Отмъстена любов

47.

— По дяволите, трябва да тръгваме — заяви Рив иззад бюрото си. Прекъсна третото си обаждане до Хекс и захвърли новия си телефон, като че беше ненужен боклук. Нещо, което започваше да се превръща в лош навик. — Не знам къде е, но ние трябва да вървим.

— Ще се върне. — Трез облече черното си кожено яке и се запъти към вратата. — А и по-добре да е навън, отколкото тук, като се има предвид настроението й. Ще наредя на шефа на смяната да ме уведомява при всеки възникнал проблем и ще докарам бентлито.

Той излезе, а Ай Ем провери още веднъж оръжията под мишниците си със смъртоносна педантичност. Тъмните му очи излъчваха спокойствие, а ръцете му бяха непоколебими. Останал доволен, мъжът взе стоманеносивото си кожено яке и го облече.

Фактът, че якетата на двамата братя бяха подобни, не беше никак странен. Ай Ем и Трез харесваха едни и същи неща. Винаги. Макар да не бяха близнаци, те се обличаха по сходен начин и обикновено бяха въоръжени с еднакъв тип оръжия. Също така споделяха общ начин на мислене, ценности и принципи.

По едно нещо обаче се различаваха. Докато Ай Ем стоеше до вратата, той беше мълчалив и неподвижен като доберман на стража. Но това, че не беше разговорлив, не значеше, че не е също така смъртоносен като брат си. Очите му казваха много, макар и устата му да беше плътно затворена. Ай Ем никога не пропускаше нищо.

Включително и таблетките антибиотик, които Рив извади от джоба си и глътна. Както и факта, че беше извадена стерилна игла, за да бъде инжектиран допамина.

— Добре — заяви мавърът, когато Рив спусна ръкава и отново облече сакото си.

— Какво е добре?

Ай Ем само го погледна, а очите му сякаш казваха: „Не се прави, че не знаеш какво имам предвид“.

Често го правеше. С един поглед казваше всичко.

— Все едно — промърмори Рив. — Само не си мисли, че съм обърнал нова страница в живота си.

Може да се беше погрижил за инфекцията на ръката си, но във всички останали аспекти на живота му хаосът беше налице.

— Сигурен ли си?

Рив завъртя очи, изправи се и пъхна голяма опаковка бонбони „М&М“ в джоба на коженото си палто.

— Повярвай ми.

Ай Ем направи скептична физиономия, а очите му се насочиха към джоба на Рив.

— Топят се в устата, а не в ръката.

— О, млъквай. Лекарството трябва да се приема с храна. Случайно да носиш със себе си сандвич с шунка и сирене?

— Щях да ти приготвил лингуини със соса на Сал и да ти ги донеса. Другия път ме предупреди.

Рив излезе от офиса.

— Имаш ли нещо против да не се правиш на остроумен? Не ми действа добре.

— Проблемът е твой, не мой.

Ай Ем заговори в ръчния си часовник, докато излизаше, а Рив се запъти към колата, без да губи време. Когато се качи в бентлито, Ай Ем изчезна, понесъл се над земята под формата на движеща се сянка. Разбърка страниците на вестник, търколи захвърлена метална кутийка, разпиля тънкия снежец.

Той щеше да отиде на мястото на срещата пръв и да отвори заведението, докато Трез шофираше.

Рив беше организирал срещата там по две причини. Той беше лийдайър, така че членовете на Съвета трябваше да дойдат където той нареди и знаеше, че ще потръпнат гнусливо, задето заведението е под нивото им. А това винаги му доставяше удоволствие. Пък и неотдавна му бе станал собственик, което значеше, че щяха да се намират на негова територия.

Това винаги беше предимство.

Ресторантът на Салваторе, или мястото, където се приготвяше известният сос на Сал, беше италианско заведение, нещо като институция в Колдуел, съществуващо повече от петдесет години. Когато внукът на основателя, известен като Сал III, беше развил ужасяваща пристрастеност към комара и беше задлъжнял със сто и двайсет хиляди долара при букмейкърите на Рив, се беше наложило да бъде направено споразумение. Внукът беше прехвърлил собствеността на заведението на името на Рив, а Рив от своя страна не беше наредил строшаването на лактите и коленете му, така че да се налага пълна подмяна на съответните стави.

О, и тайната рецепта за соса на Сал вървеше с ресторанта, условие добавено от Ай Ем. По време на преговорите, продължили около минута и половина, мавърът се беше намесил и беше заявил: „Без соса няма да се спогодим“. И беше настоял да го опита, за да се убеди, че нещата са точни. След тази приятна сделка мавърът управляваше заведението и то най-неочаквано беше започнало да дава печалба. Но пък обикновено резултатът е такъв, ако не прибираш всеки спечелен долар, за да го пропилееш на футболни залагания. Броят на посетителите се беше увеличил, качеството на храната се беше върнало на предишното си ниво и ресторантът беше претърпял сериозно подобрение на интериора под формата на нови маси, столове, покривки, килими и осветителни тела. И всички те бяха точно на копие на намиращите се там преди.

С традициите шега не бива, беше казал Ай Ем. Единствената промяна в интериора не можеше да бъде забелязана от никого. Във всеки квадратен метър на стените и тавана беше вградена стоманена мрежа. Вратите също бяха подсилени със стомана.

Никой не се дематериализираше вътре или навън без знанието и позволението на управата.

Истина беше, че Рив притежаваше заведението, но то всъщност беше рожба на Ай Ем и мавърът имаше основание да се гордее с усилията си. Дори италианците от старата школа харесваха храната, готвена при него.

Петнайсет минути по-късно бентлито спря под козирката на обширната едноетажна сграда от полирани червени тухли. Лампите около ресторанта не светеха, изгасена бе дори табелата с името му, затова пък паркингът беше озарен от топлия оранжев блясък на старомодните газени фенери.

Трез стоеше в тъмното със запален двигател и заключени врати, като очевидно комуникираше с брат си по метода на Сенките. След миг той кимна и угаси мотора.

— Всичко е наред. — Трез излезе и заобиколи бентлито, за да отвори задната врата на Рив, който хвана бастуна си в ръка и надигна вцепененото си тяло от кожената седалка. Докато прекосяваха плочника, за да отворят тежките черни врати, оръжието на мавъра беше извадено и опряно в бедрото.

Да влезеш в „Ресторанта на Сал“ беше като да се озовеш в Червено море. Буквално.

Франк Синатра ги поздрави с песента си „Съпруги и любовници“, носеща се от вградените в червения таван колони. Червеният килим на пода тъкмо беше подменен и искреше като прясно пролята човешка кръв. Червените стени бяха орнаментирани с черни акантови листа, а осветлението беше като в киносалон, тоест главно по пода. В работното време на ресторанта гишетата за салонния управител и за гардероба бяха заети от великолепни тъмнокоси жени, облечени в оскъдни рокли в черно и червено, а всички сервитьори носеха черни костюми и червени вратовръзки.

Встрани имаше кабини с обществени телефони, датиращи от петдесетте години и два автомата за цигари от ерата на Коджак. Естествено, миришеше на риган, чесън и вкусна храна. Долавяше се и лек дъх на цигари и пури, макар да не беше законно да се пуши в този тип заведения. В задния салон, където се намираха запазените маси и се играеше покер, управата позволяваше на посетителите да запалят.

Рив винаги се чувстваше напрегнат сред толкова много червено, но стига да можеше да види белите покривки на масите и дълбочината на кожените кресла, той знаеше, че всичко е наред.

— Братята вече са тук — съобщи Трез докато вървяха към малката зала, в която щеше да се състои срещата.

Когато влязоха в помещението, не се чуваха разговори, смях или дори прокашляне между присъстващите мъже. Братята се бяха подредили рамо до рамо пред Рот, който беше застанал пред една от неподсилените със стомана врати, така че можеше да се дематериализира със скоростта на едно мигване, ако се стигнеше дотам.

— Добър вечер — поздрави Рив и се отправи към челото на дългата тясна маса, около която бяха подредени двайсет стола.

Чуха се единични поздрави, но вниманието на плътната групичка бойци, която удряше в земята всяка отбранителна линия в американския футбол, беше съсредоточено върху вратата, от която той се беше появил.

Да, посмей само да се бъзикаш с тяхното момче Рот, и се прощаваш с бъдещето си по болезнен начин.

За негова изненада очевидно си бяха довели талисман. Вляво, подобно на блестяща статуетка Оскар, стоеше висок мъж с войнишки ботуши. Русо черните кичури в косата му го караха да прилича на куфеещ музикант от осемдесетте години, който си търси подгряваща група. Падналият ангел Ласитър не изглеждаше по-малко свиреп от братята. Може би се дължеше на пиърсингите. Или на факта, че очите му бяха чисто бели.

По дяволите, отвсякъде си личеше, че е печен.

Интересно. Като се имаше предвид начина, по който се взираше във вратата наравно с останалите, Рот явно беше в списъка със защитени видове на този ангел.

Ай Ем влезе зад гърба му с пистолет в едната ръка и поднос с капучино в другата. Няколко от братята приеха предложеното им, макар че всички тези фини чаши щяха да се превърнат в пясък под ботушите им, ако се наложеше да се бият.

— Благодаря, приятелю. — Рив също си взе чаша с капучино. — Каноли12?

— Пристигат.

Инструкциите за срещата бяха дадени предварително. Членовете на Съвета трябваше да се съберат пред главния вход на ресторанта. Ако някой дори докоснеше бравата на друга врата, рискуваше да бъде застрелян. Ай Ем щеше да ги пусне вътре и да ги придружи до съответното помещение. Когато си тръгваха, това отново щеше да стане през главния вход и щеше да бъде осигурено прикритие за желаещите да се дематериализират. Привидно мерките за сигурност бяха взети заради тревогата на Рив от лесърска атака. Истината беше, че целяха да защитят Рот.

Ай Ем влезе с чинии с каноли, които бяха изядени. Беше сервирано още капучино.

Франк изпя „Отнеси ме на Луната“. Последва я онази песен за затворения бар и как той трябвало да открие друг. И онази за трите монети във фонтана. И за факта, че си падал по някаква.

Застаналият до Рот Рейдж смени тежестта върху другия си крак. Кралят направи кръгови движения с раменете и едното от тях изщрака. Бъч пукаше с кокалчетата на ръцете си. Ви запали цигара. Фюри и Зи се гледаха един друг.

Рив хвърли поглед към Ай Ем и Трез, които стояха до вратата. После отново погледна към Рот.

Изненада.

Вкарвайки бастуна си в употреба, той се изправи и се разходи из стаята, а симпатската му страна трябваше да отдаде уважение на оскърбителната тактика на останалите членове на Съвета, избрали най-изненадващо да не се появят. Не беше допускал, че имат куража…

На входната врата на ресторанта се позвъни.

Рив обърна глава и чу как ръцете на братята освобождават предпазителите на оръжията си.

От другата страна на улицата пред гробището „Боровата горичка“ Леш се приближи до хондата „Сивик“, паркирана в сенките. Когато докосна капака, той беше топъл и нямаше нужда да заобикаля до мястото на шофьора, за да знае, че прозорецът е счупен. Грейди беше задигнал тази кола, за да се добере до гроба на бившата си приятелка.

Чу стъпките от нечии ботуши по асфалта и извади пистолета от горния си джоб. Господин Д. наместваше каубойската си шапка, докато се приближаваше.

— Защо ни спряхте…

Леш спокойно насочи дулото към главата на лесъра.

— Кажи ми защо да не пробия дупка в черепа ти на мига?

Убийците от двете страни на господин Д. отстъпиха назад.

Доста назад.

— Защото открих, че е изчезнал — отговори господин Д. с тексаски акцент. — Ето защо. Тези тук нямаха никаква представа къде да го търсят.

— Ти отговаряше за него. Ти си го изпуснал.

Светлите очи на господин Д. гледаха спокойно.

— Броях парите. Нима искате някой друг да върши това? Не ми се вярва.

По дяволите, добра логика. Леш свали оръжието и погледна към другите двама. За разлика от господин Д., който беше напълно неподвижен, те не можеха да си намерят място. Което му посочи абсолютно безпогрешно виновника.

— Колко са спечелените пари? — попита Леш, все още втренчен в мъжете.

— Много. В ескорта са.

— Я виж ти, най-неочаквано настроението ми се подобри — измърмори Леш и прибра оръжието си. — Колкото до причината да ви спра, Грейди е на път да влезе в затвора с моята благословия. Искам да стане нечие гадже там и да се наслади добре на живота зад решетките, преди да го убия.

— Ами какво ще стане с…

— Имаме връзка с други двама дилъри, а и можем сами да продаваме стоката. Той не ни е нужен.

Звукът от мотор на кола, доближаваща металната порта от вътрешната страна на гробището ги накара да обърнат глави надясно. Беше цивилният автомобил, паркиран по-рано в близост до пресния гроб. Таратайката спря, а ауспухът забълва облаци дим. След като откачи веригата, мъжът отвори едната половина на портата с надпис „Влизането забранено“, после изкара колата навън, отново слезе и я затвори.

В колата до него нямаше никой. Зави наляво и червените светлини на стоповете постепенно се изгубиха, докато се отдалечаваше.

Леш хвърли поглед обратно към хондата, която беше единствената друга възможност на Грейди да отиде където и да било.

Какво се беше случило, по дяволите? Нямаше как ченгето да не е забелязало Грейди, защото той вървеше право към колата му…

Леш настръхна и бързо се завъртя, а посипаната по улицата сол изскърца под подметките му. В гробището имаше още нещо. Нещо, което току-що беше избрало да обяви присъствието си. Нещо, което той регистрираше по подобен начин като симпатите на север. И това беше причината полицаят да си тръгне. Бил е принуден.

— Връщайте се в къщата с парите — нареди той на господин Д. — Ще се видим там.

— Да, господине. Тръгваме веднага.

Леш не обърна особено внимание на отговора. Беше твърде заинтригуван от случващото се около гроба на отишлото си без време момиче.