Отмъстена любов

10.

Ривендж хлопна вратата на офиса си и се усмихна със затворена уста, за да попречи на кучешките си зъби да бъдат изложени на показ. Дори без тях обаче висящият между Трез и Ай Ем знаеше, че е загазил.

— Преподобни, защо е всичко това? Защо бях доведен тук по този начин? — попита той в бързо стакато. — Работех усърдно за вас, когато тези двамата…

— Научих нещо интересно за теб — отбеляза Рив и заобиколи бюрото.

Докато той се настаняваше в креслото си, Хекс влетя със суров поглед в сивите си очи. След като затвори вратата, тя се облегна на нея, изпълнявайки идеално ролята на най-добрата възможна ключалка, когато се налагаше да задържат мамещия ги букмейкър вътре и любопитните очи навън.

— Всичко е лъжа, пълна лъжа…

— Обичаш ли да пееш? — Рив се облегна назад в креслото си, а изтръпналото му тяло застана в типичната си поза зад черното бюро. — Не забавляваше ли тълпата с изпълнения на Тони Би в „Салс“ онази вечер?

Букмейкърът се намръщи.

— Е, да… Изтананиках няколко такта.

Рив кимна по посока на Ай Ем, чието лице както винаги имаше каменно изражение. Никога не показваше каквито и да било емоции, освен ако не ставаше дума за добро капучино. В тези случаи можеше и да демонстрира известно блаженство.

— Партньорът ми… Той каза, че си пял наистина добре. Публиката полудяла по теб. Какво каза, че е изпълнил, Ай Ем?

Гласът на Ай Ем напомняше този на Джеймс Ърл Джонс, плътен и великолепен.

— „Три монети във фонтана“.

Букмейкърът повдигна леко панталоните си със самодоволен жест.

— Имам глас. Имам и чувство за ритъм.

— Значи си тенор като добрия стар господин Бенет? — Рив се сгуши в коженото си палто. — Тенорите са ми любимите.

— Да. — Букмейкърът хвърли поглед към маврите. — Ще възразите ли да ми обясните за какво става дума?

— Искам да пееш за мен.

— Имате предвид на някое парти ли? Бих направил всичко за вас. Знаете го, шефе. Само трябва да кажете… Искам да кажа, че нямаше нужда от това.

— Не е парти, макар че ние четиримата ще се радваме да чуем изпълнението ти. Така ще ми се отплатиш за откраднатото от теб миналия месец.

Лицето на букмейкъра помръкна.

— Не съм крал.

— Напротив. Ай Ем е отличен счетоводител. Всяка седмица му даваш отчетите си. Какви са залозите за отборите и колко залога са били направени. Нима мислиш, че никой не проверява цифрите? Според мачовете от миналия месец приходите ни би трябвало да са… каква беше сумата, Ай Ем?

— Сто седемдесет и осем хиляди четиристотин осемдесет и два долара.

— Но вместо това ти се появи с… колко бяха? — Рив кимна леко към Ай Ем.

— Сто и трийсет хиляди деветстотин осемдесет и два — изстреля Ай Ем.

Букмейкърът бързо се намеси.

— Той греши. Добавил е…

Рив поклати глава.

— Познай колко е разликата между двете суми. Не че ти вече не знаеш. Ай Ем?

— Четирийсет и седем хиляди и петстотин.

— Което по случайност съответства на заем от двайсет и пет хиляди при деветдесет процента лихва. Не съм ли прав, Ай Ем? — Мавърът кимна веднъж, а Рив заби бастуна си в пода и се изправи на крака. — Което на свой ред е обичаен процент за италианската мафия в Колдуел. Трез се поразрови малко и какво откри, Трез?

— Моето момче Майк казва, че е заел двайсет и пет хиляди на този тук точно преди турнира „Роуз Боул“.

Рив остави бастуна си до стола и мина пред бюрото, като се подпираше с една ръка на повърхността му. Маврите отстъпиха назад, без да изпускат букмейкъра.

Рив застана лице в лице с него.

— Ще те попитам още веднъж, наистина ли мислеше, че никой няма да провери сметките?

— Преподобни, шефе… моля ви, щях да ви върна всичко.

— Да, наистина ще върнеш всичко. И ще платиш по специалната ми тарифа за мерзавци, опитващи се да ме изиграят. Сто и петдесет процента лихва и ги дължиш до края на този месец. Иначе жена ти ще те получи на парчета по пощата. О, и си уволнен.

Мъжът избухна в сълзи, но не крокодилски. Тези бяха истински, такива, които карат носа ти да тече, а очите да подпухват.

— Моля ви… Те щяха да ме наранят…

Рив протегна ръка и стисна в здрава хватка областта между краката на мъжа. Пуделското скимтене му подсказа, че макар той да не чувстваше нищо, с букмейкъра не бе така и че беше уцелил точното място.

— Не обичам да крадат от мен — произнесе Рив в ухото на мъжа. — Направо ме вбесява. И ако се тревожиш, че мафията би ти сторила нещо лошо, мога да ти гарантирам, че аз съм способен на нещо още по-лошо. Сега… Искам да пееш за мен, нещастнико.

Рив усука силно намиращото се в ръката му и мъжът изкрещя с пълно гърло, а звукът беше силен и пронизителен и се отрази в ниския таван. Когато писъкът му започна да се накъсва, защото букмейкърът беше изразходвал всичкия си въздух, Рив се смили и му даде възможност да поеме няколко глътки задъхано. И после…

Вторият вик беше по-мощен и на по-висока октава от първия, с което доказа, че певците се представят по-добре след кратка загрявка.

Букмейкърът се извиваше и дърпаше от хватката на маврите, но Рив продължаваше да стиска, а симпатската му страна наблюдаваше в захлас, сякаш това бе най-доброто телевизионно шоу.

Минаха около девет минути, преди онзи да загуби съзнание.

След като стана ясно, че букмейкърът е в несвяст, Рив се върна обратно в креслото си, а Трез и Ай Ем го изнесоха през задния вход и го захвърлиха на алеята, където студът щеше да го свести.

След като напуснаха кабинета му, в съзнанието на Рив изведнъж изникна образът на Елена, крепяща всички онези кутии допамин, когато влезе в стаята за прегледи. Какво ли би си помислила за него, ако знаеше какво върши, за да върви бизнесът му гладко? Какво ли би казала, ако научеше, че като нареди на букмейкъра да си плати, иначе жена му ще получава пратки по пощата, оставящи кървава диря на входните стъпала, той не отправи празна заплаха? Как би реагирала, ако знаеше, че е абсолютно способен сам да извърши кълцането или да нареди на Хекс, Трез или Ай Ем да го направят?

Е, той вече знаеше отговора, нали?

Гласът й, този ясен и красив глас, повтори в главата му: „По-добре я задръжте. За някой, който наистина би я използвал“.

Тя, естествено, не знаеше подробности, но беше достатъчно умна, за да откаже да приеме визитната му картичка.

Рив насочи вниманието си към Хекс, която не беше помръднала от мястото си пред входната врата. Притихнала, тя се втренчи в черния килим с къси влакна и започна да очертава окръжност с тока на ботуша си.

— Какво има? — попита Рив. Когато тя не вдигна поглед към него, усети, че й е трудно да се стегне. — Какво се е случило, по дяволите?

Трез и Ай Ем се върнаха и заеха местата си пред стената срещу бюрото на Рив. Скръстиха ръце пред масивните си гърди, а устните им останаха стиснати.

Мълчанието беше характерно за тях… но в комбинация със суровото изражение на Хекс и изпълнението й с тока на ботуша очевидно ставаше дума за някакъв проблем.

— Говори. Веднага!

Хекс закова поглед в неговия.

— Криси Андрюз е мъртва.

— Как? — попита, макар да знаеше.

— Пребита и удушена в апартамента си. Трябваше да отида в моргата, за да идентифицирам тялото.

— Кучи син.

— Ще се погрижа за него. — Хекс не молеше за разрешение и каквото и да й кажеше, щеше да изпълни заканата си срещу онзи мръсник. — И ще го направя възможно най-скоро.

Общо взето последната дума беше на Рив, но в този случай не би застанал на пътя й. За него работещите му момичета не бяха само източник на приходи… Те бяха служителки, на които държеше и с които се идентифицираше вътрешно. Така че ако някоя бъдеше наранена от клиент, любовник или съпруг, той лично им търсеше сметка.

Курвите заслужаваха уважение и неговите щяха да го получат.

— Първо го накарай да си плати — изръмжа Рив.

— Не се тревожи за това.

— По дяволите… Виня себе си — промърмори Рив и се протегна към ножа за писма с формата на кинжал, който беше и също така остър. — Трябваше да го убием по-рано.

— Тя имаше вид, че се справя.

— Може би се е прикривала по-добре от преди.

Четиримата останаха смълчани за известно време. В работата си се сблъскваха с много загуби — един мъртвец не беше кой знае каква новина — но в повечето случаи Рив и сътрудниците му играеха ролята на знак минус в уравнението. Те отнемаха живот. Ако друг го направеше с някого от техните, не им се нравеше.

— Искаш ли да докладвам за положението тази вечер? — попита Хекс.

— Не сега. Аз самият имам новини за споделяне. — Той си наложи да се съсредоточи и погледна към Трез и Ай Ем. — Онова, което ще кажа, доста ще сговни ситуацията и затова искам да дам възможност и на двама ви да излезете от стаята. Хекс, за съжаление това не важи за теб. Съжалявам.

Трез и Ай Ем останах неподвижни, което ни най-малко не го изненада. Трез му показа среден пръст. И това също не беше шокиращо.

— Ходих до Кънектикът — заяви Рив.

— Също така си бил и в клиниката — допълни Хекс. — Защо?

Джипиесът понякога можеше да бъде истинска напаст. Не позволяваше никакво уединение.

— Забрави за проклетата клиника. Искам да изпълниш една задача за мен.

— Каква по-точно?

— Гледай на случая с гаджето на Криси като на коктейл преди вечерята.

Това я накара да се усмихне хладно.

— Казвай.

Той се взря във върха на ножа за писма и си спомни как с Рот се бяха смели, защото и двамата имаха такива. Кралят беше дошъл да го посети след набезите през лятото, за да обсъдят проблемите на Съвета и го беше видял върху бюрото му. Рот се беше пошегувал, че в ежедневната си работа и двамата са водени от острие, макар и да държат писалки в ръцете си.

И не беше ли наистина така? Само че Рот имаше морала на своя страна, а Рив служеше единствено на личните си интереси. Не беше вземал решенията си и не беше избрал пътя си воден от своите добродетели. Както винаги от значение бяха единствено собствените му облаги.

— Няма да е лесно — промърмори.

— Забавните неща никога не са лесни.

Рив се съсредоточи върху острия връх на ножа.

— Тази задача… не е за веселба.

С наближаването на края на нощта и съответно на смяната й, Елена ставаше все по-нервна. Време за среща. И време да вземе решение. Мъжът трябваше да дойде да я вземе от клиниката след двайсет минути.

Боже, пак я бе обзела нерешителност.

Името му беше Стефан. Стефан, син на Тем, макар тя да не познаваше нито него, нито семейството му. Той беше обикновен вампир, а не член на аристокрацията. Беше придружил до клиниката братовчед си, който бе порязал ръката си, докато цепел дърва за камината. Докато тя беше попълвала документите за изписването, със Стефан си бяха поговорили на теми, на които си говорят необвързаните. Той харесваше „Рейдиохед“, тя също. Тя си падаше по индонезийската кухня, той също. Той работеше в света на хората като компютърен програмист благодарение на виртуалните комуникации. Тя, от друга страна, беше медицинска сестра. Той живееше в дома на родителите си, единствен син в без съмнение цивилно семейство — или поне изглеждаха такива. Баща му работеше за вампир строителен предприемач, а майка му преподаваше Древния език. Симпатични, нормални, надеждни.

Като се имаше предвид какво беше причинила аристокрацията на баща й, беше решила, че изборът й е добър. Стефан я беше поканил на кафе, тя беше приела, избраха тази вечер и си размениха номерата на мобилните телефони.

Но какво трябваше да направи сега? Да му се обади и да откаже заради семейни проблеми ли? Или да отиде и през цялото време да се тревожи за баща си?

Ала след краткия телефонен разговор с Лузи, който проведе в съблекалнята, се беше оказало, че ситуацията в дома й се е подобрила. След като си бе починал, сега бащата на Елена спокойно работеше върху книжата си, седнал зад бюрото.

Половин час в кафенето. Може би щяха да си поделят кифличка? С какво можеше да навреди това?

След като окончателно реши, че ще отиде, никак не й се понрави образът, изникнал в съзнанието й. Не й бе притрябвало да мисли за голите гърди на Рив с онези татуирани червени звезди, когато едва беше събрала куража да излезе на среща с друг мъж.

Трябваше да се концентрира върху това да свали униформата си и да подобри поне донякъде външния си вид.

Докато пристигаха сестрите от дневната смяна, а тези от нощната си тръгваха, тя съблече униформата си и сложи полата и блузата, които беше донесла със себе си…

Беше си забравила обувките.

Страхотно! Белите гуменки бяха толкова секси.

— Какво има? — попита Катя.

Тя се обърна.

— Има ли някакъв шанс това на краката ми да не съсипва напълно външния ми вид?

— Честно ли? Не е толкова зле.

— Никак не умееш да лъжеш.

— Поне опитах.

Елена прибра униформата в чантата си, оправи косата си и провери състоянието на грима си. Разбира се, беше забравила молива за очи и спиралата, така да се каже, и на този фронт липсваше въоръжение.

— Радвам се, че тръгваш — каза Катя, докато триеше разписанието за предишната нощ от бялата дъска.

— Като се има предвид, че си мой шеф, това малко ме притеснява. Бих предпочела да те радва идването ми в клиниката.

— Не, не става дума за работата. Радвам се, че ще излизаш тази вечер.

Елена се намръщи и се озърна. По някакво чудо бяха сами.

— Кой е казал, че отивам някъде, а не вкъщи?

— Никоя сестра, която се прибира у дома си, не се преоблича тук. И също така не се тревожи дали обувките пасват на полата. Ще ти спестя въпроси от рода: „Кой е той?“.

— Това е истинско облекчение.

— Освен ако нямаш желание да споделиш.

Елена се засмя.

— Не, предпочитам да го запазя за себе си. Но ако се получи нещо… ще споделя.

— Няма да настоявам. — Катя отиде до шкафчето си и се загледа в него.

— Добре ли си? — попита Елена.

— Мразя тази проклета война. Мразя, че непрестанно докарват още и още мъртъвци, а болката, която са изпитали, личи по лицата им. — Катя отвори шкафчето си и извади якето си. — Съжалявам, нямах намерение да ти развалям настроението.

Елена се приближи до нея и сложи ръка на рамото й.

— Знам как се чувстваш.

За миг останаха с вперени една в друга очи. После Катя прочисти гърло.

— Хайде, трябва да тръгваш. Сигурно вече те чакат.

— Той ще ме вземе от тук.

— Може да се помотая отвън и да изпуша една цигара.

— Ти не пушиш.

— Дявол да го вземе, пак изгубих.

На път към изхода Елена се отби на регистрацията, за да се увери, че е предала всичко на следващата смяна. Доволна, че всичко е наред, тя мина през вратите и се изкачи по стълбите, докато най-накрая не излезе от клиниката.

Навън в нощта установи, че захладняването бе преминало в студ. Въздухът й миришеше на синьо, ако цветовете изобщо имаха мирис. Бе свеж, мразовит и чист. Тя го вдишваше дълбоко и после го издишваше във вид на бели облачета. При всяко вдишване имаше чувството, че поема сапфиреното сияние на небето в дробовете си и че звездите са искри, които подскачат в тялото й.

Сбогува се и с последните сестри, които си тръгваха с колите си или дематериализирайки се, в зависимост от плановете им. Катя излезе и също отпътува.

Елена погледна часовника си, докато потропваше на студа. Мъжът закъсняваше с десет минути. Не е кой знае какво.

Облегна се на алуминиевата облицовка и почувства кръвта да кипи във вените й, странно усещане за свобода се надигаше в гърдите й при мисълта, че ще излиза с мъж. Сама.

Кръв. Вени.

Нищо не беше направено за ръката на Ривендж.

Тази мисъл връхлетя съзнанието й и се загнезди там като ехо от пронизителен шум. Не се беше погрижил за ръката си. В картона му не беше отбелязано нищо, свързано с инфекцията, а Хавърс беше така педантичен към записките си, както към униформите, хигиената в стаите на пациентите и реда в складовете със санитарни материали.

Когато се беше върнала с лекарствата в кабинета за прегледи, Ривендж вече беше облякъл ризата си и я беше закопчал, но тя реши, че това се е случило след прегледа. Сега можеше да се обзаложи, че я е облякъл в мига, когато беше премерила кръвното му налягане.

Само че… това не беше нейна работа. Ривендж беше възрастен и имаше пълното право да взима лоши решения по отношение на здравето си. Също като онзи наркоман, който едва беше преживял нощта и както безброй други пациенти, кимащи, докато докторът бе пред тях, но после си отиваха вкъщи и не ги беше грижа за лекарствата и възстановяването им.

Тя не можеше да стори нищо, за да спаси някой, нежелаещ да бъде спасен. Нищо. И това беше една от най-големите трагедии в работата й. По силите й беше единствено да обясни какви са възможните варианти и последствията от тях и да се надява пациентът да вземе разумно решение.

Духна остър вятър и изду полата й, което я накара да мечтае за коженото палто на Ривендж. Подаде глава иззад сградата на клиниката и огледа пътя за фаровете на кола.

Десет минути по-късно отново погледна часовника си.

И още десет минути по-късно пак хвърли поглед към китката си.

Бяха й вързали тенекия.

Не беше никаква изненада. Срещата беше организирана прекалено прибързано, не се познаваха.

След още един студен порив на вятъра тя извади телефона си и написа съобщение:

Прибра телефона обратно в джоба и се материализира в дома си. Вместо да влезе направо вътре, тя се сгуши в тънкото си палто и започна да крачи напред-назад по напуканата пътека, водеща към задната врата. Отново задуха студен вятър и тя почувства как щипе лицето й.

Очите й започнаха да парят.

Обърна се с гръб към леденото течение, а няколко кичура от косата й се развяха около лицето й, сякаш в опит да избягат от студа. Тя потрепери.

Страхотно. Сега очите й се напълниха със сълзи, а вече нямаше за извинение студения вятър.

Боже, плачеше ли? Заради нещо, което би могло да е просто недоразумение? Заради мъж, когото едва познаваше? Защо имаше толкова голямо значение за нея?

Но всъщност изобщо не беше заради него. Проблемът беше у нея. Мразеше положението, в което се намираше. Ненавистно й беше, че е сама.

В опит да намери опора в буквалния смисъл на думата, тя хвана дръжката на задната врата, но не успя да се накара да влезе. Образът на овехтялата, прекалено подредена кухня, набиващото се в съзнанието скърцане на стълбите към мазето, миризмата на прах и хартия, идваща от стаята на баща й, й бяха така до болка познати, както собственото й отражение в огледалото. Тази вечер всичко беше прекалено натрапващо се, като ярки лъчи, които се забиваха право в двете й очи, като оглушителен рев в ушите й, като непоносима смрад, атакуваща носа й.

Отдръпна ръка. Тази среща беше като пропуск за излизане от затвора в игра на „Монопол“. Като спасителен сал от самотен остров. Като ръка, протегната над скалата, от която висеше.

Отчаянието я върна обратно в релсите, както нищо друго не можеше да го постигне. Нямаше право да излиза с когото и да било, щом гледаше така на нещата. Не беше честно спрямо околните и не беше полезно за нея самата. Когато Стефан я потърсеше отново, ако изобщо го направеше, щеше да каже, че е много заета.

— Елена? Добре ли си?

Елена отскочи назад от вратата, която все пак се беше отворила широко.

— Лузи! Извинявай, просто… Бях се замислила. Как е татко?

— Много добре, наистина чудесно. Пак заспа.

Лузи пристъпи навън и затвори, за да задържи топлината вътре. Образът й беше станал познат до болка след двете години заедно, а хипарските дрехи и прошарената коса й действаха успокояващо. Както винаги в едната си ръка държеше медицинското куфарче, а на противоположното рамо висеше голямата й дамска чанта. В медицинското куфарче носеше стандартното: апарат за кръвно налягане, слушалки и няколко по-леки лекарства, които Елена беше виждала да се използват до едно. Дамската й чанта съдържаше страница с кръстословицата от „Ню Йорк Таймс“, обожаваните от нея дъвки „Риглис Спиърминт“, портмоне и червило с прасковен цвят, което прокарваше по устните си на равномерни интервали от време. Елена знаеше за кръстословицата, защото Лузи и баща й я решаваха заедно, за дъвките — от обвивките, които виждаше в боклука, а червилото беше повече от очевидно. За портмонето само предполагаше.

— Как си? — Лузи зачака отговор, отправила с внимание към нея ясните си сиви очи. — Връщаш се малко по-рано.

— Върза ми тенекия.

Начинът, по който Лузи постави ръка върху рамото й, беше онова, което я превръщаше в отлична сестра. С един допир тя предлагаше успокоение, топлина и съпричастност, а всичко това спомагаше за успокояване на кръвното налягане, пулса и нервното напрежение.

Това пък допринасяше за проясняване на съзнанието.

— Съжалявам — каза Лузи.

— О, не, така е по-добре. Искам да кажа, очаквах прекалено много.

— Наистина ли? Звучеше ми съвсем разумна, когато ми каза за срещата. Спомена, че излизате само на кафе.

По някаква причина Елена реши бъде напълно откровена.

— Не. Търсех изход. А това няма как да стане, защото никога няма да го оставя. — Елена поклати глава. — Както и да е. Много благодаря, че дойде.

— Ситуацията не е или-или. Няма нужда да избираш между себе си и баща…

— Наистина оценявам, че успя да дойдеш. Беше много мило от твоя страна.

Лузи се усмихна по начина, по който го беше направила Катя по-рано, с плътно стиснати устни и тъжно.

— Добре, ще замълча, но съм права. Можеш да имаш връзка и пак да си добра дъщеря на баща си. — Лузи хвърли поглед към вратата. — Слушай, трябва да наблюдаваш раната на крака му. Смених превръзката, но още ме тревожи. Боя се, че е на път да се инфектира.

— Ще го направя, благодаря ти.

След като Лузи се дематериализира, Елена влезе в кухнята, заключи вратата и се запъти надолу към мазето.

Баща й спеше в огромното викторианско легло в спалнята си. Таблата зад главата му наподобяваше входната арка на гробница. Той лежеше отпуснат сред куп копринени възглавници, а кървавочервената кадифена завивка беше внимателно подгъната по средата на гърдите му.

Изглеждаше като крал, легнал да отдъхне.

След като се беше разболял душевно, косата и брадата му бяха побелели и Елена се беше разтревожила, че започват промените, предвещаващи края. Но след петдесет години той продължаваше да изглежда по същия начин, по лицето му нямаше нито бръчка, а ръцете му бяха силни и здрави.

Беше толкова трудно. Не можеше да си представи живота без него. Но също така не можеше да си представи да има собствен живот с него наоколо.

Елена притвори вратата и отиде в своята собствена спалня, където се изкъпа, преоблече и накрая се изтегна на леглото си. Всичко, с което разполагаше, беше двойно легло, една възглавница и памучни чаршафи, но не я интересуваха луксозните вещи. Имаше нужда да положи някъде умореното си тяло всеки ден и това беше всичко.

Обикновено четеше за кратко, преди да заспи, но не и днес. Нямаше нужната енергия. Протегна се и угаси лампата, кръстоса крака в глезените и опъна ръце от двете страни на тялото си.

Усмихна се, когато осъзна, че с баща й спят в абсолютно еднаква поза.

В тъмното тя се замисли за Лузи и за това как старателно се беше погрижила за порязването на баща й. Да си добра сестра означаваше да те интересува цялостното състояние на пациентите ти, дори след като си тръгнеш. Също така беше важно да инструктираш близките за грижите, които трябва да полагат.

Това не беше работа, която свършва с края на смяната ти.

Тя отново светна лампата.

Стана и отиде до бюрото, което беше получила безплатно от клиниката след подновяване на мебелировката там. Интернет връзката беше бавна както винаги, но най-накрая тя получи достъп до базата данни, съдържаща картоните на пациентите.

Въведе личната си парола и зададе търсене… после зададе още едно. Първото беше по необходимост, а второто от любопитство. Запази двата файла, изключи лаптопа и взе телефона.