Отмъстена любов

3.

— Готов ли си за сока си, татко?

Когато не последва отговор, Елена, родна дъщеря на Алайн, спря да закопчава униформата си.

— Татко?

От другия край на коридора на фона на нежната музика на Шопен тя чу тътренето на чифт пантофи по дъските на пода и тихия водопад от несвързани думи, наподобяващ звука от размесване на тесте карти.

Това бе добре. Беше успял да стане сам.

Елена опъна косата си назад, прибра я в кок и я върза с бял ластик. По средата на смяната си щеше да направи кока си отново. Хавърс, лекарят на вампирите, настояваше сестрите да бъдат в изряден вид както всичко останало в клиниката. Стандартите, както винаги казваше той, бяха от огромно значение.

Докато излизаше от спалнята си, тя взе черна чанта, която преметна през рамо. Беше я купила от „Таргет“. Деветнайсет долара. Същински обир. Вътре бяха най-късата й пола и блуза, имитация на Ралф Лорън, в които щеше да се преоблече два часа преди изгрева.

Среща. Щеше да ходи на среща.

За да стигне до кухнята на горния етаж, се налагаше да изкачи само едно стълбище и първото, което направи, когато изтича горе, беше да се втурне към старомодния хладилник. Вътре имаше осемнайсет малки бутилки със сок, наредени в три редици по шест. Тя взе една бутилка от предната редица, а после премести внимателно друга на нейното място, така че всичко да бъде в идеален ред.

Лекарствата се намираха зад няколко прашни готварски книги. Тя извади една таблетка Трифлуоперазин и две Локсапин и ги постави в бяла чаша. Лъжичката от неръждаема стомана, използвана от нея, за да смачка хапчетата, беше наклонена под лек ъгъл, както и всички останали.

Трошеше таблетки по този начин от две години. Сокът покри финия бял прашец и се смеси с него. За да е сигурна, че вкусът му е достатъчно добре прикрит, тя добави две кубчета лед. Колкото по-студен, толкова по-добре.

— Татко, сокът ти е готов. — Тя постави чашата на малката масичка, право в кръга, определящ точното й място.

Шестте шкафа на отсрещната стена бяха също така подредени и относително празни както хладилника. Елена извади кутия със зърнена закуска от един от тях, а от съседния взе купа. След като си отсипа малко, взе кутията мляко и я върна обратно в мига, в който приключи с нея, поставяйки я на точното й място до други кутии, сочеща с етикета напред.

Хвърли поглед към часовника си и премина на Древния език.

— Татко? Време е да тръгвам.

Слънцето беше залязло, а това значеше, че смяната й, чието начало беше петнайсет минути след падането на мрака, скоро щеше да започне.

Хвърли поглед към прозореца над кухненската мивка, въпреки че не й беше възможно да прецени колко тъмно е навън. Стъклата бяха покрити с плоскости от алуминиево фолио, които бяха здраво прикрепени към рамките на прозорците.

Дори с баща й да не бяха вампири, неспособни да понасят слънчева светлина, тези плоскости пак щяха да бъдат поставени на всеки прозорец. Те бяха преградата към останалата част от света, оставяйки го навън, така че тази малка и вехта къща да бъде защитена и изолирана… от опасности, които само баща й беше способен да почувства.

Когато свърши със закуската си за шампиони, тя изми и подсуши купата с домакинска хартия, защото гъби и кухненски кърпи не се допускаха и остави използваната от нея лъжица обратно на мястото й.

— Татко?

Тя се опря в очукания керамичен плот и зачака, като се опитваше да не задържа погледа си прекалено дълго върху избелелите тапети или върху изтъркания линолеум на пода.

Къщата не беше много повече от разнебитена барака, но само това можеше да си позволи. След като платеше на лекаря, на почасовата медицинска сестра на баща си и за лекарствата му, от заплатата й не оставаше много. Отдавна беше използвала малкото налични семейни пари, сребро, антики и бижута.

Едва успяваха да се задържат на повърхността.

И въпреки всичко, когато баща й се появи на прага, не можеше да не се усмихне. Тънката му бяла коса стърчеше във всички посоки подобно на облак и в този си вид приличаше на Бетовен, а изключително наблюдателният му, леко налудничав поглед му придаваше вид на откачен гений. Все пак изглеждаше по-добре, отколкото от много време насам. Не можеше да се отрече, че сатененият му халат и копринената пижама бяха в безупречно състояние с подхождащи си горна и долна част и грижливо завързан колан. Също така беше съвсем чист, току-що изкъпан и свеж, ухаещ на афтършейв.

Налице беше такова противоречие. Трябваше да му бъде осигурена безупречно чиста и подредена до съвършенство среда за живеене, но личната му хигиена и облекло не бяха никакъв проблем. Но може би в това съществуваше някаква логика. Попаднал в клопката на собствените си объркани мисли, той беше прекалено заслепен от илюзиите си, че да обръща внимание на себе си.

Все пак лекарствата помагаха и това пролича, когато срещна погледа й и наистина я видя.

— Дъще моя — заговори той на Древния език. — Как прекара нощта?

Тя отвърна по предпочитания от него начин на Древния език.

— Добре, татко мой. Ами ти?

Той се поклони с изискаността на аристократ, какъвто беше по произход.

— Както винаги съм възхитен от поздрава ти. О, прислужницата е приготвила сока ми. Колко мило от нейна страна.

Баща й седна, а платът на халата му прошумоля. Взе керамичната чаша, като че беше най-изискан английски порцелан.

— Накъде си се запътила?

— На работа. Отивам на работа.

Баща й се намръщи, докато отпиваше.

— Отлично си наясно, че не одобрявам делата ти извън дома. Не е редно дама с твоето потекло да използва времето си по този начин.

— Знам, татко мой. Но това ме прави щастлива.

Лицето му придоби по-меко изражение.

— Това е нещо различно. За мое съжаление не мога да разбера младото поколение. Майка ти ръководеше домакинството, прислугата и градината. Това беше повече от достатъчно да задоволи потребностите й.

Елена сведе поглед и си помисли, че майка й би проплакала, ако видеше докъде са стигнали.

— Знам.

— Въпреки всичко постъпи както желаеш, а аз ще те обичам дори повече.

Тя се усмихна на думите, които беше чувала през целия си живот. И като ставаше въпрос за това…

— Татко?

Той отдръпна чашата от устните си.

— Да?

— Ще се забавя малко с прибирането си у дома тази вечер.

— Наистина ли? По каква причина?

— Ще пия кафе с един мъж.

— Какво е това?

Смяната в тона му я накара да вдигне глава и да се огледа какво… О, не…

— Нищо, татко. Абсолютно нищо.

Тя бързо се приближи до лъжицата, която беше използвала да натроши таблетките, и я взе. Втурна се към мивката, като че й беше нужна вода, за да угаси пожар.

Гласът на баща й трепереше.

— Какво… Какво прави това тук? Аз…

Елена избърса лъжичката и я прибра в чекмеджето.

— Ето. Няма я. Виждаш ли? — Тя посочи към мястото, на което беше стояла. — Плотът е съвсем чист. Няма нищо върху него.

— Беше там… Видях я. Не трябва да бъдат оставяни така метални предмети… Не е безопасно… Не е безопасно… Кой я е оставил?… Кой я е оставил отвън?… Кой е оставил лъжичката?

— Прислужницата го е направила.

— Прислужницата! Отново! Трябва да бъде уволнена. Вече й обясних. Нищо метално не трябва да бъде оставяно отвън, нищо метално не трябва да бъде оставяно отвън, нищо метално не трябва да бъде оставяно отвън. Те наблюдават и ще накажат онези, които не се подчиняват. По-близо са, отколкото очакваме.

В началото, при първите пристъпи на баща й, Елена се беше опитвала да го успокои, когато той се развълнуваше, убедена, че като го потупа по рамото или стисне ръката му утешително, ще му помогне. Но сега беше наясно, че това не е възможно. Колкото по-малко възбуждаше сетивата му, толкова по-бързо затихваше нарастващата истерия. По съвет на медицинската сестра Елена му обясняваше само веднъж как стоят нещата и после не помръдваше и не говореше.

Беше тежко да го наблюдава как страда, без да е способна да предприеме нищо, за да помогне. Особено, при положение че вината беше нейна.

Главата на баща й се поклащаше напред-назад, а шокът разбъркваше косата му и я превръщаше в ужасяваща перука от непокорни кичури, докато сокът се разплискваше извън чашата, стисната от треперещите му пръсти, и мокреше нашарената му с вени ръка, ръкава на халата и керамичния плот на масата. Сричките излизаха от устните му все по-насечено, а гласът му звучеше като запис, чиито обороти се забързваха все повече и повече. Пристъпът на лудост стягаше гърлото му в хватката си, а бузите му почервеняха.

Елена се помоли тази криза да не е от тежките. В различните случаи кризите варираха по продължителност и интензивност и обикновено лекарствата помагаха. Но понякога болестта надделяваше над силата на химията.

Когато думите на баща й се сляха дотолкова, че да не могат да бъдат разбрани и той изпусна чашата на пода, единственото, което Елена можеше да направи, бе да се моли на Скрайб Върджин всичко да отмине скоро. Като с усилие възпираше краката си да не направят нито крачка по овехтелия линолеум, тя затвори очи и обви с ръце тялото си.

Ако само се беше сетила да прибере лъжичката. Ако само…

Когато столът на баща й се наклони назад и се строполи на пода, тя вече знаеше, че ще закъснее за работа. Отново.

Хората наистина са говеда, помисли си Хекс, докато наблюдаваше плътно скупчените глави и рамене около бара в „Зироу Сам“. Все едно фермер току-що беше напълнил хранилките и добитъкът се тълпеше за дажбата си.

Не че това качество на хомо сапиенс беше лошо. Стадният манталитет беше по-лесен за контролиране и донякъде, също както и кравите, хората можеха да бъдат доени. Цялото това струпване около бутилките водеше до изпразване на портфейлите им и парите се движеха в една определена посока — към касата на клуба.

Продажбите на алкохол бяха добри. Но печалбите от наркотици и секс достигаха още по-големи висини.

Хекс тръгна по периферията на бара, като хладно пренебрегваше похотливите погледи на хетеросексуалните мъже и хомосексуалните жени. Не можеше да ги разбере. И никога не ги беше разбирала. Като жена, винаги облечена в прилепнали мъжки тениски и кожени панталони и с коса, подстригана късо като на пехотинец, тя получаваше също толкова внимание, колкото полуголите проститутки във ВИП зоната.

Но пък грубият секс беше на мода напоследък и желаещите за автоеротична асфикция, бой с камшик и използване на белезници бяха като плъховете в канализацията на Колдуел: подвизаваха се навсякъде и то предимно нощем. А това носеше повече от една трета от печалбите на клуба всеки месец.

Много благодаря.

За разлика от работещите момичета обаче, тя никога не беше взимала пари за секс. Всъщност изобщо не се занимаваше със секс. С изключение на случилото се с ченгето Бъч О’Нийл. Добре де, ченгето и…

Хекс стигна до кадифеното въже, ограждащо ВИП зоната и хвърли поглед към луксозната част на клуба.

По дяволите. Той беше тук.

Само това й липсваше тази вечер.

Любимата на либидото й гледка седеше на масата на Братството в дъното, заобиколен от двамата си приятели, които спираха достъпа на трите момичета, застанали отстрани. Беше огромен в прилепналата си тениска и коженото яке, донякъде напомнящо на рокерско и донякъде на униформа от противовъздушната отбрана.

Под него имаше оръжия. Пистолети. Ножове.

Как се бяха променили нещата. При първоначалната им среща той имаше размерите на бар столче, а силата на мускулите му едва стигаха да пречупи бъркалка за коктейл. Но случаят сега беше напълно различен.

Тя кимна на един от хората си и се приближи към трите стъпала, а Джон Матю вдигна поглед от бирата си марка „Корона“. Въпреки мрака тя видя, че сините му очи заблестяха като сапфири, когато я забеляза.

Мамка му, тя добре ги подбираше. Проклетият кучи син тъкмо беше преминал преобразяването. Кралят беше негов настойник. Живееше с Братството. И на всичко отгоре беше ням.

За бога! А тя си беше мислила, че отношенията й с Мърдър не са били добра идея! Би могло да се предположи, че си е научила урока с онзи брат преди повече от две десетилетия. Но не…

Работата беше в това, че колкото пъти погледнеше към младежа, си го представяше проснат гол на леглото с втвърден член в ръката му, дланта се движи нагоре-надолу… докато от устните му не се откъсне името й с глухо ръмжене и накрая не еякулира върху мускулестия си корем.

Трагедията се състоеше в това, че видяното от нея не беше фантазия. Тези упражнения с ръката наистина се случваха. Често. И откъде го знаеше тя? Защо като истинска мръсница беше прочела мислите му и беше попаднала на спомен за случилото се — така ярък, сякаш се случваше в момента.

Отвратена от себе си, Хекс навлезе във ВИП зоната, като се държеше настрана от него, проверявайки ситуацията с шефката на работещите момичета. Мари-Терез беше брюнетка с невероятни крака и луксозен външен вид. Печелеше добре и беше истински професионалист, което я превръщаше в идеалния шеф, какъвто търсеха: не се забъркваше в скандали, винаги идваше навреме и никога не носеше личните си проблеми на работа. Беше прекрасна жена, вършеща ужасни служебни задължения, която напълно заслужено печелеше купища пари.

— Как върви? — попита Хекс. — Имаш ли нужда от мен или момчетата ми?

Мари-Терез се озърна към останалите работещи момичета, а високите й скули отразяваха приглушеното осветление, което правеше лицето й да изглежда не само сексуално привлекателно, но и безспорно красиво.

— Засега всичко е наред. В момента отзад има двама. Всичко е както обикновено, с изключение на факта, че нашето момиче го няма.

Хекс смръщи вежди.

— Пак ли Криси?

Мари-Терез отметна прекрасната си дълга черна коса.

— Нещо трябва да се направи по въпроса с онзи джентълмен, нейния приятел.

— Вече направихме нещо, но не беше достатъчно. И ако той е джентълмен, аз съм Есте Лаудер. — Хекс стисна дланите си в юмруци. — Този проклет кучи син.

— Шефе?

Хекс погледна през рамо. Заедно с големия като планина охранител, който се опитваше да привлече вниманието й, тя успя да огледа още веднъж и Джон Матю. Той все още се взираше в нея.

— Шефе?

Хекс се съсредоточи.

— Какво?

— Едно ченге иска да те види.

Тя не отмести поглед от охранителя.

— Мари-Терез, кажи на момичетата да си починат за десет минути.

— Ще се погрижа.

Старшата проститутка се забърза да изпълни задълженията си, като в същото време имаше вид, сякаш просто се разхожда на високите си токчета, доближавайки се до всяко момиче и потупвайки го по лявото рамо. После почука по веднъж на вратите на всяка от частните бани, намиращи се в тъмния коридор отдясно.

Мястото бързо се изпразни от проститутките, а Хекс попита:

— Кой е и какво иска?

— Детектив от отдел „Убийства“. — Охранителят й подаде визитна картичка. — Каза, че името му е Хосе де ла Крус.

Хекс пое картичката с ясното съзнание защо той беше тук, а Криси я нямаше.

— Заведи го в кабинета ми. Ще дойда след две минути.

— Разбрано.

Хекс доближи ръчния си часовник до устата.

— Трез? Ай Ем? В сградата е напечено. Кажете на приемащите залози да си починат и на Рали да спре работа с везните.

Когато получи потвърждения в слушалката в ухото си, тя се убеди повторно, че всички момичета са извън залата и пое обратно към общата част на клуба.

Докато напускаше ВИП зоната, почувства очите на Джон Матю върху себе си и се опита да не мисли какво беше вършил той преди два дни, когато се беше прибрал в дома си… и за онова, което тя щеше да върши, когато останеше сама в края на вечерта.

Секс с Джон Матю. Откакто се беше ровила в мозъка му и беше видяла какво прави със себе си винаги, когато се сетеше за нея, тя не спираше да мисли за това.

Секс. С Джон Матю.

Като че това й беше нужно.

Докато преминаваше през човешкото стадо, тя беше груба. Не я беше грижа, че удря танцуващите наоколо с лакти. Почти се надяваше някой да изроптае, та да изрита задника му навън.

Кабинетът й се намираше в дъното на мецанина, възможно най-далече от мястото, където се търгуваше със секс и от сделките, извършвани в офиса на Ривендж. Като шеф на охраната тя беше главното лице на клуба за контакти с полицията и нямаше причина сините униформи да бъдат допускани по-близо до делата им, отколкото се налагаше.

Манипулирането на мозъците на хората беше нещо удобно, но водеше и до усложнения.

Вратата беше отворена и тя измери с поглед гърба на полицая. Не беше висок, но имаше масивна конструкция, която тя одобри. Спортното му сако беше от „Уеърхаус“, обувките бяха „Флоршейм“, а от ръкава му се подаваше часовник „Сейко“.

Когато се обърна да я погледне, тъмните му очи издаваха прозорливост, достойна за Шерлок Холмс. Може да не си падаше много по писмената работа, но не беше глупак.

— Детектив — заговори тя и затвори вратата, а после го заобиколи и седна зад бюрото си.

Кабинетът й беше всичко друго, но не и уязвим. Нямаше снимки. Нямаше растения. Дори липсваха телефон и компютър. Документите, съдържащи се в трите огнеупорни шкафа, се отнасяха само до легитимната страна на бизнеса им, а вместо кошче използваше шредер за хартия. Което означаваше, че детектив Хосе де ла Крус не беше научил нищо през сто и двайсет секундния си престой сам в помещението.

Де ла Крус извади значката си и я показа.

— Тук съм заради една от служителките ви.

Хекс се наведе и се престори, че я разглежда, но това не й беше необходимо. Симпатската й страна й беше казала всичко, което искаше да знае. Емоциите на полицая представляваха смесица от подозрителност, тревога, решителност и гняв. Приемаше задълженията си сериозно и наистина беше дошъл тук по работа.

— Коя служителка? — попита го тя.

— Криси Андрюз.

Хекс се отпусна назад в стола си.

— Кога е била убита?

— Откъде знаете, че е мъртва?

— Не си играйте игрички, детектив. Иначе защо ще идва някой от отдел „Убийства“ и ще разпитва за нея?

— Съжалявам, на вълна разследване съм. — Той пъхна значката обратно в горния си джоб и седна на твърдия стол срещу нея. — Наемателят от долния апартамент се събудил заради кръвта, стичаща се от тавана му и се обадил в полицията. Всички в сградата отричат да са познавали госпожица Андрюз и няма посочен близък човек за контакти, към когото да се обърнем. Докато претърсвахме апартамента й, намерихме данъчна декларация, в която посочва този клуб като работно място. Въпросът е, че ни е нужен някой да идентифицира тялото и…

Хекс стана на крака, а в главата й отекваше думата чекиджия.

— Аз ще го направя. Нека предупредя хората си и тръгвам.

Де ла Крус примигна, сякаш изненадан от бързата й реакция.

— Вие… Искате ли да ви откарам до моргата?

— Тази на „Свети Франсис“ ли?

— Да.

— Знам пътя. Ще се видим там след двайсет минути.

Де ла Крус бавно се изправи със закован в лицето й поглед, като че търсейки знак за тревога.

— Значи имаме уговорена среща.

— Не се тревожете, детектив. Няма да припадна при вида на мъртвец.

Той я огледа от горе до долу.

— Знаете ли какво… Не ме тревожи това.