Отмъстена любов

19.

Рив се събуди в спалнята на защитената си къща в планината Адирондак. Можеше да определи къде се намира заради високите от пода до тавана прозорци, жизнерадостния огън в камината и ренесансовите образи на голи бебета върху махагоновата табла на леглото. Онова, което не му беше ясно, бе колко часа са изминали от срещата му с Принцесата. Един? Сто?

В другия край на сумрачната стая Трез седеше в кресло от тъмночервена кожа и четеше на бледата светлина, хвърляна от настолната лампа.

Рив прочисти гърло.

— Коя е тази книга?

Мавърът вдигна поглед. Рив определено можеше да мине и без острия взор на бадемовидните му очи.

— Буден ли си?

— Коя е книгата?

— „Лексиконът на смъртта на Сенките“.

— Леко четиво. Пък аз си мислех, че си падаш по Кандис Бушнел.

— Как се чувстваш?

— Чудесно. Прекрасно. Като кукуряк съм, мамка му. — Рив изстена, докато се избутваше по-високо на възглавниците. Въпреки самуреното палто, увито около голото му тяло, юрганите, завивките и одеялата, струпани върху него, беше леденостуден като задник на пингвин, така че Трез очевидно му беше инжектирал порядъчна доза допамин. Но поне противоотровата беше подействала и беше премахнала кашлицата и недостига на въздух.

Трез бавно затвори старинната книга.

— Просто се подготвям, това е всичко.

— За оттегляне в монашество ли? Мислех, че в плановете ти влиза царуване.

Мавърът постави книгата на ниската масичка до себе си и се изправи в пълния си ръст.

— Искаш ли храна?

— Да. Не би било зле.

— Дай ми петнайсет минути.

Когато вратата се затвори зад гърба на приятеля му, Рив бръкна във вътрешния джоб на коженото палто и извади телефона си. Нямаше гласови съобщения, нито есемеси.

Елена не се беше опитвала да се свърже с него. Но пък защо трябваше да го прави?

Той се втренчи в апарата и плъзна палец по клавиатурата. Изпитваше непоносима потребност да чуе гласа й, като че звученето му би изтрило всичко, случило се в онова бунгало.

Сякаш нещо би могло да заличи последните две десетилетия и половина.

Рив влезе в списъка с контакти и извика номера й на екрана. Тя вероятно беше на работа, но ако оставеше съобщение, може би щеше да му се обади по време на почивката си. Поколеба се, но после натисна бутона за набиране и опря слушалката в ухото си.

В мига, в който чу звъненето, в съзнанието му изникна ярка картина от секса с Принцесата — тазът му се движеше напред-назад, лунната светлина хвърляше гнусни порнографски сенки по дървения под.

Бързо прекъсна обаждането и го обзе усещането, че цялото му тяло е покрито с нещо мръсно.

Боже, в света нямаше достатъчно душове, та да е достатъчно чист за разговор с Елена. Нямаше достатъчно сапун, белина или метални телчета за търкане. Като си я представи в спретнатата й сестринска униформа, с русата коса, прибрана в стегнат кок и с изрядните й бели обувки, той знаеше, че докосне ли я, ще я омърси за цял живот.

Потърка екрана на телефона с безчувствения си палец, като че беше лицето й, а после отпусна ръка на леглото. Видът на яркочервените вени на ръката му извика спомена за още няколко неща, които беше правил с Принцесата.

Никога не беше гледал на тялото си като на дар божи. Беше масивно и мускулесто, така че вършеше работа, а противоположният пол го харесваше, което значеше, че е някакъв вид предимство. И функционираше, както трябва… с изключение на страничните ефекти от допамина и на алергията към скорпионска отрова.

Но пък не искаше да издребнява.

Докато лежеше на леглото в почти тъмната стая, стиснал телефона си в ръка, той видя още грозни сцени от последната си среща с Принцесата… как му беше духала, как я беше обладал в гръб, а после беше вкарал устните си в действие между краката й. Спомни си усещането, когато шипът на члена му се заби в нея и двамата се превърнаха в едно цяло.

После се замисли как Елена беше премерила кръвното му налягане… и как се беше отдръпнала от него.

Беше права да го стори.

Той грешеше, като й се обаждаше.

С особена грижа плъзна палец по бутоните и извика името й на екрана. Не се поколеба и за секунда, докато изтриваше номера й от телефона си и когато изчезна, гърдите му се изпълниха с неочаквана топлина, казваща му, че според кръвта във вените, дадена му от майчина страна, беше взел правилно решение.

Следващия път, когато посетеше клиниката, щеше да помоли за друга сестра. И ако отново срещнеше Елена, нямаше да я закача.

Трез влезе с поднос, на който имаше овесена каша, чай и препечени филийки.

— Вкусно — отбеляза Рив без всякакъв ентусиазъм.

— Бъди добро момче и го изяж. На следващото хранене ще ти донеса бекон и яйца.

Когато подносът беше поставен върху краката му, Рив захвърли телефона и хвана лъжицата. Най-неочаквано за себе си и без абсолютно никаква причина попита:

— Някога влюбвал ли си се, Трез?

— Не. — Мавърът се върна в креслото си в ъгъла, а нощната лампа осветяваше красивото му лице. — Наблюдавах опитите на Ай Ем в тази област и реших, че не е за мен.

— Ай Ем? Я стига. Не знаех, че брат ти е забърсвал дори някое лесно момиче.

— Не говори за нея и никога не съм я виждал. Но за известно време беше така нещастен, както само една жена може да направи мъж.

Рив разбърка кафявата захар, с която бе поръсена овесената му каша.

— Мислиш ли, че някога ще имаш спътница?

— Не. — Трез се усмихна и разкри съвършените си бели зъби. — Защо питаш?

Рив поднесе лъжицата към устата си.

— Просто ей така.

— Да. Сигурно.

— Овесената каша е прекрасна.

— Ти мразиш овесена каша.

Рив се засмя леко и продължи да се храни, за да се накара да замълчи, защото реши, че любовните дела не му влизаха в работата. Затова пък бизнесът го засягаше сериозно.

— Как вървят нещата в клуба? — попита.

— Засега гладко.

— Добре.

Рив бавно довърши съдържанието на купата и се зачуди защо ако всичко беше наред в Колдуел, той чувстваше такава тежест в сърцето си.

Вероятно причината беше в овесената каша, помисли си той.

— Нали съобщи на Хекс, че съм добре?

— Да — отговори Трез и взе книгата, която четеше по-рано. — Излъгах.

Хекс седеше зад бюрото си и се взираше в двамата си най-добри охранители, Големия Боб и Мълчаливия Том. Те бяха хора, но бяха умни и със смъкнатите си джинси излъчваха идеалната фалшива лежерност, която й беше нужна.

— Какво можем да направим за теб, шефе? — попита Големия Боб.

Тя се наведе напред и извади десет прегънати банкноти от задния джоб на кожените си панталони. Раздели ги старателно на две купчини и ги плъзна напред към мъжете.

— Искам да свършите малко извънредна работа.

Кимването им беше така бързо, както ръцете им посегнали към стодоларовите банкноти.

— Каквото кажеш — заяви Големия Боб.

— Миналото лято тук работеше един барман, когото уволнихме заради кражби. Казва се Грейди. Помните го…

— Четох за случилото се с Криси във вестника.

— Проклет мръсник — обади се Мълчаливия Том за пръв път.

Хекс не беше изненадана, че са наясно с историята.

— Искам да откриете Грейди. — Когато Големия Боб започна да пука кокалчетата на пръстите си, тя поклати глава. — Не. Искам единствено да ми дадете адреса. Ако ви забележи, кимнете и отминете. Ясно ли е? Най-многото, което можете да направите, е да се отъркате в ръкава му.

Двамата се усмихнаха мрачно.

— Няма проблем, шефе — промърмори Големия Боб. — Ще го оставим на теб.

— И от полицията го издирват.

— Не се съмнявам.

— Не искам те да разберат за вашите действия.

— Няма проблем.

— Ще се погрижа смените ви да бъдат покрити. Колкото по-бързо го откриете, толкова по-доволна ще бъда.

Големия Боб погледна към Мълчаливия Том. След миг те извадиха банкнотите, дадени им от нея, и ги плъзнаха обратно по масата.

— Ще направим каквото трябва за Криси, шефе. Не се тревожи.

— Щом вие се заемате със задачата, не се тревожа.

Вратата се затвори зад гърбовете им, а Хекс плъзна длани по бедрата си и притисна шиповете така, че да се впият по-дълбоко в плътта й. Изгаряше от нетърпение сама да се заеме, но заради пътуването на Рив на север и предстоящите сделки тази вечер не можеше да напусне клуба. И не на последно място, не можеше сама да хукне след Грейди, защото онзи детектив от отдел „Убийства“ вероятно я наблюдаваше.

Погледна към телефона и й се прииска да изругае. Трез й беше позвънил, за да я уведоми, че Рив е добре, след като бе приключила срещата му с Принцесата и тонът му й беше казал онова, което не беше изрекъл с думи: тялото на Рив нямаше да понесе повече мъчения.

Още една ситуация, в която беше принудена да стои настрана и да чака.

Състоянието на безпомощност не беше характерно за нея, но когато ставаше дума за Принцесата, се беше научила да понася чувството на безсилие. Преди двайсет години, когато решения, взети от Хекс, ги бяха поставили в това положение, Рив й беше заявил, че ще се погрижи за всичко при едно условие: да го остави да действа по свои методи, без да се меси. Беше я накарал да се закълне, че ще стои настрана и макар това да я съсипваше, тя спазваше обещанието си и живееше с мисълта, че тази кучка държеше Рив в ръцете си заради нея.

Щеше й се веднъж завинаги да му прикипи и да помете Принцесата. Само веднъж. Вместо това той се примиряваше и изплащаше вината на Хекс с тялото си.

Тя го беше превърнала в курва.

Хекс напусна офиса си, защото повече не можеше да понесе да бъде сама със себе си и озовала се в клуба, си пожела да се натъкне на свада, причинена например от любовен триъгълник, при която двама типове се бият заради някоя мацка с устни като на риба и силиконови гърди. Или на любовна среща в мъжката тоалетна на мецанина, прераснала в разправия. По дяволите, толкова беше отчаяна, че беше навита и на изпуснал нервите си пияница, на каквото и да е, прекрачващо границите на допустимото.

Изпитваше нужда да удари някого и най-голям бе шансът това да се случи в залата с обикновените посетители. Само да имаше…

Да й се не видеше и късметът. Всички се държаха прилично. Нещастни тъпаци.

В крайна сметка се озова във ВИП зоната, главно защото влудяваше охранителите, докато обикаляше наоколо в опит да спретне някое представление. И по-важното, трябваше да демонстрира сила в сериозна сделка.

Докато преминаваше през кадифеното въже, тя хвърли поглед към масата на Братството. Джон Матю и приятелите му не бяха там, най-вероятно бяха навън да преследват лесъри. Наливането с бира „Корона“ щеше да започне по-късно, ако изобщо се появяха.

Не я интересуваше дали Джон ще дойде.

Ни най-малко.

Доближи се до Ай Ем и попита:

— Готови ли сме?

Мавърът кимна.

— Рали е готов със стоката. Купувачите трябва да пристигнат след двайсет минути.

— Добре.

Тази вечер по програма щяха да бъдат направени две сделки за кокаин, всяка възлизаща на шестцифрена сума и при отсъствието на Рив и Трез, те двамата с Ай Ем отговаряха за тях. Макар че парите щяха да бъдат предадени в офиса, стоката щеше да бъде натоварена директно в колите, паркирани на задната алея, защото четири килограма чист южноамерикански прашец не беше нещо, което тя би искала да бъде разнасяно из клуба. Фактът, че купувачите щяха да се появят тук с куфарчета с пари вече беше достатъчно лошо.

Хекс беше стигнала почти до вратата на офиса, когато забеляза Мари-Терез да спира до някакъв тип в костюм. Мъжът я гледаше с възхищение и интерес, като че тя беше женският еквивалент на спортна кола, за която някой току-що му е подал ключовете.

На пръста му проблесна брачна халка, когато посегна за портфейла си.

Мари-Терез поклати глава и протегна изящната си ръка, за да го спре, после поведе прехласнатия господин към частните бани в дъното, където щеше да бъде извършено разплащането.

Хекс се обърна и установи, че се е озовала до масата на Братството.

Докато гледаше към мястото, обикновено заемано от Джон Матю, тя се замисли за клиента на Мари-Терез. Хекс можеше да се обзаложи, че това копеле, което се канеше да плати петстотин за свирка или чукане, или хилядарка за двете, не изпитваше такова възхищение и страст към жена си. Тайната беше във фантазията. Той не знаеше нищо за Мари-Терез. Нямаше представа, че преди две години синът й е бил отвлечен от бившия й съпруг и тя работеше, за да откупи детето си обратно. За него тя беше едно великолепно парче месо, нещо, с което да си поиграе и после да захвърли. Приятно. Чисто.

Всички клиенти бяха такива.

Същото важеше и за Джон. За него тя беше фантазия. Нищо повече. Еротична илюзия, която извикваше в съзнанието си, докато мастурбира, и Хекс не го винеше, защото постъпваше по същия начин с него. Иронията беше, че той се оказа един от най-добрите й любовници, макар причината да беше в това, че тя можеше да прави с него каквото пожелае и колкото дълго пожелае. И никога нямаше възражения, уговорки и претенции.

Приятно. Чисто. Гласът на Ай Ем прозвуча в ухото й.

— Купувачите току-що влязоха.

— Идеално. Да започваме.

Щеше да присъства на двете сделки, а после предстоеше другата работа за вършене. Поне имаше нещо, което да очаква. До края на вечерта щеше да получи възможността да изпусне парата, от което наистина се нуждаеше.

В другия край на града, в задънена улица на спокоен квартал, Елена беше паркирала пред скромна колониална къща и както изглеждаше, скоро нямаше да потегли.

Не можеше да пъхне ключа на мястото му, за да запали двигателя на линейката.

След като беше свършила най-трудната част — бе откарала тялото на Стефан и го бе предала в ръцете на роднините му, я изненада, че се оказа по-трудно да пъхне проклетия ключ в стартера.

— Хайде… — Елена се опита да успокои ръката си. Резултатът беше, че само изгледа безпомощно как ключът се плъзна по метала и пропусна отвора, в който му беше мястото.

Облегна се назад и изруга, съзнавайки, че само увеличава нещастието в къщата, защото паркираната отвън линейка беше поредното крещящо доказателство за сполетялата ги трагедия.

Като че тялото на обичния им син не стигаше.

Тя обърна глава и се загледа в прозорците на къщата. Вътре, от другата страна на тънките пердета, се движеха сенки.

След като беше влязла в алеята на заден ход, Аликс бе влязъл вътре, а тя беше останала да чака в студената нощ. Миг по-късно вратата на гаража се отвори и Аликс се появи заедно с по-възрастен мъж, много приличащ на Стефан. Тя се поклони и му стисна ръката, а после отвори вратите на линейката. Вампирът бе притиснал устата си с ръка, докато те с Аликс вадеха носилката.

— Синът ми… — бе проплакал.

Никога нямаше да забрави как звучеше гласът му. Празен. Без надежда. Съкрушен.

Аликс и бащата на Стефан бяха отнесли тялото вътре и също като в моргата оттам се беше разнесъл вопъл. Този път обаче, риданията идваха от жена. Майката на Стефан.

Аликс се върна при нея, докато тя избутваше носилката във вътрешността на линейката, мигайки бързо, като че озовал се с лице срещу силен порив на вятъра. След като й благодари и се сбогува с нея, тя се качи зад волана и… така и не успя да запали проклетия автомобил.

От другата страна на завесите видя как две фигури застанаха една до друга. После станаха три. После към тях се присъединиха още.

Без определена причина се замисли за прозорците в обитаваната от нея и баща й къща. Всичките бяха покрити с алуминиево фолио, изолирайки ги от света.

Кой би стоял над увитото й в превръзки тяло, когато свършеше животът й? През повечето време баща й знаеше коя е, но мислите му рядко бяха ясни. Колегите й в клиниката бяха много мили, но отношенията им бяха само служебни, а не лични. Лузи идваше, защото й се плащаше да го прави.

Кой би се погрижил за баща й?

Винаги беше смятала, че той ще си отиде пръв, но без съмнение родителите на Стефан си бяха мислили същото.

Елена отклони поглед от скърбящите и се втренчи в пространството пред предното стъкло.

Животът беше прекалено кратък, без значение колко дълго живееш. Настъпеше ли часът, вероятно никой не е готов да остави приятелите, семейството, нещата, които го радват, пък бил той и петстотингодишен като баща й или петдесетгодишен като Стефан.

Само за Вселената времето беше безграничен поток от дни и нощи.

Това я накара да си зададе въпроса: какво, по дяволите, правеше с времето, което й бе отредено? Работата й даваше цел без съмнение, освен това се грижеше за баща си, което всеки правеше за членовете на семейството си. Но накъде се движеше тя? Наникъде. И то не само защото седеше в тази линейка с треперещи ръце и неспособна да се справи с ключа.

Не че искаше да промени абсолютно всичко. Просто искаше нещо и за себе си. Нещо, което да я накара да осъзнае, че е жива.

Най-неочаквано в съзнанието й изникнаха дълбоките аметистови очи на Ривендж и после, сякаш камерата се отдръпваше назад, тя видя лицето му с характерните за него черти, прическата му тип ирокез, скъпите му дрехи и бастуна.

Този път, когато протегна ръката с ключа напред, той влезе в отвора без проблем и дизеловият двигател се пробуди с изръмжаване. От решетката на отоплението се разнесе студен въздух и тя спря вентилатора, после включи на скорост и остави зад гърба си къщата, задънената улица и квартала, който вече не й изглеждаше така спокоен.

Докато шофираше, се чувстваше не на себе си, завладяна от образа на мъж, когото не можеше да притежава, но потребността й от него я влудяваше.

Чувствата й не бяха редни по безброй причини. Та това беше предателство спрямо Стефан, за бога, макар и в действителност да не го беше познавала. Струваше й се проява на неуважение да копнее за друг мъж, докато тялото му беше оплаквано от близките му.

Само дето щеше да желае Ривендж при всякакви обстоятелства.

— По дяволите!

Клиниката се намираше чак от другата страна на реката и тя беше доволна, защото в момента не беше в състояние да се захване със задълженията си. Беше прекалено наранена, тъжна и ядосана на себе си.

Онова, от което се нуждаеше беше…

„Старбъкс“. О, да, именно от това имаше нужда.

На около десет километра по-нататък, на площад, приютил супермаркет, магазин за цветя, оптика и видеотека, тя откри кафене „Старбъкс“, отворено до два през нощта. Паркира линейката отстрани и излезе.

Когато беше напуснала клиниката с Аликс и Стефан, не се беше сетила да си вземе палтото, така че грабна чантата си и се затича по алеята, а после и през вратата. Отвътре кафенето изглеждаше като всички други от тази верига: червени дървени первази, тъмносиви плочки по пода, много прозорци, меки столове и ниски масички. На щанда имаше чаши за кафе, а стъклената витрина предлагаше лимонов пай, шоколадови кексчета и курабии. Двама човешки мъже малко над двайсетте обслужваха кафе машината. Миризмата във въздуха беше смесица от бадеми, кафе и шоколад и приятният аромат прогони от носа й мириса на билките, с които бяха напоени превръзките.

— Какво да бъде? — попита по-високият от двамата.

— Кафе с мляко, с пяна, без бита сметана. Дълго, с допълнителна чаша.

Мъжът й се усмихна, но не се помръдна. Имаше тъмна късо подстригана брада и халка на носа. Десенът на тениската му се състоеше от червени петна, изписващи „Унищожител на домати“, които биха могли да са кръв, но като се съдеше по името на групата, вероятно бяха от кетчуп.

— Нещо друго? Курабиите с канела са върхът.

— Не, благодаря.

Той задържа погледа си върху нея, докато изпълняваше поръчката й и за да не й се налага да отвръща на вниманието му, тя отвори чантата си и провери телефона си, в случай че Лузи…

ПРОПУСНАТО ОБАЖДАНЕ. Ще го проверите ли?

Тя натисна „да“, като се молеше да не е свързано с баща й…

Появи се номерът на Ривендж, макар и без име, защото не го беше запаметила.

Остана загледана в цифрите.

Боже, все едно беше прочел мислите й.

— Вашето кафе. Ехо?

— Извинете. — Тя прибра телефона си обратно в чантата, пое онова, което й подаваха, и благодари.

— Дълго е, както поискахте. И сложих едната чаша в друга.

— Благодаря.

— В някоя болница наблизо ли работите? — попита той, оглеждайки униформата й.

— В частна клиника. Отново благодаря.

Тя бързо излезе и не се забави нито миг, преди да се качи в линейката. Обратно зад волана заключи вратите, запали двигателя и мигом включи отоплението, защото въздухът, идващ от него, все още беше топъл.

Кафето наистина беше добро. Горещо. С идеален вкус.

Отново извади телефона си, влезе в приети повиквания и намери номера на Ривендж.

Пое дълбоко въздух и отпи голяма глътка от кафето си.

Натисна бутона за набиране.

Кодът на съдбата беше 518. Кой да предположи?