Отмъстена любов

61.

Съзнанието на Рив се включи онлайн бавно и потрепвайки. Възприятията му като вълни ту прииждаха, ту чезнеха, като се разпростираха от тила до фронталния лоб.

Раменете му пламтяха. И двете. Главата го цепеше от удара с дръжката на меча на оня симпат, който го бе пратил в страната на сънищата. Останалата част от себе си усещаше кой знае защо безтегловно.

От другата страна на затворените му клепачи около него блещукаше светлина, която той възприемаше като тъмночервена. Което означаваше, че организмът му се бе освободил докрай от допамина и сега той беше какъвто щеше да остане завинаги.

Вдиша през носа си и усети мирис на… пръст. Чиста, влажна пръст.

Мина известно време, преди да е готов да се огледа, но все пак му трябваше и друг ориентир освен болката в раменете. Отвори очи и примижа. Свещи, дълги колкото краката му, бяха разположени в далечните ъгли на нещо като пещера и трепкащите им кървавочервени пламъци осветяваха стени, които изглеждаха като течни.

Но не беше вода. Разни неща пълзяха върху черния камък… пълзяха по…

Бързо погледна тялото си и с облекчение установи, че краката му не докосваха движещия се под. Поглед нагоре и… вериги го прикрепяха към вълнообразния таван, вериги, които бяха закачени за… болтове, промушени през плътта му точно под раменете.

Беше провесен насред пещера, над и под голото му тяло имаше камък, който сякаш се движеше заради онези неща по него.

Паяци. Скорпиони. Затворът му гъмжеше от отровни стражи.

Затвори очи и със способностите си на симпат започна да търси други от вида си, решен да достигне от затвора си до умове и чувства, които би могъл да манипулира, за да се освободи. Може и да беше дошъл завинаги в колонията, но това не значеше, че ще трябва да виси като полилей.

Ала можеше да долови само шума от статично електричество.

Стотиците хиляди гадини, които го заобикаляха, създаваха психологическа завеса, обезсилваха симпатската му страна и не допускаха нищо да влезе или да излезе от пещерата.

В гърдите му се надигна не толкова страх, колкото гняв. Той се пресегна към една от веригите и я дръпна, като напрегна масивните си гръдни мускули. Болката го накара да се разтрепери от глава до пети, когато тялото му се завъртя във въздуха, но нямаше начин да размърда веригата или да откачи прикрепящия механизъм, минаващ през плътта му.

Когато отново висеше вертикално, чу някакъв звук, сякаш под него се отваряше врата. Някой влезе и той знаеше кой, заради силната психологическа блокада.

— Чичо — каза той.

— Същият.

Кралят на симпатите се приближи тътрейки се, подпрян на бастуна си, а паяците по пода разкъсваха за малко покривалото, което образуваха с телата си, колкото да му направят път и зад него отново се скупчваха. Под кървавочервената кралска мантия тялото бе слабо, ала мозъкът, който увенчаваше извития в дъга гръбнак, бе невероятно мощен.

Категорично доказателство, че физическата сила не бе най-доброто оръжие на един симпат.

— Как се чувстваш, реещ се в покой? — попита кралят и рубините на короната му уловиха светлината от свещите.

— Уважен.

Веждите на краля се надигнаха над горящите му червени очи.

— Как така?

Рив се огледа.

— В страхотна тъмница си ме затворил. Което означава, че съм твърде могъщ, за да си спокоен или пък ти си по-слаб, отколкото ти се ще.

Кралят се усмихна с ведростта на някой, който не чувства никаква заплаха.

— Знаеш ли, че сестра ти искаше да стане крал?

— Полусестра. И това не ме изненадва.

— За известно време й отредих в завещанието си каквото искаше, но си дадох сметка, че съм бил повлиян и промених всичко. Тя използваше откупа, който й плащаше, за да върти бизнес с хора. С хора! — Изражението на краля показваше, че това е все едно да пуснеш плъхове в кухнята си. — Дори само този факт показва, че е напълно некомпетентна да управлява. Страхът е много по-полезен при управлението на поданиците, а парите са почти без значение, ако се стремиш да спечелиш власт. И да си науми да ме убие! Въобразяваше си, че така ще осуети плана ми за наследник на трона, с което далеч надцени възможностите си.

— Какво направи с нея?

Последва още една ведра усмивка.

— Каквото беше редно.

— Докога ще ме държиш така тук?

— Докато тя умре. Да знае, че те държа в плен и че си жив, е част от наказанието й. — Кралят огледа паяците и нещо, близко до искрена привързаност, се мярна на бялото му, подобно на японска театрална маска лице. — Приятелите ми ще те охраняват добре, не се безпокой.

— Не се безпокоя.

— Но ще започнеш. Обещавам ти. — Очите на краля се върнаха към Рив и хермафродитските му черти придобиха демоничен израз. — Не харесвах баща ти и бях много доволен, когато ти го уби. Но с мен няма да имаш този шанс. Ще живееш само дотогава, докато сестра ти е жива, после ще последвам светлия ти пример и ще намаля броя на роднините си.

— Полусестра!

— Виждам, твърдо решен си да се дистанцираш от родството си с Принцесата. Нищо чудно, че тя те обожава така. За нея недостижимото винаги е криело най-голямо очарование. Което, пак казвам, е единствената причина ти да живееш.

Кралят се подпря на бастуна си и бавно се отправи обратно натам, откъдето беше дошъл. Точно преди да изчезне от полезрението на Рив, се спря.

— Бил ли си някога на гроба на баща си?

— Не.

— Това ми е най-любимото място на света. Да стоя на земята, където погребалната клада изпепели плътта му… прелест. — Кралят се усмихна злорадо. — Това, че беше убит от твоята ръка, ми достави още по-голяма наслада, защото той винаги те е смятал за слаб и безполезен. Сигурно е било голям удар за него да бъде повален от някого под нивото му. Почивай си на воля, Ривендж.

Рив не отговори. Твърде зает бе да търси пролука в съзнанието на чичо си. Кралят се усмихна, сякаш одобряваше опитите му и продължи по пътя си.

— Винаги съм те харесвал. Макар да си само мелез.

Чу се щракване, сякаш се затвори врата.

Всички свещи изгаснаха.

Дезориентацията стегна гърлото на Ривендж. Сам, реещ се в мрака, без нищо, което да му даде ориентир, той бе завладян от ужас. Това, че не виждаше, беше най-лошото…

Болтовете в горната част на торса му започнаха да треперят леко, сякаш ветрец подухваше към веригите и ги караше да вибрират.

О… Господи, не.

Гъделичкането започна от раменете му и се засили в сърбеж, после плъзна към корема и бедрата му, заструи към върховете на пръстите му, покри гърба, надигна се от шията към лицето. Използваше ръцете си, доколкото му бе възможно, за да се очисти от пълчищата, но колкото повече пращаше на пода, толкова повече го нагазваха. Пъплеха върху него и го обвиха в постоянно движеща се усмирителна риза.

В Колдуел, в разкошната къща, облицована с червеникавокафяв камък, в която бе твърдо решен да се нанесе, Леш се къпеше с ленива прецизност, като бавно обхождаше тялото си с гъбата за баня, без да пропуска местата между пръстите на краката и зад ушите, и положи особено старание за раменете и хълбоците си. Нямаше причина да бърза.

Колкото по-дълго чакаше, толкова по-добре.

А и банята предразполагаше да се задържиш в нея. Всичко беше с отлично качество — от мрамора „Карера“ по подовете и стените до златните обкови на осветителните тела и впечатляващото огромно кристално огледало над вградените умивалници.

Само хавлиените кърпи, висящи от красиви стойки, бяха от „Уолмарт“.

Да, и трябваше да бъдат подменени незабавно. Господин Д. имаше само такива в ранчото, а Леш нямаше намерение да губи време и да обикаля Колдуел с колата само за да намери нещо по-добро, с което да си подсуши задника. Не и сега, когато си имаше ново оборудване за креватна гимнастика, което да разработи. Но след тренировката щеше да поръча по интернет мебели, чаршафи, завивки, килими, кухненски съдове.

Всичко обаче трябваше да бъде доставено в ранчото, където сега бяха отседнали господин Д. и останалите. Тук не можеха да му се мотаят разни доставчици.

Леш остави лампата в банята да свети и влезе в голямата спалня. Таванът беше с височина като при старото строителство, което означаваше толкова висок, че под ръчно изработените гипсови мотиви можеха да се образуват кълбести облаци и да си плуват там при подходящи метеорологични условия. Подът представляваше разкошен паркет с вградени акценти от черешово дърво, а изумителните тъмнозелени копринени тапети бяха като вътрешността на кориците на антикварна книга.

Прозорците бяха закрити с евтини одеяла, които се бе наложило да заковат на корниза — истинско безобразие. Но както и с хавлиените кърпи, това щеше да се промени. Също и леглото. Всъщност то бе просто матрак с гигантски размери, проснат на пода — бял и гол като жител на Средния запад, опитващ се да хване тен в луксозен курорт.

Леш остави кърпата около кръста му да падне на пода и ерекцията му щръкна напред.

— Харесва ми, че си лъжкиня.

Принцесата повдигна глава, в лъскавата й черна коса проблясваха сини оттенъци.

— Ще ме освободиш ли? Чукането ще е по-хубаво.

— Не ме тревожи колко ще е хубаво.

— Сигурен ли си? — Напрегна ръце и дръпна стоманените вериги, закрепени с болтове към пода. — Не искаш ли да те докосвам?

Леш отправи усмивка към голото й тяло — което сега притежаваше за всевъзможни цели. Тя беше неговият подарък от краля на симпатите като жест на добра воля, жертвоприношение, което представляваше и нейното наказание за измяната й.

— Никъде няма да ходиш — каза той. — А чукането ще е фантастично.

Щеше да я използва, докато рухне, а после щеше да я изкара навън и да я кара да му търси вампири за убиване. Беше съвършената връзка. А ако се отегчеше от нея или пък тя не успееше да се справи било в секса или в ролята си на търсач? Ами просто щеше да се отърве от нея.

Принцесата го стрелна с очи, чийто кървавочервен цвят беше крещящ като гръмка ругатня.

— Ти ще ме освободиш.

Леш започна да милва члена си.

— Само за да те положа в гроба ти.

Усмивката й до такава степен бе израз на чистото зло, че топките му се втвърдиха, сякаш всеки миг щеше да свърши.

— Ще видим дали ще е така — изрече тихо тя с плътния си глас.

Тя беше упоена от личната стража на краля, преди Леш да напусне колонията заедно с нея, и когато бе прикована върху този матрак, ръцете и краката й бяха разтворени възможно най-широко.

Така че сега виждаше влажната й вагина.

— Никога няма да те освободя — каза той, като коленичи на матрака и хвана глезените й.

Кожата й беше мека и бяла като сняг. Сърцевината й — розова като зърната на гърдите й. Той щеше да остави много белези по тънкото й като тръстика тяло. И ако се съдеше по начина, по който въртеше таза си, щеше да й хареса.

— Ти си моя — изстена той.

С внезапен проблясък на вдъхновение си представи нашийника на някогашния си ротвайлер около източения й врат. Медальоните на Кинг щяха да й стоят чудесно, както и поводът.

Идеално. Блестящо, мамка му.