беше избърсала грижливо.

Тъкмо това го бе убедило да приеме намесата на лекарите.

— Кога да го очакваме? — троснато попита Рот.

— До двайсет минути.

Отново се възцари мълчание. Рот знаеше, че братя са около него. Чуваше Рейдж да развива поредната близалка, Ви да пали една от цигарите си с турски тютюн и да издишва дима, Бъч да дъвче дъвка с такава скорост, сякаш зъбите му бяха обувки за степ, потракващи върху паркет. Зи беше там с Нала на ръце, чийто сладък мирис и гукане долитаха от далечния ъгъл. Дори Фюри присъстваше, решил да остане за през деня, и сега стоеше редом с близнака и племенницата си.

Знаеше, че те всички са там… и все пак беше сам. Напълно сам, затворен в тялото си, пленник на слепотата.

Рот стискаше подлакътниците на стола, за да не закрещи. Искаше да е силен заради своята шелан, заради братята, заради расата си. Щеше му се да подхвърли няколко шеги, да го обърне на смях като случка, която скоро щеше да отмине, да покаже, че още владее положението.

Прокашля се. Но вместо от устата му да излезе нещо от рода на: „Един влиза в бар с папагал на рамото си…“, той изрече:

— Това ли видя?

Думите бяха гърлено произнесени и всички знаеха към кого са адресирани.

Отговорът на Ви беше тих.

— Не знам за какво говориш.

— Глупости. — Рот, обвит в мрак, братята му около него, но неспособни да го достигнат. Това беше видението на Вишъс. — Глу-по-сти.

— Сигурен ли си, че искаш да говорим за това сега? — попита Ви.

— Това ли беше видението? — Рот пусна единия подлакътник и удари с юмрук по бюрото. — Такова ли бе проклетото видение?

— Да.

— Лекарят идва — бързо каза Бет и притисна гальовно ръка към рамото му. — Доктор Джейн и Хавърс ще се консултират. Ще намерят решение. Непременно.

Рот се обърна по посока на гласа на Бет. Пресегна се за ръката й, тя беше тази, която намери дланта му.

Дали така изглеждаше бъдещето му, помисли си той. Да разчита на нея да го насочва, когато имаше нужда да отиде някъде? Да го води като сакат нещастник?

Не си изпускай нервите. Дръж се. Дръж се…

Повтори си го пак и пак, докато чувството, че всеки миг ще експлодира, поотслабна.

Но отново го връхлетя с всичка сила, когато чу доктор Джейн и Хавърс да влизат в стаята. Разбра кой е по това, че всички едновременно спряха онова, което правеха: край на пушенето, на дъвченето и на шумоленето с обвивки.

В настаналата тишина се чуваше само дишане. Тогава прозвуча гласът на лекаря.

— Господарю, може ли да прегледам очите ви?

— Да.

Прошумоляха дрехи… Хавърс очевидно сваляше палтото си. После потропване, като че нещо тежко бе поставено на бюрото. Изщракване на метал — лекарят бе освободил ключалката на чантата си.

Отново се разнесе добре модулираният глас на Хавърс.

— С ваше разрешение сега ще докосна лицето ви.

Рот кимна, после трепна при лекия контакт и за миг изпита надежда, като чу щракването на медицинското фенерче. По навик се напрегна, готов за светлината върху ретината на окото, с което Хавърс бе избрал да започне. Господи, откакто се помнеше, бе примижавал срещу светлината, а след преобразяването му нещата се бяха влошили. И с течение на годините…

— Докторе, хайде, прегледайте ме.

— Аз… направих го, господарю. Приключих. — Отново се чу щракване, когато Хавърс изключи фенерчето. — Поне с този етап от прегледа.

Тишина. Ръката на Бет го стисна по-силно.

— Какво следва? — попита Рот. — Какво още може да направите?

Отново мълчание, което някак направи мрака още по-черен. Ясно. Вариантите не бяха много. Макар че защо ли това го изненадваше? Вишъс… никога не грешеше.