Отмъстена любов

20.

Леш паркира мерцедеса под един от мостовете на Колдуел. Черният седан беше абсолютно незабележим под сенките, хвърляни от гигантската бетонова конструкция. Според дигиталния часовник на таблото часът на срещата наближаваше. При положение че нямаше засечки.

Докато чакаше, се замисли за срещата с водача на симпатите. Прехвърляйки я още веднъж в съзнанието си наистина не му допадаше начинът, по който онзи го беше накарал да се чувства. Леш спеше с жени. Точка по въпроса. Никакви мъже. Никога.

Тези тъпотии бяха за педали като Джон и смотаната му компания.

Насочвайки мисълта си в друга посока, Леш се усмихна в тъмнината, нетърпелив да се срещне отново с тези нещастници. Със сигурност Джон и момчетата му все така се мотаеха в „Зироу Сам“, така че нямаше да е проблем да ги открие. Но подходящият момент беше най-важен. Леш все още подреждаше новия си живот, а искаше здраво да си е стъпил на краката, когато смаже Джон и отнеме живота на Блей пред очите на Куин, а после щеше да заколи мръсника, който го беше убил. Точният момент значеше много.

Като по команда две коли паркираха между колоните. Фордът принадлежеше на Обществото на лесърите, а сребристият лексус беше на доставчика на Грейди.

Биваше си го този лексус, хващаше око.

Грейди се появи пръв от ескорта, а когато беше последван от господин Д. и други двама лесъри, заприлича на евакуация на клоуни, да се чудиш как бяха успели да се натъпчат в колата.

Когато се приближиха към лексуса, отвътре излязоха двама мъже, облечени в елегантни зимни палта. В синхрон двамата човешки мъже пъхнаха ръце в джобовете си и единствената мисъл на Леш беше: „По-добре оръжия, отколкото значки“. Ако Грейди ги беше прекарал и това бяха ченгета под прикритие, нещата щяха да се усложнят.

Но не… Ония с палтата не извадиха значки, само взеха да мърморят нещо, без съмнение нещо от сорта на: „Как можа да доведеш цели три отрепки на частна делова среща?“.

Изпаднал в паника, Грейди погледна назад към господин Д., който пое нещата в свои ръце, като пристъпи с алуминиевото куфарче в ръце. Остави го на капака на лексуса и го отвори, за да покаже пачките от стодоларови банкноти. В действителност пачките бяха от по един долар с по една стодоларова най-отгоре. Мъжете с палтата сведоха погледи и…

Бум. Бум.

Грейди отскочи назад, когато дилърите се стовариха на земята като чували и устата му зейна като тоалетна чиния. Преди да е започнал да дрънка глупости от сорта на „О, боже, какво направихте?“. Господин Д. отиде до него и затвори устата му с плесница, удряйки го с опакото на ръката си.

Двамата убийци прибраха оръжията в кожените си якета, а господин Д. затвори куфарчето, заобиколи лексуса и се настани зад волана. Докато потегляше, Грейди погледна в безцветните лица на двамата лесъри, сякаш очакваше и на него да теглят куршума.

Вместо това те се насочиха обратно към ескорта.

След миг на объркване Грейди ги последва, подтичвайки все едно някой бе сложил смазка на ставите му, но когато стигна до задната врата, убийците отказаха да го пуснат в колата. Когато Грейди осъзна, че е изоставен, започна да изпада в паника. Заразмахва ръце, а от устата му се разнесоха викове. Което беше тъпо поведение, като се имаше предвид, че на пет метра от него лежаха два трупа с куршуми в главите.

Мълчанието би било много по-уместно в тази ситуация.

Очевидно на един от убийците му хрумна същата мисъл. С непоколебима ръка той извади оръжието си и го насочи към главата на Грейди.

Мълчание. Неподвижност. Поне от страна на идиота.

Двете врати се захлопнаха и двигателят на ескорта заработи с ръмжене. Убийците потеглиха с изсвирване на гумите и покриха ботушите и панталоните на Грейди с парчета замръзнала пръст.

Леш запали фаровете на мерцедеса и Грейди се обърна, прикрил очи с ръка.

Изкушението да го прегази беше голямо, но засега ползата им от него оправдаваше биенето на сърцето му.

Леш запали колата, придвижи се до мръсника и свали стъклото си.

— Качвай се.

Грейди свали ръка от очите си.

— Какво стана тук, по дяволите?

— Млъквай и се качвай в колата.

Леш затвори прозореца и изчака, докато Грейди се настани на мястото до шофьора. Докато си закопчаваше колана, зъбите му тракаха като кастанети, но не заради студа. Беше бял като платно и се потеше като транссексуален, озовал се на тренировка на „Джайънтс“6.

— Със същия успех можеше да ги убиеш и посред бял ден — изпелтечи Грейди, когато се насочиха към улицата, движеща се успоредно на реката. — Имат очи навсякъде…

— Именно в това е работата. — Телефонът на Леш иззвъня и той отговори, докато се престрояваше за магистралата. — Много добре, господин Д.

— Мисля, че се справихме прилично — заяви тексасецът. — Само дето не мога да намеря дрогата. Трябва да е в багажника.

— Все някъде в колата е.

— Срещата в „Ловната ферма“ остава ли?

— Да.

— Планирате ли нещо за тази кола?

Леш се усмихна в мрака и си каза, че алчността беше основната слабост на подчинения му.

— Ще я пребоядисам и ще я снабдя с нови номера.

Последва мълчание, като че лесърът очакваше да чуе още нещо.

— Това би било чудесно, господине.

Леш затвори и се обърна към Грейди.

— Искам да науча повече за всички останали големи пласьори в града. Имена, територии на действие, каналите им, всичко.

— Не знам дали разполагам с такава информация…

— Тогава по-добре да я набавиш. — Леш му подхвърли телефона си. — Проведи нужните разговори. Разрови се. Искам всеки дилър в града. И накрая искам да разбера кой ги снабдява тях самите. Наркобаронът на Колдуел.

Грейди отпусна глава назад.

— По дяволите! Мислех, че това ще бъде… нещо като мой бизнес.

— Това беше втората ти грешка. Започвай да набираш и ми дай онова, което искам.

— Виж… Не мисля, че това е… Може би е по-добре да се прибера вкъщи.

Леш се усмихна на мъжа и изложи на показ кучешките си зъби, а очите му заблестяха.

— Ти вече си си вкъщи.

Грейди се сви назад в седалката си, а после се опита да отвори вратата, макар да летяха по магистралата със сто и десет километра в час.

Леш заключи вратите.

— Съжалявам, но вече си се хванал на хорото и няма спиране по средата. Сега вземи проклетия телефон и направи каквото трябва. Или ще те кълцам парче по парче и ще се наслаждавам на всяка секунда от писъците ти.

Рот стоеше пред Убежището в смразяващия вятър, без да го е грижа за лошото време. Издигащата се пред него къща в колониален стил, която приютяваше жертви на домашно насилие, беше голяма, простираща се на обширна площ и гостоприемна. Завесите на прозорците бяха с драперия, на вратата висеше венец, а на изтривалката беше написано в курсив „Добре дошли“.

Като мъж достъпът му вътре беше забранен и затова чакаше, застинал като скулптура на замръзналата кафява тревна площ, като се молеше неговата любима лийлан да е вътре и да е склонна да го види.

След като беше прекарал целия ден в кабинета си с надеждата, че Бет ще дойде при него, той най-накрая беше тръгнал да я търси из имението. Не я откри и беше започнал да се моли да е дошла тук, както често правеше, за да помага на доброволни начала.

Мариса се появи при задната врата и я хлопна зад гърба си. Настоящата шелан на Бъч и негова бивша кръвна спътница както винаги изглеждаше делово в черния си костюм с панталон и русата коса, прибрана в елегантен кок, а от нея се излъчваше аромат на океан.

— Бет си тръгна току-що.

— Вкъщи ли се прибра?

— „Ред авеню“.

Рот се напрегна.

— Какво… Защо е там? — По дяволите, неговата шелан сама в Колдуел? — Имаш предвид в стария си апартамент ли?

Мариса кимна.

— Мисля, че искаше да се върне там, където започна всичко.

— Сама ли е?

— Доколкото знам.

— Мили боже, вече е била отвличана веднъж — изръмжа Рот. Мариса се отдръпна и той наруга сам себе си. — Извинявай. В момента не разсъждавам много рационално.

След миг Мариса се усмихна.

— Може да ти се стори злобно, но се радвам, че страдаш. Заслужаваш го.

— Да, държах се като задник, като истински задник.

Мариса вдигна глава към небето.

— Като стана дума за това, нека те посъветвам нещо.

— Давай.

Съвършеното й лице отново се обърна към него и когато заговори, гласът й беше изпълнен с тъга.

— Опитвай се да не бъдеш гневен. Приличаш на чудовище, когато си ядосан, а точно сега на Бет й е нужно да й се напомни защо трябва да е благосклонна към теб, а не обратното.

— Има логика.

— Всичко хубаво, господарю мой.

Той й кимна бързо с глава и се дематериализира директно на адреса на „Ред авеню“, където живееше Бет по времето на запознанството им. Стана му пределно ясно с какво е трябвало да се справя неговата шелан, докато той е кръстосвал из града. О, Скрайб Върджин, как е понасяла страха? Мисълта, че нещо може да се е случило? Фактът, че е заобиколен от хиляди опасности?

Когато придоби форма пред жилищната сграда, той си припомни нощта след смъртта на баща й, в която беше отишъл да я потърси. Не беше подходящ спасител и нямаше желание да бъде такъв, но последната воля на приятел го задължаваше да се погрижи за нея докато траеше преобразяването й, без дори да е наясно какво представлява тя.

Първият му опит се беше провалил, но на втория път всичко беше минало изключително добре.

Боже, как искаше отново да бъде с нея по този начин. Кожата му, притисната до нейната гола кожа, той, проникнал дълбоко в нея, маркирайки я като своя.

Но трябваше да почака, докато това стане, ако изобщо някога пак се случеше.

Рот заобиколи сградата и с тихи стъпки стигна до задния двор, а сянката му беше огромна върху замръзналата земя под краката му.

Бет се беше свила на паянтовата градинска масичка, на която той самият беше седял и се взираше право напред към апартамента, както беше правил той, когато беше дошъл за нея. Студеният вятър развя тъмната й коса и я накара да изглежда сякаш плуваше под вода и се бореше със силно насрещно течение.

Ароматът му вероятно достигна до обонянието й, защото тя рязко обърна глава. Когато го видя, се поизправи, но остана на мястото си, обхванала с ръце тялото си, облечена с якето „Норт фейс“, което той й бе купил.

— Какво правиш тук? — попита тя.

— Мариса ми каза къде си. — Рот погледна към плъзгащата се стъклена врата, а после обратно към нея. — Имаш ли нещо против да се присъединя?

— Не… — Тя се размърда, когато той се приближи. — Не се канех да оставам дълго.

— Не?

— Исках да дойда да те видя. Но не бях сигурна кога ще излезеш да се биеш и мислех, че може да има време преди… Но после, не знам, аз…

Тя не довърши изречението и той се настани до нея. Краката на масата изскърцаха под тежестта му. Искаше да я прегърне, но не смееше и се надяваше, че якето върши неговата работа и й пази топло.

В настъпилата тишина в главата му се щураха думи, все извинения и все глупави. Вече й беше казал, че съжалява и тя знаеше, че е искрен. Още дълго време щеше да му се иска да може да направи нещо повече от това, за да изглади нещата.

В тази студена нощ, докато седяха застинали между миналото и бъдещето си, единственото, което можеше да направи, бе да остане до Бет и заедно да се взират в тъмните прозорци на апартамента, обитаван някога от нея… по времето, преди съдбата да ги събере.

— Нямам спомен да съм била много щастлива тук — промълви тихо тя.

— Не?

Бет плъзна ръка по лицето си, за да отметне кичур коса, надвиснал над очите й.

— Не обичах да се прибирам след работа тук и да бъда сама. Благодаря на Бог за Бу. Без тази котка… Телевизията не е достатъчна за самотниците.

Съчувстваше й, че е била съвсем сама.

— Значи не ти се иска да се върнеш обратно?

— Господи, не.

Той въздъхна.

— Радвам се.

— Работех за онзи похотлив нещастник Дик. Вършех работа за трима, без шансове за повишение, защото бяха млада жена, а добрите стари момчета се бяха наговорили. — Тя поклати глава. — Знаеш ли кое беше най-лошото?

— Кое?

— Живеех с усещането, че нещо става, нещо важно, но не знаех какво е. Беше като… Знаех, че има някаква тайна, при това мрачна, но не можех да се добера до нея. Това почти ме влудяваше.

— Значи да научиш, че не си просто човек е било…

— Последните три месеца с теб бяха най-тежки. — Тя погледна към него. — Като се замисля… Знаех, че нещо не е наред. С подсъзнанието си бях наясно. Можех да го почувствам. Спря да идваш в леглото навреме, и ако го правеше, не беше, за да спиш. Не можеше да си намериш място. Почти не ядеше. Не се хранеше. Позицията ти на крал винаги ти е носила стрес, но през последните няколко месеца беше различно. — Тя отново се втренчи в стария си апартамент. — Знаех го, но никога не съм предполагала, че може да ме лъжеш за нещо толкова важно и в същото време ужасяващо като това, че излизаш да се биеш сам.

— По дяволите, не исках да ти причинявам такова нещо.

Профилът й беше едновременно красив и строг, когато продължи.

— Мисля, че това е част от причината, която ме съсипва. Цялата тази история ме връща към стария ми начин на живот, когато ежедневно се сблъсквах с несигурността. След като минах през промяната и двамата с теб заживяхме с братята, бях толкова облекчена, защото бях наясно за нещо, което дълго време не ми бе давало покой. Истината ми подейства толкова успокояващо. Чувствах се в безопасност. — Тя отново се обърна към него. — Стореното от теб. Лъжата ти. Отново имам усещането, че губя почва под краката си. Не се чувствам защитена. Ти си целият ми свят. Целият свят. Всичко се върти около теб, защото връзката ми с теб е основата на моето съществуване. Така че става дума за много повече от това, че си се бил.

— Да. — По дяволите. Голяма мъдрост изрече.

— Знам, че си имал своите причини.

— Да.

— И знам, че не си имал намерение да ме нараниш. — Това беше изречено по-скоро като въпрос, отколкото като твърдение.

— В никакъв случай не съм имал такова намерение.

— Но си бил наясно, че това ще стане.

Рот опря лакти в коленете си и се отпусна върху масивните си ръце.

— Да, знаех. Затова не можех да спя. Не смятах за редно да не ти казвам.

— Нима си се страхувал, че ще откажа да те пусна? Или че ще те предам, задето не спазваш закона? Или…?

— Ето как стоят нещата… В края на всяка нощ се прибирах вкъщи и си казвах, че повече няма да го правя. И при всеки залез пак поставях кинжалите на гърдите си. Не исках да те тревожа и си казвах, че това едва ли ще продължи. Но беше права в едно, всъщност нямах намерение да спирам. — Той потърка очи под слънчевите си очила, когато главата му започна да пулсира. — Това, което правех, беше лошо и не можех да понеса, че ти го причинявам. Мисълта ме убиваше.

Тя плъзна ръка по крака му и той замръзна, нежното й докосване беше толкова повече, отколкото той заслужаваше. Тя потърка леко бедрото му, а той намести очилата си и внимателно хвана ръката й.

Никой не каза дума, докато се държаха ръка за ръка, длан в длан.

Понякога думите бяха по-малко ценни от въздуха, в който се носеха, щом ставаше дума за близост.

В задния двор задуха студен вятър и струпаните на купчина увехнали листа пред тях зашумоляха. В бившия апартамент на Бет запалиха лампа и тя освети кухненския бокс и единствената стая.

Бет се засмя леко.

— Разположили са мебелировката, където беше моята. Диванът е на дългата страна.

Което означаваше, че имаха пълна видимост към двойката, влязла препъвайки се в студиото и насочила се право към леглото. Устните и бедрата на мъжа и жената пред тях бяха прилепени и те се строполиха върху дивана, като мъжът беше отгоре.

Като че смутена от представлението, Бет стана от масата и се прокашля.

— Май е по-добре да се връщам в Убежището.

— Тази вечер не съм дежурен. Ще съм си вкъщи през цялата нощ.

— Това е добре. Опитай се да си починеш.

Дистанцираността им беше ужасяваща, но поне си говореха.

— Искаш ли да те изпратя?

— Ще се оправя. — Бет се сгуши в якето си, а лицето й потъна в яката. — Студено е.

— Да, студено е. — Когато дойде време да се разделят, той изведнъж се разтревожи за бъдещето им като двойка и страхът изостри зрението му. Боже, мразеше този самотен израз на лицето й. — Нямаш представа колко съжалявам.

Бет се протегна и докосна челюстта му.

— Усещам го в гласа ти.

Той пое ръката й и я постави върху сърцето си.

— Без теб съм нищо.

— Не е истина. — Тя се отдръпна назад. — Ти си кралят. Без значение коя е твоята шелан, ти пак си всичко.

Бет се дематериализира и изпълненото с жизненост и топлина присъствие беше заменено от празнота и студен декемврийски вятър.

Рот изчака около две минути и се дематериализира пред Убежището. У нея имаше толкова много от неговата кръв, след като така дълго се бяха хранили един от друг, че той чувстваше присъствието й зад масивните стени на солидно укрепената сграда и знаеше, че е на сигурно място.

С натежало сърце Рот отново се дематериализира и се понесе към имението. Трябваше да му се вадят конци и му предстоеше една самотна нощ в кабинета му.