Отмъстена любов

33.

Ривендж не посещаваше майка си достатъчно често. Тази мисъл изникна в съзнанието му, докато паркираше колата пред защитената къща, в която я беше преместил близо година по-рано. След като семейният дом в Колдуел беше нападнат от лесъри, той беше прехвърлил всички живеещи там в това имение в стил Тюдор, намиращо се южно от града.

Имението беше единственото хубаво нещо, дошло в резултат на отвличането на сестра му. То и фактът, че Бела си беше намерила достоен мъж в лицето на брата, който я беше спасил. Премествайки майка си и обичаната от нея доген извън града, той ги беше спасил от съдбата на останалата част от аристокрацията, споходила ги предишното лято.

Преди да е успял да слезе от колата, вратата на къщата се отвори и на светлината, струяща отвътре, той видя сгушената заради студа доген на майка си.

Подметките на Рив се пързаляха и той тръгна към нея внимателно, като отръскваше снежинките от палтото си.

— Тя добре ли е?

Прислужницата го погледна с очи, премрежени от сълзи.

— Времето й изтича.

Рив влезе и затвори вратата, отказвайки да чуе изреченото от нея.

— Не е възможно.

— Много съжалявам, господине. — Жената доген извади бяла кърпичка от джоба на сивата си униформа. — Много… съжалявам.

— Не е достатъчно възрастна.

— Животът й е бил много по-дълъг, отколкото реално наброяват годините й.

Тя беше наясно какво се случваше в къщата по времето, когато бащата на Бела все още беше с тях. Беше почиствала счупени чаши и натрошен порцелан. Беше превързвала и промивала рани.

— Наистина не мога да понеса, че си отива — изплака прислужницата. — Загубена съм без господарката си.

Рив положи вцепенената си ръка на рамото й и го стисна нежно.

— Не го знаеш със сигурност. Още не е ходила при Хавърс. Нека отида да я видя.

Жената доген кимна и Рив бавно пое по стълбите, водещи към горния етаж, като отминаваше семейни портрети, нарисувани с маслени бои, преместени тук от старата къща.

Когато стигна горе, зави вляво и почука на двойните врати.

— Мамен?

— Тук вътре съм, сине мой.

Отговорът на Древния език долетя до него иззад друга двойна врата и той се върна малко назад, за да влезе в гардеробната й стая, а познатият аромат на „Шанел №5“ го накара да се почувства по-спокоен.

— Къде си? — Обърна се той към дългите редици висящи дрехи.

— Отзад съм, мой най-скъпи сине.

Докато Рив подминаваше редиците от блузи, поли, рокли и бални тоалети, той вдиша дълбоко. Любимият парфюм на майка му беше по всички сортирани по цвят и вид дрехи, а шишето, от което идваше ароматът, се намираше върху тоалетната масичка сред гримове, лосиони и пудри.

Завари я пред трикрилото, високо цял ръст огледало. Гладеше.

Което беше повече от странно и го накара да я огледа внимателно.

Майка му имаше царствен вид дори облечена в розовия си халат. Бялата й коса беше идеално фризирана на съвършено пропорционираната глава, заетата от нея поза на високия стол беше изискана, а на ръката й блестеше масивен диамант. Върху единия край на дъската за гладене, зад която седеше, имаше малка кошница и спрей, а в другия край лежеше купчина изгладени кърпички. Докато я наблюдаваше, тя бе преполовила гладенето на бледожълто квадратно парче плат, а ютията в ръцете й издаваше съскащ звук, докато я плъзгаше напред-назад.

— Мамен, какво правиш? — Отговорът на пръв поглед беше повече от очевиден, но все пак майка му беше господарката на дома. Не можеше да си спомни някога да я е виждал да върши домакинска работа, да се занимава с прането или с нещо подобно. Догените бяха за тези неща.

Мадалина погледна към него. Помътнелите й сини очи бяха уморени, а усмивката й беше повече плод на усилие, отколкото на радостна емоция.

— Тези бяха на баща ми. Открихме ги, когато преглеждахме кашоните, донесени от тавана на старата къща.

„Старата къща“ беше домът им в Колдуел, където бяха живели близо един век.

— Можеше да помолиш прислужницата да свърши това. — Той се приближи до нея и целуна меката й буза. — Би се радвала да ти помогне.

— Да, и тя каза същото. — След като докосна лицето му с ръка, майка му се върна обратно към заниманието си, като сгъна кърпичката и я напръска със спрея. — Но това е нещо, което трябва да свърша сама.

— Може ли да седна? — попита той и кимна към стола до огледалото.

— Разбира се, къде са ми обноските? — Остави ютията на мястото й и тръгна да се изправя. — Трябва да ти донеса нещо за…

Ривендж вдигна ръка.

— Не, мамен, току-що съм ял.

Тя му се поклони и отново се настани на високия си стол.

— Благодарна съм ти за това посещение, защото знам колко си зает.

— Аз съм ти син. Как можеш да си помислиш, че не бих дошъл?

Изгладената кърпичка беше поставена върху купчината с подобни кърпички, а от кошницата беше извадена последната останала.

Ютията изпусна пара, докато Мадалина прокарваше нажежената й повърхност по белия квадрат. Докато се трудеше бавно, Рив погледна отражението й в огледалото. Лопатките й стърчаха под копринената роба, а прешлените на врата й се очертаваха рязко.

Когато отново насочи вниманието си към лицето й, видя как върху кърпата капна една сълза.

О… прескъпа Скрайб Върджин, помисли си. Не съм готов.

Рив опря бастуна си в пода, доближи до майка си и коленичи. Обърна стола й към себе си, взе ютията от ръката й и я остави на мястото й, готов да я отведе в клиниката на Хавърс, съгласен да плати за всяко лекарство, само за да й спечели още малко време.

— Мамен, какво ти е? — Той взе една от изгладените кърпички на баща й и попи влагата под очите й. — Кажи на родния си син какво ти тежи.

Сълзите не спираха и той ги ловеше една по една. Тя беше прекрасна въпреки възрастта и плача си — провалила се Избраница, живяла тежък живот и въпреки това останала изпълнена с изящество.

Когато най-накрая отговори, гласът й беше слаб.

— Умирам. — Тя поклати глава, преди той да е успял да заговори. — Не. Нека сме откровени един с друг. Краят ми дойде.

Ще видим, помисли си Рив.

— Баща ми… — Тя докосна кърпичката, с която Рив беше попил сълзите й. — Баща ми… Странно, напоследък мисля за него ден и нощ. Много отдавна той беше Примейл и обичаше всичките си деца. Най-голямата радост му носеше потомството му и макар да бяхме много, той имаше връзка с всички нас. Тези кърпички… Те бяха изработени от одеждите му. Шиенето ми се удаваше, а той го знаеше и ми даде някои от робите си. — Тя протегна кокалестата си ръка и погали купа с изгладени кърпички. — Когато напуснах Другата страна, той ме накара да взема няколко. Бях влюбена в един от братята и животът ми щеше да бъде пълноценен единствено ако бъдех с него. Разбира се, после бях…

Да, именно случилото се после беше онова, причинило й толкова много болка. После била изнасилена от симпат и забременяла с Ривендж. Била принудена да роди отвратителен мелез, който тя някак успяла да храни от гръдта си и да го обича така, както всеки син би искал да бъде обичан. През цялото време, докато била затворничка на краля на симпатите, обичаният от нея брат я издирвал, само за да умре при освобождаването й.

И това не беше краят на нейната трагедия.

— След като бях… върната, баща ми ме повика на смъртното си легло — продължи тя. — От всички Избраници, от всичките си спътници и деца, той беше пожелал да види мен. Но аз не можех да отида. Нямаше да го понеса… Вече не бях дъщерята, която познаваше. — Очите й срещнаха тези на Ривендж и в тях се четеше дълбока молба. — Не исках да ме вижда такава. Бях омърсена.

Боже, познаваше това чувство, но неговата мамен не се нуждаеше и от това бреме. Тя нямаше представа с какви гадости се занимаваше синът й и никога нямаше да разбере, защото основната причина, заради която се превръщаше в нечия курва, беше, че тя не би понесла мъката от депортирането му.

— Когато отказах да се подчиня на повикването, Директрис дойде при мен и ми каза, че той страда. Че няма да се отправи към Небитието, докато не отида при него. Че ще остане на ужасяващия праг на смъртта, освен ако аз не го освободя. На следващата вечер отидох с натежало сърце. — Сега в погледа на майка му личеше гняв. — При пристигането ми в храма на Примейла той поиска да ме прегърне, но аз не можех… да го допусна. Аз бях непозната в лицето на обичана от него дъщеря. Опитах се да говоря вежливо за незначителни неща. Именно тогава той каза нещо, което и до днес не мога да разбера напълно. Изрече: „Натежалата душа не иска да си отиде, при все че тялото е отпаднало“. Той беше затворник на моите нерешени проблеми. Чувстваше, че се е провалил в своята роля. Смяташе, че ако ме е бил задържал от Другата страна, съдбата е щяла да бъде по-милостива към мен.

Гърлото на Рив се сви, а в съзнанието му се загнезди внезапно ужасяващо подозрение.

Гласът на майка му беше слаб, но непреклонен.

— Аз се приближих до леглото му, а той пое ръката ми в своята. Казах му, че обичам родния си син, че съм на път да се обвържа с мъж от глимерата и че не съм изгубена. Той потърси потвърждение за казаното по лицето ми и след като остана доволен от видяното, затвори очи… и отпътува. Знаех, че ако не бях отишла… — Тя си пое дълбоко въздух. — Със сигурност не мога да напусна този свят при това положение на нещата.

Рив поклати глава.

— Всички са добре, мамен. Бела и бебето й са в безопасност. Аз съм…

— Престани! — Майка му посегна и хвана брадичката му както някога в детството му, когато правеше бели. — Знам какво извърши. Знам, че ти уби моя хелрен Ремпун.

Рив се опита да прецени дали е по-добре да продължи да лъже, но съдейки по изражението на майка си, истината й бе известна и нищо, което щеше да каже, не би я разубедило.

— Как? — попита той. — Как разбра?

— Кой друг би го направил? Кой друг би могъл? — Тя го освободи от хватката си и погали бузата му, а той копнееше да почувства топлината на допира й. — Недей да забравяш, че виждах лицето ти всеки път, когато моят хелрен изпадаше в гняв. Моят син, моят силен и могъщ син. Виж се само.

Тази искрена и изпълнена с обич гордост, която тя таеше към него, беше нещо, което така и не можеше да разбере, като се имаше предвид при какви обстоятелства е бил заченат.

— Също така знам — прошепна тя, — че си убил и родния си баща. Преди двайсет и пет години.

Сега вече наистина беше привлякла вниманието му.

— Не трябваше да го научаваш. Нищо от това. Кой ти каза?

Тя отдръпна ръка от лицето му и посочи към кристалната купа върху тоалетната масичка, за която той винаги беше предполагал, че използва за маникюра си.

— Старите навици на Избраниците умират трудно. Видях го във водата. Веднага, след като се беше случило.

— И си го запазила за себе си? — възкликна той изненадано.

— Не бих могла да го правя повече. И това беше причината да те повикам.

Онова ужасно усещане се върна отново. Чувстваше се притиснат между това, което майка му щеше да го помоли да направи и твърдата му убеденост, че сестра му не би имала никаква полза да научи за мръсните и злокобни тайни на семейството. Бела беше останала защитена от тази гадост през целия си живот и нямаше причина тайните да бъдат разкривани сега, особено ако майка им умираше.

Но Мадалина не умираше, напомни той сам на себе си.

— Мамен…

— Сестра ти никога не трябва да разбира за това.

Рив се напрегна и се помоли да е чул правилно.

— Моля?

— Закълни ми се, че ще направиш всичко по силите си тя никога да не научи. — Когато майка му се наведе към него и го хвана за раменете, той знаеше, че тя наистина е забила пръстите си в него по вида на напрегнатите й ръце. — Не искам тя да носи това бреме. Ти беше принуден и аз бих ти го спестила, стига да можех. Ако тя не научи, тогава следващото поколение няма да страда. Нала също не бива да носи това бреме. Истината трябва да умре с мен и теб. Закълни ми се.

Рив се вгледа в очите на майка си и разбра, че никога не я беше обичал по-силно. Той кимна веднъж.

— Погледни лицето ми и се убеди, че се кълна. Бела и наследниците й никога няма да узнаят. Миналото ще умре с мен и теб.

Раменете на майка му се отпуснаха под плата на робата й, а трепетната въздишка беше ясно доказателство за облекчението, което изпитваше.

— За такъв син другите майки могат само да мечтаят.

— Как е възможно това да е истина? — попита той тихо.

— А как е възможно да не е?

Мадалина се стегна и взе кърпичката от ръката му.

— Трябва да изгладя тази още веднъж и после може би ще ми помогнеш да си легна.

— Разбира се. Също така бих искал да се обадя на Хавърс.

— Не.

— Мамен…

— Искам смъртта ми да настъпи без лекарска намеса. Вече нищо не би могло да ми помогне.

— Не можеш да си сигурна в това.

Тя вдигна прекрасната си ръка с масивния диамантен пръстен.

— Ще бъда мъртва утре преди падането на нощта. Видях го в купата.

Дъхът на Рив секна и дробовете му отказаха да работят. Не съм готов за това. Не съм готов. Не съм готов. Не съм готов…

Мадалина беше изключително старателна с последната кърпичка, нагласявайки внимателно ръбовете и прекарвайки ютията по тях. Когато свърши, я постави върху останалите, като се погрижи всички ръбове да съвпадат.

— Готово — каза.

Рив се подпря на бастуна си, за да се изправи и й предложи ръката си. Двамата се запътиха към спалнята й с нестабилна походка.

— Гладна ли си? — попита той и дръпна завивката, а после й помогна да се настани в леглото.

— Не, добре съм.

Ръцете им се трудеха съвместно, за да оправят чаршафите, одеялото и юргана, така че всичко да е подгънато както трябва и краят на завивката да бъде положен точно по средата на гърдите й. Докато се изправяше, той знаеше, че майка му повече няма да стане от леглото и не можеше да го понесе.

— Бела трябва да дойде тук — каза той с дрезгав глас. — Трябва да се сбогувате.

Майка му кимна и затвори очи.

— Нека да дойде сега. Моля те, кажи й да доведе бебето.

В Колдуел, в имението на Братството, Тор крачеше из спалнята си. Което беше силно казано, като се имаше предвид колко бе изнемощял. Да залита наоколо беше всичко, което успяваше да постигне.

Проверяваше часовника си на всяка минута и половина. Времето течеше с плашеща скорост, като че секундите се разпиляваха наоколо като песъчинки от счупен пясъчен часовник.

Имаше нужда от повече време. Повече… По дяволите, това би ли помогнало изобщо?

Не можеше да си представи как щеше да се справи с предстоящото и знаеше, че тревожността му няма да помогне с нищо. Например, не можеше да реши дали е добре да има свидетел. Предимството би било, че така нещата щяха да бъдат по-малко интимни. Минусът — че ако рухнеше, в стаята щеше да има и друг, който да види това.

— Аз ще остана.

Тор хвърли поглед към Ласитър, който беше седнал на перваза на прозореца. Краката на ангела бяха кръстосани в глезените, а единият му войнишки ботуш се поклащаше ритмично като още едно доказателство за изтичащото време.

— Хайде — настоя Ласитър. — Виждал съм мизерния ти задник гол. Какво би могло да е по-лошо от това?

Казаното звучеше като провокация, но беше произнесено с изненадващо мек тон.

Почукването на вратата беше плахо. Значи не беше някой от братята. И тъй като не се носеше аромат на храна, не беше и Фриц с поднос, съдбата на чието съдържание беше да се озове в порцелановия трон.

Обаждането на Фюри очевидно беше дало резултат.

Тор се разтрепери от глава до пети.

— Добре, по-спокойно. — Ласитър се изправи и бързо се приближи до него. — Искам да седнеш тук. Не ти трябва да правиш такова нещо в близост до леглото. Хайде. Не, не се съпротивлявай. Знаеш, че няма друг начин. Става дума за биология, а не за избор, така че няма защо да се чувстваш виновен.

Тор усети как бива поведен към твърдия стол до бюрото тъкмо навреме, защото коленете му загубиха интерес към задълженията си и той се стовари на дървената седалка с такава сила, че отскочи.

— Не знам как да го направя.

Впечатляващата физиономия на Ласитър се изпречи пред лицето му.

— Тялото ти ще свърши работата вместо теб. Изключи сърцето и съзнанието си от уравнението и позволи на инстинкта си да се задейства. Нямаш вина. Това е начинът да оцелееш.

— Не искам да оцелявам.

— Не думай. А аз си мислех, че цялото това саморазрушително поведение е само за развлечение.

Тор нямаше сили да замахне към ангела. Нямаше сили да напусне стаята. Дори нямаше сили да заплаче. Ласитър отиде до вратата и я отвори.

— Здравей. Благодаря, че дойде.

Тор дори не можеше да погледне към влязлата Избраница, но беше трудно да пренебрегне присъствието й. Деликатното й ухание на цветя проникна в ноздрите му.

Естественият аромат на Уелси беше по-силен от този, съставен не само от рози и жасмин, но и от подправки, отразяващи силния й характер.

— Господарю — произнесе женски глас. — Аз съм Избраницата Селена. Тук съм, за да ви служа.

Последва дълга пауза.

— Отиди при него — нареди тихо Ласитър. — Да свършваме с това.

Тор отпусна глава и хвана лицето си с ръце. Всичко, което можеше да направи, докато жената се настаняваше в краката му, беше да вдишва и да издишва тежко.

Между изтънелите си пръсти той зърна белотата на стелещата се около нея роба. Уелси не си беше падала много по роклите. Единствената, която някога наистина беше харесвала, беше онази рокля в червено и черно, която беше носила по време на церемонията по обвързването им.

В съзнанието му изникна спомен от тази свята церемония и той видя с ужасяваща яснота мига, когато Скрайб Върджин беше стиснала ръцете им с Уелси и беше казала, че съюзът е много добър, наистина добър. Беше почувствал, че чрез майката на расата им ги свързва толкова много топлина и това усещане за любов, целеустременост и оптимизъм се беше увеличило милиони пъти, когато се бе вгледал в очите на своята любима. Беше му се струвало, че пред тях се простира цял един живот, изпълнен с щастие и радост… а ето го сега, оказал се с непреодолима загуба, сам.

Не, по-лошо от сам. Сам и на път да поеме в тялото си кръвта на друга жена.

— Всичко това се случва прекалено бързо — промърмори иззад дланите си. — Не мога… Нужно ми е повече време…

Господ да му е на помощ на този ангел, ако посмееше да му каже, че сега е правилният момент. Щеше да го накара да си мечтае зъбите му да бяха направени от армирано стъкло.

— Господарю — заговори тихо Избраницата. — Мога да се върна по-късно, ако желанието ви е такова. Ако и тогава моментът не е добър, ще дойда пак по-късно. Ще се връщам отново и отново, докато не се почувствате готов. Моля ви… господарю, единствено искам да помогна, но не и да ви нараня.

Тор се намръщи. Казаното от нея беше много мило. В нито една сричка, излязла от устата й, не личеше страст.

— Кажи ми какъв е цветът на косата ти — попита той с длани върху лицето си.

— Черна е като нощта и плътно прибрана. Имам кърпа, с която мога да я покрия, макар че не сте поискали такова нещо. Реших… че може да помогне.

— Кажи ми какви са очите ти.

— Сини са, господарю. Светлосини като небето.

Тези на Уелси бяха имали цвят на шери.

— Господарю — прошепна Избраницата. — Дори не е нужно да ме поглеждате. Позволете ми да застана зад вас и така поемете китката ми.

Той чу прошумоляването на плата, а ароматът й започна да се носи към него иззад гърба му. Тор дръпна ръце от лицето си и видя пред себе си дългите, обути в джинси крака на Ласитър. Отново бяха кръстосани в глезените, но този път ангелът се беше облегнал на стената.

Пред него се появи изящна ръка, покрита с бяла тъкан. Постепенно ръкавът на робата беше вдигнат нагоре. Разкрилата се китка беше крехка, а кожата — бяла и нежна.

Вените под повърхността й имаха бледосин цвят.

Кучешките зъби на Тор се удължиха в устата му и от устните му излезе приглушено ръмжене. Проклетият ангел се бе оказал прав. Изведнъж съзнанието му се изпразни от всякакви мисли. Имаше значение единствено тялото му и онова, от което го беше лишавал така дълго.

Тор стисна здраво рамото й и изсъска като кобра, а после захапа ръката на Избраницата чак до костта, забивайки зъби на нужното място. Последва разтревожен вик и объркване, но те не достигнаха до съзнанието му, защото вече пиеше и гълташе тъй бързо кръвта, че нямаше време да усети вкуса й.

За малко не беше убил Избраницата.

Разбра го едва по-късно, когато Ласитър най-сетне успя да го отдели от нея и го нокаутира с едно кроше в главата, защото в мига, в който го бе откъснал от хранителната течност, той се бе опитал пак да захапе жената.

Падналият ангел се беше оказал прав. Отвратителната биология беше ръководещата сила и надделяваше дори над най-вярното сърце.

И над най-преданите вдовци.