Отмъстена любов

67.

Елена се материализира заедно с братята на север, но все още не можеше да изтрие Бела от съзнанието си. Жената бе изглеждала някак прозрачна, застанала във величественото фоайе, обградена от въоръжени до зъби мъже. Очите й бяха празни, страните — бледи и хлътнали, като че волята й бе подложена на огромно изпитание.

Ала тя искаше брат й да се върне.

Природата на лъжата бе такава, че функционираше винаги по един и същи начин: обективната истина биваше изопачавана, скривана или направо потъпквана с цел измама. По неуловими бяха мотивите зад неистините и Елена си припомни какво бе сторила, като взе онези хапчета за Ривендж. Намеренията й бяха добри и макар това да не правеше действията й редни или правилни, нито пък я спаси от заслужените последствия, поне не бе таила злоба в сърцето си. Същото важеше и за избора на Ривендж. Решенията му не бяха редни или правилни, но той бе защитавал Елена, сестра си и другите си близки от повелите на Древния закон и опасния нрав на Принцесата.

Ето защо Елена реши да прости на Ривендж и се надяваше сестра му да стори същото.

Разбира се, прошката не означаваше, че Елена ще остане с този мъж. Нарече Ривендж свой хелрен, за да осигури отиването си в колонията, но това не отговаряше на действителността. А и кой знаеше дали въобще щяха да се върнат живи и здрави в Колдуел. Тази нощ можеше да донесе не една смърт.

Елена и братята се материализираха сред гъста горичка борове — защитено място, избрано, след като Хекс подробно бе описала района. Точно отпред, както бе казала тя, се издигаше живописна бяла фермерска къща с табела, чийто надпис гласеше: „Таоистки монашески орден, основан през 1982 г.“.

На пръв поглед бе трудно да се повярва, че зад тези чисти бели стени се върши друго, освен варене на сладко и шиене на юргани. Още по-невероятно изглеждаше това очарователно местенце да е вход към колонията на симпатите. Но в цялата картинка имаше и някакво крайно несъответствие, сякаш ужасяваща прокоба обгръщаше уж приветливото място.

Елена се огледа и почувства, че Ривендж е наблизо. Точно преди Хекс да заговори, тя фокусира поглед към пристройка, разположена на около сто метра от фермерската къща. Там… да, той беше там.

— Ще влезем през този хамбар — тихо каза Хекс и посочи мястото, към което Елена беше притеглена. — Това е единственият път към лабиринта. Както казах снощи, те вече ще знаят, че сме тук, така че когато се озовем лице в лице, най-добрата ни стратегия ще е да демонстрираме дипломатичен подход: просто си вземаме един от нашите и не искаме кръвопролития. Те ще разберат и ще уважат логиката… преди да започнат да се бият…

Студеният вятър довя сладникава воня.

Всички извърнаха глави и Елена се смръщи при вида на мъжа, появил се изневиделица на моравата пред фермерската къща. Русата му коса беше пригладена назад, а очите му бяха някак странно лъскаво черни. Той закрачи към предната веранда, в походката му се долавяше гняв и силното му тяло бе напрегнато, като че бе готов за бой.

— Майната му, какво е това? — ахна Ви. — Леш ли виждам пред себе си?

— Очевидно — рече Бъч.

— Не знаехте ли? — намеси се Хекс.

Братята се втренчиха в нея и Ви изръмжа:

— Че е жив и е лесър? Не знаехме, по дяволите. А ти защо не си изненадана?

— Видях го преди две седмици. Мислех, че Братството е в течение.

— Тъпаци. Ти, аз…

— Ограничи се до себе си.

— Престанете с глупостите — просъска Зи. — И двамата.

Всички отново насочиха погледи към мъжа, който вече беше скочил на верандата и думкаше по вратата.

— Ще повикам другите — прошепна Ви. — Лесърът трябва да бъде неутрализиран, преди да настъпим.

— Или пък може да ни осигури прикритие — високомерно подхвърли Хекс.

— Или пък може да повикаме подкреплението си и да не бъдем идиоти — тросна се Ви.

— На теб ще ти е трудно.

— Майната ти…

Зи натика телефон в облечената с ръкавица ръка на Ви.

— Обади се! — После насочи пръст към Хекс. — Спри да го предизвикваш.

Ви заговори в телефона, Хекс млъкна, кинжали бяха измъкнати от калъфите и пистолети от кобурите и само миг по-късно се появиха останалите.

Хекс пристъпи към Тормент.

— Слушай, настоятелно ти предлагам да се разделим. Вие се погрижете за лесъра, а аз отивам за Рив. Хаосът от битката ще отвлече вниманието в колонията. Така ще е по-добре.

Настъпи мълчание, по време на което всички гледаха към Тор.

— Съгласен съм — каза той. — Но няма да отивате сами. Ви и Зейдист идват с теб и Елена.

Думите му бяха посрещнати с колективно кимване и… о, по дяволите, всички тръгнаха и озовали се на открито, затичаха през снега.

Елена се отправи към хамбара, обувките, които й бяха дали, потропваха по земята, ръцете й се потяха в ръкавиците, а раницата, пълна с медицински принадлежности, се впиваше в раменете й. Беше се съгласила да не вади пистолета си, ако няма основателна причина за това. Беше логично. И тя не би искала аматьор да поеме задълженията в спешното отделение. Нямаше защо да усложнява ситуацията, като се преструва, че борави с пистолета така умело като Хекс и братята.

Хамбарът беше доста голям, с двойна врата, плъзгаща се върху добре смазани релси. Хекс не избра очевидния начин за влизане, а вместо това ги поведе към ниска странична врата. Точно преди да нахълтат в празното помещение с висок таван, Елена хвърли поглед назад към фермерската къща.

Русият мъж бе обграден от братята, но беше спокоен и хладнокръвен като гост на коктейл, а самодоволната му усмивка според Елена вещаеше големи неприятности. Само някой с много оръжия на разположение би изглеждал така, изправен пред подобна стена от мускули.

— Побързай — подкани я Хекс.

Елена се наведе, влезе вътре и потрепери, макар да влизаше отвън, където бе ветровито. Господи… тук нещо сериозно не беше наред, също както при къщата. Нямаше нито сено, нито зоб, нито сбруя, нито седла. Както и нямаше нито един кон в боксовете. Празно.

Импулсът да побегне я задави и тя се вкопчи в яката на дебелото си яке.

Зейдист постави ръка на рамото й.

— Това е техният еквивалент на мис. Просто дишай дълбоко. Изправена си пред илюзия, която се е втъкала в самия въздух, но онова, което усещаш, не е реално.

Елена преглътна, вдигна очи към осеяното с белези лице на брата и почерпи сила от неговото равновесие.

— Добре. Добре… нищо ми няма.

— Браво на теб.

— Насам — повика ги Хекс, тръгна към един бокс и отвори двукрилата му врата.

Подът вътре беше бетонен със странни геометрични фигури по него.

— Сезам, отвори се.

Хекс се наведе и повдигна нещо от пода, което се оказа каменна плоча, а братята побързаха да й помогнат, защото беше тежка. Стълбата, която се показа отдолу, беше залята с мека червена светлина.

— Имам чувството, че влизам в порнофилм — измърмори Ви, когато заслизаха внимателно по стълбите.

— Липсват само множество черни свещи — подхвърли Зейдист.

Когато стигнаха до площадката долу, се огледаха вляво и вдясно и видяха каменен коридор с редици от… черни свещи с рубиненочервен пламък.

— Вземам си думите назад — рече Зи, загледан в разкрилата се картина.

— Ако се покажат разголени мацки, може ли да се гушна в теб? — попита Ви.

— Не и ако искаш да продължиш да дишаш.

Елена се обърна надясно, завладяна от безпокойство.

— Той е тук долу, чувствам го.

Без да чака другите, тя се затича.

От всички чудеса на планетата, които можеха да те накарат да извикаш: „О, боже, ти си жив“ и „Благодаря ти, Скрайб Върджин, той е изцелен“, възкръсването, което Джон можеше да види с очите си, бе най-стъписващото.

Леш стоеше пред бялата колониална къща в стил „Марта Стюарт“14, облечен в елегантни дрехи и не само изглеждаше съвсем жив и самодоволен както винаги, а и като че бе зареден с огромна енергия. Миришеше на лесър, но както гледаше надолу към тях от верандата, сякаш беше самият Омега — излъчваше властта на чистото зло и ни най-малко не се впечатляваше от каквито и да било изяви и сила от страна на простосмъртните.

— Здрасти, Джон-бой — лениво проточи Леш. — Нямам думи да изразя колко се радвам отново да видя педалската ти мутричка. Изпитвам възторг почти като при прераждането си.

Господи… Боже. Защо не можеше Уелси да се облагодетелства от подобен дар? Ама не… трябваше тъкмо психопат с нарцистични наклонности да бъде избран да изпълни номера на възкръсналия Лазар.

Иронията беше, че Джон се бе молил това да се случи. Господи, точно след като Куин беше прерязал гърлото на негодника, Джон бе отправял молитви Леш да оживее след масивната кръвозагуба. Спомняше си как бе коленичил на мокрите плочки в банята на тренировъчния център, за да запуши раната с фланелката си. Молил се бе на Бог, на Скрайб Върджин, на всеки, който би го чул, някак да оправи ситуацията.

Но превръщането на Леш във вампирския еквивалент на Антихрист не беше точно неговата цел.

Докато снежинките се сипеха все по-бавно от мъгливото небе, Рейдж си размени няколко думи с Леш, но бученето в главата на Джон заглуши повечето от казаното. Онова, което ясно чу, бе репликата на Куин зад гърба си, която гласеше:

— Погледни го по този начин: поне можем да го убием отново.

И тогава светът се взриви. Буквално.

Незнайно откъде в дланта на Леш се образува метеор и полетя право срещу Джон и братята — едно метафизично огнено кълбо от ада. Когато докосна земята, ярко светещите ударни вълни събориха всички тях с пълна сила.

Озовал се по гръб заедно с другите, Джон се бореше за въздух, докато върху бузите и устните му бавно се сипеха парченца пепел. Предстоеше следващият взрив. Нямаше начин да не дойде.

Или това, или нещо още по-лошо.

Ревът, разнесъл се над околността, изригна точно пред него и отначало Джон си помисли, че Леш се е превърнал в петглаво чудовище, което щеше да изяде всички тях живи.

Само че… да, беше чудовище, но когато блеснаха пурпурните му люспи и опашката с шипове изсвистя във въздуха, Джон изпита облекчение. Беше Годзилата на Братството, а не на Омега. Алтер егото на Рейдж бе излязло наяве и грамадният дракон бе във форма и много ядосан.

Дори Леш изглеждаше малко изненадан.

Драконът вдиша с могъщо засмукване нощния въздух, после протегна шия напред и избълва толкова мощна струя огън, че кожата по лицето на Джон се опъна като прозрачно фолио, макар да бе далеч от драконовия обхват.

Когато пламъците се разсеяха, Леш стоеше в овъглената рамка на вратата, а дрехите му пушеха, но тялото му бе невредимо.

Чудесно. Негодникът беше огнеупорен.

И беше готов да пусне следващата водородна бомба. Като във видеоигра събра в дланта си ново огнено кълбо и запрати енергията право срещу звяра.

Той го посрещна по мъжки. Скритата същност на Рейдж пое непоколебимо атаката и даде на останалите нужното време да се изправят на крака и да се приготвят за стрелба. Беше дързък и услужлив ход, но пък когато издишваш огън, трябва да си устойчив на него, иначе горещината от оригването ти би ти подпалила задника.

Джон започна да стреля, както и останалите, макар да подозираше, че ще им трябва нещо повече от куршуми, за да повалят подобрения вариант на Леш. Тъкмо поставяше нов пълнител, когато се появиха две пълни с лесъри коли.