Отмъстена любов

46.

Застанал в основата на главното стълбище, Рот привършваше с подготовката си за срещата с глимерата, като си поставяше бронезащитна жилетка.

— Лека е.

— Невинаги тежестта е признак за качество — заяви Ви, докато палеше ръчно навитата си цигара, а после затвори златната си запалка.

— Сигурен ли си?

— Да, когато се отнася за бронежилетки. — Ви издиша дима, който обгърна лицето му, преди да се понесе към пищно украсения таван. — Но ако ще се почувстваш по-добре, може да прикрепим към гърдите ти гаражна врата или дори кола.

Върху прекрасния многоцветен под се чуха тежки стъпки и Рейдж и Зейдист се появиха зад гърбовете им, двойка изрядни бойци с кинжали, прикрепени към гърдите им, сочещи с остриетата нагоре. Те застанаха пред Рот, а наоколо се разнесе позвъняване, идващо от входната врата и Фриц забърза, за да пусне дематериализиралия се от планината Адирондак Фюри да влезе, както и Бъч, появил се от двора.

Рот почувства как през тялото му премина електричество, докато наблюдаваше братята си. Макар двама от тях все още да не му говореха, той усещаше, че в телата на всички течеше една и съща кръв на бойци. Тях всички ги обвързваше желанието да победят врага, бил той лесър или принадлежащ към собствената им раса.

Тих шум, идващ от стълбите, го накара да обърне глава.

Тор слизаше от втория етаж внимателно пристъпвайки, като че не беше сигурен дали може да се довери на мускулите на краката си да понесат тежестта на тялото му. Братът беше облечен в камуфлажни панталони, развяващи се около хълбоците му, широки колкото на момче, а нагоре носеше дебело черно поло, което висеше под мишниците. Нямаше кинжали, но на кожения колан, придържащ панталоните, висяха оръжия.

Ласитър беше до него, но по случайност не се правеше на интересен. Макар че не гледаше къде върви, а по някаква причина се беше втренчил в изобразените на тавана воини.

Всички братя погледнаха нагоре към Тор, но той не спря, нито срещна погледа на някого от тях, докато не се добра до мозаечния под. Но продължи да върви. Отмина братята, отиде до вратата, водеща навън в студената нощ и зачака. Единственото, напомнящо какво беше представлявал някога, беше линията на челюстта, издаваща желязна упоритост. Беше убеден, че ще ги придружи и нищо не можеше да промени мнението му.

Е, грешеше.

Рот се приближи до него и промълви:

— Съжалявам, Тор…

— Няма за какво да съжаляваш. Да вървим.

— Не.

Братята се размърдаха, почувствали се неловко, и очевидно ситуацията не им допадаше повече, отколкото на Рот.

— Не си достатъчно укрепнал. — На Рот му се искаше да положи ръка на рамото му, но знаеше, че това би довело до бурно отдръпване, като се имаше предвид колко напрегнато беше немощното тяло. — Просто изчакай, докато си готов. Тази война… Тази проклета война ще продължи още дълго.

Часовникът в кабинета на горния етаж започна да бие и ритмичният звук се разнесе над позлатените перила, обявявайки пред събралите се, че беше станало единайсет и трийсет. Време да тръгват, ако искаха да огледат мястото на срещата, преди да пристигнат членовете на глимерата.

Рот изруга под нос и погледна през рамо към петимата, облечени в черно бойци, които стояха плътно един до друг като едно цяло. Телата им излъчваха мощ. Въоръжени бяха не само с онова, намиращо се в кобурите и ножниците, но техните ръце, крака и умове също им служеха за оръжия.

Психическата устойчивост беше в кръвта им, а резултатите от тренировките и бруталната сила — в плътта им.

Нужни са и двете, за да се биеш. Само волята не може да те отведе далече.

— Оставаш тук — отсече Рот. — И точка по въпроса.

С ругатня той закрачи тежко през вестибюла и излезе навън. Почувства се зле, задето оставяха Тор, но нямаше друг избор. Състоянието му го правеше опасен за самия него, а и би отвличал вниманието на останалите. Присъединеше ли се към тях, всички братя щяха да се тревожат за него и цялата група би била непълноценна. А това не беше желателно, когато отиваха на среща, на която имаше вероятност някой да се опита да убие краля. За втори път тази седмица.

Когато външните врати на имението се захлопнаха, с Тор останал от другата им страна, Рот и братята се озоваха изложени на студените пориви на вятъра, идващ от планината, който нахлуваше в двора и се завихряше около паркираните коли.

— По дяволите — промърмори Рейдж, когато насочиха вниманието си към хоризонта пред тях.

След малко Вишъс обърна глава към Рот, а силуетът му се очерта на фона на сивото небе.

— Трябва да…

Прозвуча изстрел и ръчно свитата цигара, намираща се между устните на Ви, изскочи от там. Или може би просто се беше изпарила.

— Мамка му! — изкрещя Ви и подскочи.

Всички посегнаха към оръжията си, макар да не беше възможно враговете им да се бяха озовали в близост до каменната им крепост.

Тор стоеше спокойно на входа на къщата с леко разтворени крака, а ръцете му стискаха пистолета, с който току-що беше стрелял. Ви се втурна към него, но Бъч го хвана здраво през гърдите, за да му попречи да повали Тор на земята.

Това обаче не спря устата на Ви.

— Къде ти е умът, по дяволите?

Тор насочи към земята дулото на оръжието.

— Може още да нямам сили за ръкопашен бой, но съм най-добрият стрелец сред всички вас.

— Ти си проклета откачалка — озъби се Ви. — Ето какво си.

— Наистина ли мислиш, че бих те прострелял в главата? — Гласът на Тор беше спокоен. — Вече изгубих любовта на живота си. Убийството на един от братята ми не е целта, която преследвам. Както вече казах, аз съм най-добрият стрелец, а това е плюс, който не бихте искали да оставите на резервната скамейка в нощ като тази. — Тор прибра зигзауера си в кобура. — И преди да започнете с въпросите защо, ще ви кажа, че това беше демонстрация, а не опит да ти отнеса грозната козя брадичка. Не че не бих убил, за да ти обръсна брадата, която направо си плаче за това.

Последва дълга пауза.

Рот избухна в смях. Което, разбира се, беше напълно налудничава реакция. Но мисълта, че няма да се чувства гузен, задето оставяха Тор като куче, на което не е позволено да се присъедини към семейната разходка, беше толкова облекчаваща, че единствено можеше да се разсмее.

Рейдж беше първият, присъединил се към него, отмятайки глава назад, а русата му коса и невероятно белите зъби проблеснаха на светлините, идващи от сградата. Докато се смееше, голямата му ръка притисна сърцето, като че се боеше то да не изскочи навън.

На ред беше Бъч. Ченгето се разтресе и изпусна от хватката си тялото на своя най-добър приятел. Фюри се усмихна за секунда, а после широките му рамене започнаха да подскачат, което подейства на Зи и след малко по белязаното му лице се разля широка усмивка.

Тор не се усмихна, но се забеляза лек проблясък от начина, по който някога беше показвал задоволството си, в това как се отпусна стойката му. Тор беше сериозен по природа, предпочиташе да се убеди, че всички наоколо са спокойни и в добри отношения, вместо да се майтапи и да държи речи. Но това не значеше, че не може да се забавлява наравно с тях.

Именно по тази причина беше играл отлично ролята си на водач на Братството. Притежаваше нужния набор от качества, за да се справи със задачата: разсъждаваше трезво и имаше голямо сърце.

Насред смеха, звучащ от всички страни, Рейдж погледна към Рот и двамата се прегърнаха, а после се отдръпнаха един от друг. Рот предложи на своя брат мъжкия вариант на извинение, което се състоеше в здраво потупване по раменете. Обърна се към Зи и той кимна веднъж. А това от страна на Зи представляваше съкратения вариант на: „Да, държа се като задник, но си имал своите причини и вече всичко е наред“.

Беше трудно да се каже кой започна, но някой положи ръка на нечие рамо и после друг го направи, докато накрая се озоваха прегърнати като при игра на американски футбол. Кръгът, който оформиха във ветровитата нощ, беше неправилен, съставен от различни на ръст мъже, с различна големина на торсовете и вариращи дължини на ръцете. Но събрани заедно, те представляваха неразривно цяло.

Застанал рамо до рамо с братята си, Рот видя нещо специално, което някога бе приемал за даденост: Братството отново беше събрано заедно.

— Хей, може ли да се погушкам с вас?

Гласът на Ласитър ги накара да вдигнат глави. Ангелът стоеше на стъпалата на имението, а блясъкът му хвърляше мека, приятна светлина в нощта.

— Може ли да го ударя? — попита Ви.

— По-късно — обеща Рот и развали кръга. — При това много, много пъти.

— Не това имах предвид — нацупи се ангелът, а те се дематериализираха един след друг към мястото на срещата, докато Бъч потегляше с колата си.

Хекс прие форма сред боровете на стотина метра от гроба на Криси. Избра мястото не защото очакваше Грейди да стои до надгробната плоча и да бърше нос в ръкава на якето си с орела на гърба, а защото искаше да се почувства още по-зле, отколкото вече се чувстваше. И не можа да измисли по-подходящото място от това, на което горкото момиче щеше да свърши идната пролет.

За нейна изненада обаче, не беше сама. По две причини.

Седанът, паркиран на един завой с ясна видимост към гроба, без съмнение принадлежеше на Де ла Крус или на някой от хората му. Но наоколо имаше още нещо.

Всъщност, представляваше някаква зловеща сила.

Всичките й инстинкти на симпат настояха да бъде внимателна. Доколкото можеше да прецени, съществото беше лесър, но с много по-голяма мощ и в бърз изблик на желание за самозащита тя се изолира, като се сля с пейзажа.

Я виж ти. Още присъстващи.

От север се приближи група мъже, двама от които бяха доста високи, а третият — значително по-нисък. Всички бяха облечени в черно и ако се съдеше по тена им, можеха да минат за норвежци. Страхотно. Освен ако в града не се бе заформила нова банда, чиито членове са почитатели на боя за коса „Лореал“, групичката светлокоси бяха убийци.

Полиция, членове на Обществото на лесърите и някой по-лош и от едните, и от другите, се мотаеха едновременно около гроба на Криси. Какви ли биха могли да са причините?

Хекс изчака, наблюдавайки как убийците си избират дървета и сенки за прикритие.

Имаше само едно обяснение. Грейди се беше забъркал с лесърите. Което никак не беше изненадващо, като се имаше предвид, че те набираха членовете си сред особено бруталните престъпници.

Хекс остави минутите да се нижат в предвкусване на неизбежния екшън, който беше просто задължителен при филми с такъв актьорски състав. Мястото й беше обратно в клуба, но щеше да се наложи да се справят без нея, защото нямаше начин да си тръгне от тук.

Грейди сигурно вече беше на път за насам.

Мина още малко време и задуха още по-силен вятър, а пред луната се скупчиха тъмносини и сиви облаци. И после най-неочаквано лесърите си тръгнаха. И зловещото присъствие също се дематериализира. Може би се бяха отказали, но това звучеше малко вероятно. Според онова, което знаеше за лесърите, може да имаха всякакви дефекти, но проблемът със съсредоточаването не беше сред тях. Това значеше, че или беше изникнало нещо по-важно, или бяха променили…

Чу шумолене.

Хвърли поглед през рамо и видя Грейди.

Беше се сгушил заради студа. Носеше прекалено голямо за него яке, а краката му се тътреха по тънкия слой сняг. Озърташе се, оглеждайки гробовете в издирване на най-пресния и ако продължеше да върви, скоро щеше да открие този на Криси. Това, разбира се, означаваше също, че щеше да забележи полицая в цивилната кола. Или пък ченгето щеше да го забележи първо.

Добре. Беше време да действа.

Стига убийците да стояха настрана, Хекс можеше да се справи с представителя на полицията.

Нямаше да пропусне тази възможност. Нямаше начин. Изключи телефона си и се подготви за предстоящата задача.