Отмъстена любов

44.

Прегледът със скенер не беше кой знае какво. Рот само беше легнал на студената повърхност и беше останал неподвижен, а бялата медицинска апаратура беше зажужала и свършила работата си около главата му.

Трудното беше чакането на резултатите. По време на процедурата доктор Джейн беше стояла от другата страна на стъклената преграда и по негово мнение беше прекарала цялото време, мръщейки се пред екрана на компютъра. Сега, когато всичко беше свършило, тя продължаваше да прави същото. През това време Бет беше влязла в малкото, покрито с плочки помещение и седеше до него.

Само бог знаеше какво бе открила доктор Джейн.

— Не ме е страх да легна под ножа — заяви той на своята шелан. — Стига тази жена да е този, който го държи.

— Дали би се наела да извърши мозъчна операция?

Добър въпрос.

— Не знам.

Той разсеяно си играеше с рубина на Бет, като въртеше тежкия камък с пръстите си.

— Направи ми една услуга — прошепна.

Бет стисна още по-здраво ръката му.

— Каквото кажеш. От какво имаш нужда?

— Изтананикай мелодията от „Стани богат“.

Последва пауза. После Бет избухна в смях и го шляпна по рамото.

— Рот…

— Всъщност, докато я тананикаш почни да се събличаш и танцуваш. — Когато неговата шелан се наведе и го целуна по челото, той погледна нагоре през тъмните си очила. — Да не мислиш, че се шегувам? Хайде, и на двамата ни е нужно да се разсеем. И ти обещавам да дам добър бакшиш.

— Ти никога не носиш пари в брой.

Той плъзна език по горната си устна.

— Ще платя в натура.

— Безобразен си. — Бет му се усмихна. — И това ми харесва.

Докато се взираше в нея, Рот почувства страх. Какъв би бил животът му, ако ослепееше напълно? Никога нямаше да вижда дългата тъмна коса на своята шелан, нито искрящата й усмивка…

— Добре — каза доктор Джейн, когато влезе. — Ето какво мога да кажа.

Рот се опита да не изкрещи, когато призрачната лекарка бръкна с ръце в джобовете на престилката си в опит да събере мислите си.

— Не виждам следи от тумор, нито от кръвоизлив. Но има известни аномалии в различни зони. Преди не съм виждала на скенер мозъка на вампир, така че не мога да знам какво се смята за „нормално“. Знам, че искаше единствено аз да видя резултатите, но няма да стане така. Бих искала Хавърс също да ги прегледа. Преди да кажеш „не“, ще ти напомня, че се е заклел да пази в тайна личните ти данни. Не може да…

— Доведи го.

— Няма да отнеме дълго. — Доктор Джейн се протегна и докосна рамото му, а после и това на Бет. — Отвън е. Помолих го да чака там, в случай че има проблеми с апаратурата.

Рот проследи Джейн с поглед, докато тя преминаваше през помещението за наблюдение и излезе в коридора. Само миг по-късно се върна с високия, слаб лекар на расата им. Хавърс се поклони през стъклото на него и на Бет и се насочи към мониторите.

Двамата лекари заеха една и съща поза: приведени в кръста, с ръце в джобовете и вежди, сключени ниско над очите им.

— В университета ли ги обучават на това? — попита Бет.

— Интересно, и аз се чудех същото.

Дълго време. Много чакане. Безброй жестове и реплики, разменени между лекарите, намираща се от другата страна на голямото стъкло, докато сочеха с химикалките си към екрана. Най-накрая двамата се изправиха и кимнаха.

Влязоха заедно.

— Скенерът е нормален — заяви Хавърс.

Рот въздъхна така силно, че въздишката му прозвуча по-скоро като хриптене. Нормален. Нормален звучеше добре.

После Хавърс му зададе няколко въпроса. Рот отговори на всички до един, без да е сигурен в нито един от отговорите.

— При цялото ми уважение към личния ти лекуващ лекар — заговори Хавърс и се поклони по посока на доктор Джейн, — бих искал да ти взема кръв, за да направя изследвания и да те прегледам.

— Мисля, че идеята е добра. Второто мнение винаги е добре дошло, когато нещата не са ясни — намеси се доктор Джейн.

— Действай — отговори Рот и бързо целуна ръката на Бет, преди да я пусне.

— Господарю, ще бъдеш ли така добър да свалиш очилата си?

Хавърс приключи бързо с прегледа с фенерчето, после провери ушите и сърцето. В помещението влезе сестра с приборите за взимане на кръв, но доктор Джейн беше тази, която извърши процедурата. Когато всичко приключи, Хавърс тикна двете си ръце в джобовете на престилката и се намръщи по типичния за него начин.

— Всичко изглежда нормално. Поне нормално за теб. Зениците не реагират, но това е защитна реакция в резултат на фотофобията на ретината, която поначало имаш.

— И какви са изводите? — попита Рот.

Доктор Джейн вдигна рамене.

— Води дневник за главоболията. И ако слепотата се появи отново, трябва да дойдем тук незабавно. Може би ако направим скенер, докато тя трае, ще сме в състояние да определим проблема.

Хавърс отново се поклони на доктор Джейн.

— Ще уведомя лекуващия ти лекар за кръвните изследвания.

— Добре. — Рот вдига поглед към своята шелан, готов да си тръгне, но Бет се беше съсредоточила върху думите на лекарите.

— Никой от вас не изглежда особено доволен — отбеляза тя.

Доктор Джейн заговори бавно и внимателно, като че подбираше думите си с изключителна прецизност.

— Винаги, когато е налице увреждане, което съм неспособна да обясня, се чувствам неспокойна. Не казвам, че ситуацията е трагична, но все още не съм убедена, че всичко е наред само защото скенерът не показа нищо.

Рот слезе от масата за прегледи и взе черното си кожено яке от Бет. Усещането да го сложи на раменете си и да се отърве от ролята на пациента, в която се беше озовал заради проклетите си очи, беше неописуемо.

— Няма да пренебрегвам здравето си — обърна се той към двамата облечени в престилки, — но ще продължа да работя.

Последва хор, припяващ: „Трябва да почиваш няколко дни“, който той прекъсна, напускайки помещението. Докато двамата с Бет крачеха по коридора, той беше обзет от натрапчиво усещане за неотложност. Чувстваше непоколебимата увереност, че трябва да действа бързо, защото не му оставаше много време.

Джон не бързаше на път за „Зироу Сам“. След като напусна дома на Хекс, той закрачи по Десета улица и влезе, покрит със снежинки в заведение „Текс-Мекс“. Избра си маса до противопожарния изход и разгледа снимките в ламинираното меню, поръча си две порции ребърца, с гарнитура от картофено пюре и зелева салата.

Сервитьорката, която взе поръчката му и сервира храната, носеше скандално къса пола и изглеждаше готова да го обслужи не само по отношение на вечерята. Той сериозно обмисляше възможността. Тя имаше руса коса, не носеше прекалено много грим и краката й бяха хубави. Но миришеше на скара и не му допадна бавният й начин на говорене, като че го смяташе за тъп. Джон плати в брой, остави добър бакшиш и излезе забързано, преди да се е опитала да му даде номера си.

Озовал се на студа, той пое към „Трейд“ по заобиколен маршрут. Или, с други думи, обхождаше всяка пряка по пътя.

Нямаше лесъри. Нито хора, вършещи нередности.

Най-накрая влезе в „Зироу Сам“. Докато преминаваше през вратите от стомана и стъкло, силната музика, светлините и лъскаво облечените хора го накараха да изгуби малко от наперената мъжкарска маска. Хекс щеше да бъде тук.

Да. И какво? Той такава госпожичка ли беше, че да не може да стои в един и същи клуб с нея?

Вече не. Джон се стегна и пое към кадифеното въже, отмина охранителите и се озова във ВИП зоната. На масата на Братството Куин и Блей изглеждаха като куотърбеци, оставени на резервната скамейка, докато отборът им на терена падаше. Бяха нервни, барабаняха с пръсти по масата и си играеха със салфетките, донесени заедно с бутилките „Корона“.

Когато Джон се приближи, двамата погледнаха нагоре към него и спряха всякакъв вид движения, като че някой беше сложил записа на пауза.

— Здравей — каза Куин.

Джон седна до приятеля си и изписа с пръсти.

— Здравей.

— Как си? — попита Куин, а сервитьорката се появи в точния момент. — Още три „Корони“…

Джон го спря.

— Аз искам нещо друго. Кажи й, че искам „Джак Даниълс“ с лед.

Куин повдигна вежди, но предаде поръчката и се загледа в жената, отправила се към бара.

— Твърдо гориво, а?

Джон вдигна рамене и хвърли поглед към една блондинка през две маси от тях. В мига, когато забеляза, че я наблюдава, тя вкара всичките си оръжия в действие, разпиля дългата си лъскава коса по гърба и намести гърдите си, които едва не изскочиха от почти липсващата малка черна рокля. Но пък едва ли миришеше на печено на скара месо.

— Джон, какво става с теб, по дяволите?

— Какво имаш предвид? — изписа той с ръце, без да откъсва поглед от жената.

— Гледаш я, като че искаш да я сложиш в хлебче и да я залееш със сос.

Блей се прокашля смутено.

— Понякога начина ти на изразяване е направо ужасен, нали си наясно?

— Просто казвам, каквото виждам.

Сервитьорката се върна и постави на масата бирите и уискито, а Джон взе чашата си и изля съдържанието й в гърлото си.

— Това една от онези вечери ли ще бъде? — промърмори Куин. — Която свършва в някоя от баните отзад?

— Със сигурност ще стане така — изписа Джон. — Но не за да повръщам.

— Защо иначе… — Куин го погледна, като че някой го беше ощипал по задника.

О, точно така, помисли си Джон, докато оглеждаше ВИП зоната, в случай че се появеше още по-добра кандидатка.

В съседство с тях седяха трима бизнесмени, всеки от които придружен от жена, изглеждаща, сякаш очаква всеки миг да започне фотосесията й за страниците на „Ванити феър“. От другата страна на пътеката се беше настанила задължителната групичка от парвенюта с добре оформени тела, които духаха носовете си прекалено често и посещаваха банята по двойки. На бара седяха двама амбициозни новобогаташи с полуголите си втори съпруги, а други двама нещастници оглеждаха работещите момичета.

Джон все още проучваше обстановката, когато се появи самият Ривендж. Когато беше забелязан от присъстващите, наоколо премина вълна от вибрации, защото дори да не бяха наясно, че той е собственикът, не се срещаха често двуметрови типове с червен бастун, черно кожено палто и прическа ирокез. А и въпреки приглушеното осветление, се виждаше, че очите му са с виолетов цвят.

Както обикновено, от двете му страни се движеха двама мъже с неговите размери, които имаха вид, сякаш закусват с куршуми. Хекс я нямаше, но това не беше проблем. Дори беше много добре.

— Искам да стана като него, когато порасна — произнесе Куин провлечено.

— Само не си бръсни косата отстрани — отвърна Блей. — Прекалено е краси… Искам да кажа, неговата прическа изисква много грижи.

Блей насочи вниманието си обратно към бутилката бира, а разноцветните очи на Куин се стрелнаха за кратко към лицето на най-добрия му приятел, преди отново да отклони погледа си.

След като даде знак на сервитьорката за нова чаша уиски, Джон се размърда и се втренчи във водната стена, разделяща ги от зоната за общи посетители на клуба. На дансинга имаше безброй жени, търсещи онова, което той искаше да им даде. Само трябваше да отиде да си избере някоя сред доброволките.

Страхотен план, само че без никаква причина се замисли за самотните майки. Наистина ли би рискувал да създаде дете с непозната човешка жена? Очакваше се да знае кога са в овулация, но какво, по дяволите, знаеше той за жените?

Намръщен, Джон се обърна, взе чашата уиски в ръка и се концентрира върху работещите момичета. Професионалистки. Те познаваха добре играта, която искаше да играе той. Много по-добре.

Загледа се в една тъмнокоса жена с лице като на Дева Мария. Беше чувал, че името й е Мари-Терез. Тя беше шеф на работещите момичета, но също така можеше да бъде наемана. В момента съблазняваше мъж в костюм с жилетка, който изглеждаше много заинтересуван от онова, което му се предлагаше.

— Ела с мен — изписа Джон към Куин.

— Къде… Добре, разбрано. — Куин допи бирата си и се изправи. — Предполагам, че ще се върнем, Блей.

— Хубаво. Прекарайте си… добре.

Джон вървеше пред него към брюнетката, а сините й очи излъчваха изненада, когато двамата се приближиха до нея. На потенциалния клиент беше прошепнато страстно извинение и тя се отдръпна от него.

— Нуждаете ли се от нещо? — попита тя без предисловия. Все пак се държеше приятелски, тъй като знаеше, че Джон и момчетата са специални гости на Ривендж. Естествено, нямаше и представа защо.

— Попитай я колко ще струва — изписа Джон. — За двамата.

Куин прочисти гърло.

— Иска да знае цената.

Мари-Терез се намръщи.

— Зависи кое от момичетата искате да наемете. Те имат…

Джон посочи към нея.

— Мен ли?

Джон кимна.

Брюнетката присви сините си очи и нацупи устни, а Джон си представи устата й върху него и гледката допадна на пениса му, който мигом реагира и се втвърди. Да, имаше много хубава уста…

— Не — отсече тя. — Не можете да наемете мен.

Куин заговори, преди Джон да е размахал ръце.

— Защо? Парите ни с нищо не са по-лоши от тези на останалите.

— Имам право да избирам с кого да правя бизнес. Някое от момичетата може да се съгласи. Ще ги попитам.

Джон беше склонен да се обзаложи, че отказът й имаше нещо общо с Хекс. Бог беше свидетел, че между него и шефката на охраната често бе имало размяна на погледи. Без съмнение Мари-Терез не искаше да се озове в някоя сложна ситуация.

Или поне той си каза, че причината е такава, за да не му се налага да обмисля факта, че дори една проститутка не може да понесе идеята да бъде с него.

— Добре, чудесно — изписа Джон. — Коя ще ни препоръчаш?

Куин преведе и Мари-Терез се намръщи още по-силно.

— Ще бъда откровена с теб. Това ми прилича на разчистване на сметки. Като че пращаш послание. Ако искаш да легнеш с някоя, намери си някое лесно момиче от посетителките на клуба. Не го прави с тези, които работят с нея.

Добре. Определено беше свързано с Хекс.

Предишният Джон би се вслушал в предложението й. Глупости, предишният Джон поначало не би водил такъв разговор. Но нещата се бяха променили.

— Благодаря, но мисля, че ще помоля за някоя от колежките ти. Погрижи се за това.

Джон се обърна настрани, докато Куин говореше, но Мари-Терез го хвана за ръката.

— Добре, щом искаш да се държиш като мръсник, върви и говори с Джина. Облечена е в червено.

Джон кимна леко и прие предложението. Тръгна към чернокосата жена, облечена в рокля от изкуствена лачена кожа, която беше толкова яркочервена, че можеше да бъде сбъркана с включена сирена на линейка. За разлика от Мари-Терез тя беше съгласна да ги обслужи още преди Куин да е заговорил.

— Петстотин — заяви с широка усмивка. — За всеки. Предполагам, че ще искате заедно.

Джон кимна, леко учуден, че се е получило така лесно. Но пък нали за това плащаха? За лесни жени.

— Ще отидем ли отзад? — Джина се настани между двама им с Куин, хвана ги за ръцете и ги поведе, отминавайки Блей, който се взираше в бирата си.

Когато тръгнаха по коридора, водещ към частните тоалетни, Джон се почувства, като че имаше треска. Горящ и откъснат от заобикалящото го, клатушкаше се, свързан със света единствено благодарение на тънката ръка на проститутката, на която се канеше да плати, за да я чука.

Ако тя го пуснеше, беше повече от сигурен, че просто би отлетял.