Отмъстена любов

28.

— Седенето покрай теб е също толкова вълнуващо, като да гледаш как съхне боя — проехтя гласът на Ласитър сред сталактитите, висящи от високия таван на Гробницата. — Само дето интериорът не става по-красив, което си е истинска трагедия за това място. Вие само за мрак и смърт ли мислите? Никога ли не сте чували за „Потъри Барн“10?

Тор потърка лицето си и се озърна из пещерата, която от векове служеше като място за свещените сбирки на Братството. Върху черната мраморна стена зад масивния каменен олтар, до който беше седнал той, бяха издълбани имената на всички братя. Черните свещи, поставени на тежки стълбове, хвърляха блещукаща светлина върху изписаното на Древния език.

— Ние сме вампири — отговори, — а не феи.

— Понякога не съм много сигурен в това. Виждал ли си кабинета, в който кралят ви постоянно кисне?

— Той е почти сляп.

— Което обяснява защо още не се е обесил в това кошмарно помещение с бонбонен цвят.

— Мислех, че мрънкаш заради мрачния интериор.

— Просто си търся тема за разговор.

— Очевидно. — Тор не погледна към ангела, защото реши, че визуалният контакт само ще го окуражи. Я чакай. Ласитър изобщо не се нуждаеше от окуражаване.

— Чакаш този череп пред олтара да ти проговори ли?

— Всъщност и двамата чакаме да спреш да дрънкаш, за да си поемеш дъх. — Тор се втренчи в него. — Можеш да го направиш, когато пожелаеш. По всяко време.

— Такива любезности ръсиш. — Ангелът настани искрящия си задник на каменното стъпало до Тор. — Може ли да те попитам нещо?

— Всъщност, мога ли да кажа „не“?

— Не можеш. — Ласитър се размърда и се втренчи в черепа. — Това чудо изглежда по-старо от мен. Тоест, сериозна работа.

Принадлежеше на първия брат, изправил се смело срещу врага, и представляваше най-съкровеният символ, олицетворяващ силата и целеустремеността на Братството.

За пръв път Ласитър реши да бъде сериозен.

— Със сигурност е бил велик воин.

— Мислех, че се каниш да ме питаш нещо.

Ангелът се изправи, изруга и разтърси крака.

— Да, имам предвид… как, по дяволите, можеш да седиш толкова дълго тук? Вече не си усещам задника.

— Да, мозъчната парализа е сериозен проблем.

Всъщност ангелът беше прав за изминалото време. Тор седеше там, загледан в черепа и в стената с имената зад олтара вече толкова дълго, че задните му части бяха не просто безчувствени, а се бяха слели със стъпалото.

Беше дошъл предната нощ, привлечен от невидима ръка, в търсене на вдъхновение, яснота, връзка с живота. Вместо това беше намерил само камък. Студен камък. И поредица от имена, някога значели много за него, а сега представляващи само списък от мъртъвци.

— Причината е, че търсиш на погрешното място — отбеляза Ласитър.

— Можеш да си вървиш.

— Всеки път, когато го кажеш, очите ми се насълзяват.

— Интересно, моите също.

Ангелът се наведе към него, обгърнат от аромат на свеж въздух.

— Нито тези стени, нито този череп ще ти предложат каквото търсиш.

Тор присви очи и му се прииска да беше достатъчно силен, че да се сбие с този тип.

— Няма ли? Излиза, че си лъжец. „Време е. Тази вечер всичко ще се промени.“ Такива като теб карат околните да не вярват в предсказания. Само глупости дрънкаш.

Ласитър се усмихна и небрежно намести златната халка на веждата си.

— Не си мисли, че грубостта ти ще ме впечатли, ще ти дойде до гуша далеч преди дори да забележа.

— Защо си тук, по дяволите? — Изтощението на Тор пролича в отслабващия му глас и това го вбеси. — Защо не ме остави там, където ме откри?

Ангелът изкачи черните мраморни стъпала и започна да крачи пред лъскавата стена с издълбани в нея имена, като от време на време спираше, за да огледа някое по-отблизо.

— Времето е лукс, вярваш или не — каза той.

— Аз го чувствам повече като проклятие.

— Знаеш ли какво ти остава, ако ти е свършило времето?

— Небитието. Именно натам се бях насочил, когато се появи ти.

Ласитър прокара пръст по поредица от издълбани букви и Тор отклони поглед, когато видя какво гласеше написаното. Беше неговото име.

— Нямаш ли време — продължи ангелът, — ти остава само бездънното тресавище на вечността.

— Философията ме отегчава.

— Това не е философия, а действителността. Времето е онова, което придава значимост на живота.

— Майната ти… Сериозно говоря. Майната ти.

Ласитър наклони глава на една страна, сякаш беше дочул нещо.

— Най-накрая — промърмори. — Мръсникът започна да ми лази по нервите.

— Моля?

Ангелът отново се доближи до Тор, наведе се към лицето му и произнесе ясно:

— Чуй ме, драги. Твоята шелан, Уелси, ме изпрати. Затова не те оставих да умреш.

Сърцето на Тор примря в гърдите му, а ангелът вдигна глава и каза:

— Какво те забави толкова?

Гласът на Рот звучеше гневно, докато тътенът от ботушите му доближаваше към олтара.

— Другия път предупреди някого къде си.

— Какво каза? — промълви Тор, останал без дъх.

Без следа от съчувствие, Ласитър отново се обърна към него.

— Не стената трябва да гледаш. Опитай с някой календар. Преди една година твоята Уелси беше простреляна в лицето от врага. Събуди се и направи нещо по въпроса.

Рот изруга.

— По-кротко, Ласи…

Тормент скочи от пода на пещерата, което напомни за някогашната му сила, удари Ласитър и въпреки разликата в килограмите ангелът беше повален на пода. Обвивайки ръце около гърлото му, Тор се взря надолу в очите му и оголи кучешките си зъби.

Ласитър само го погледна в отговор и мисълта му проникна директно в централния лоб на Тор: Какво ще направиш, нещастнико? Ще отмъстиш ли за нея или ще унижиш паметта й, като се погубваш по този начин?

Масивната ръка на Рот се стовари върху рамото на Тор като лъвска лапа и го дръпна назад.

— Да вървим.

— Недей… — Дъхът на Тор излизаше на пресекулки. — Никога… не…

— Достатъчно — сряза го Рот.

Тор беше запратен обратно на земята по гръб и когато отскочи от пода като запокитена пръчка, той не само се отърси от желанието си да убие. Също така се пробуди.

Не знаеше по какъв друг начин да го опише. Все едно някакъв бутон бе натиснат и всички изключени до момента светлини мигом заблестяха.

Лицето на Рот се изпречи пред него и Тор го видя с яснота, с каквато не го беше виждал… от цяла вечност.

— Добре ли си? — попита го братът. — Падна тежко.

Тор се пресегна и прокара длан по масивните ръце на Рот в опит да почувства действителността. Хвърли поглед към Ласитър, а после се взря в краля.

— Съжалявам… за това.

— Шегуваш ли се? Всички до един искахме да го удушим.

— Ще взема да развия комплекси — произнесе Ласитър, като кашляше в опит да нормализира дишането си.

Тор хвана своя крал за раменете.

— Никой не говореше нищо за нея — изръмжа той. — Никой не спомена името й. Никой не разказа… за случилото се.

Рот подхвана тила на Тор, за да му даде опора.

— От уважение към теб.

Погледът на Тор се плъзна към черепа върху олтара, а после по гравираната стена. Ангелът беше прав. Имаше само едно име, способно да го пробуди и то не беше изписано там.

Уелси.

— Как разбра къде сме? — попита Тор, все още загледан в стената.

— Понякога се налага да се върнеш до самото начало. Там, откъдето е започнало всичко — отвърна кралят.

— Време е — каза меко падналият ангел.

Тор огледа изпитото си тяло, облечено в дрипи. Беше едва четвъртина от мъжа, който бе представлявал някога, може би дори по-малко. И причината не беше само в загубата на тегло.

— О, боже… погледни ме само.

Отговорът на Рот беше изключително прям.

— Ако ти си готов и ние сме готови да те приемем обратно.

Тор погледна към ангела и за първи път забеляза обгръщащата го златната аура. Изпратен от небесата. Изпратен от Уелси.

— Готов съм — отговори той на никого и същевременно на всички.

Докато Рив се взираше през масата към Елена, си помисли, че поне не се беше втурнала към изхода, след като той беше пуснал бомбата.

Импотентен не беше дума, която бе желателно да се използва в присъствието на жена, към която проявяваш интерес. Освен ако не е част от изречение като: „По дяволите, не, разбира се, че НЕ съм импотентен“.

Елена седна обратно на стола.

— Ти… Това заради лечението ли е?

— Да.

Елена зарея поглед, като че събираше цифри наум, а първата мисъл, изникнала в главата му, беше: „Езикът ми още го бива, също и пръстите“.

Запази я за себе си.

— Допаминът има странен ефект върху мен. Вместо да стимулира производството на тестостерон, той напълно ме лишава от него.

Ъгълчето на устата й помръдна.

— Това, което ще кажа, е съвършено неуместно, но като се има предвид колко си мъжествен и без…

— Пак ще мога да те любя — каза той тихо. — Това е.

Тя закова поглед в него, сякаш се питаше: „Дявол го взел, наистина ли го каза?“.

Рив плъзна ръка по косата си.

— Няма да се извинявам, че проявявам интерес към теб, но също така няма да те поставям в неловко положение, като се опитвам да предприема нещо. Искаш ли кафе? Вече е готово.

— А… Разбира се. — Сякаш се надяваше то да проясни разсъдъка й. — Слушай…

Той замръзна в полуизправена поза.

— Да?

— Аз…

Тя не продължи и той вдигна рамене.

— Нека ти донеса кафето. Искам да ти сервирам. Това ме прави щастлив.

Щастлив не беше думата. Когато пое отново към кухнята, преливащото задоволство надделя над вцепенеността. Фактът, че я хранеше с храната, която беше приготвил за нея, даваше й да пие, за да утоли жаждата й, предлагаше й подслон срещу студа…

Носът на Рив долови странна миризма и в началото си помисли, че идва от оставеното навън печено, защото беше натъркал повърхността на месото с различни подправки. Но не… не беше това.

Решил, че има по-важни неща за вършене от това да обръща внимание на обонянието си, той отиде до шкафа и извади чаша и чинийка за кафе. След като сипа кафето, приглади реверите на сакото си…

И замръзна на място.

Вдигна ръка към носа си и вдиша дълбоко. Не можа да повярва какво подушваше. Не беше възможно…

Ала имаше само едно нещо, предизвикващо този аромат и то нямаше никаква връзка със симпатската му страна. Наситеният мирис на подправки, излъчващ се от него, беше характерен за обвързването, следата, която мъжките вампири оставяха по кожата на своите жени, така че другите мъже да са наясно чий гняв биха си навлекли, ако посмееха да ги доближат.

Рив отдръпна ръка и се загледа изумен към вратата.

Когато достигнеш определена възраст, спираш да очакваш особени изненади от страна на тялото си. Или поне не добри. Поддаващи стави. Хриптящи бели дробове. Отслабнало зрение. Разбира се, когато му дойдеше времето.

Макар, че „добра изненада“ може би не беше най-точното определение в случая.

Без явна причина се замисли за първия път, когато беше правил секс. Беше се случило веднага след преобразяването му и след края на акта той беше убеден, че жената ще стане негова спътница, ще прекарат живота си заедно и ще бъдат щастливи. Тя беше невероятно красива и беше доведена в къщата от брата на майка му, за да я използва по време на преобразяването си.

Имаше тъмна коса.

Боже, сега дори не можеше да си спомни името й.

Като се върнеше назад във времето, с познанията за привличането между половете, които по онова време вече беше добил, той знаеше, че ще я изненада с размерите на тялото си след промяната. Тя не беше очаквала да хареса онова, което ще види. Не беше очаквала, че ще го пожелае. Но се беше случило и сексът се оказа зашеметяващ. Усещането при сливането на плътта им, пристрастяващото трескаво желание, властта, притежавана от него, след като беше поел контрола след първите няколко пъти.

Тогава беше научил, че има шип, но тя бе така привлечена от него, че той не знаеше дали изобщо е забелязала, че се налагаше да изчакат, преди да се отдръпне от нея.

След края се беше чувствал така спокоен, така задоволен. Но не беше последвало светло бъдеще заедно. С потта, още неизсъхнала по кожата й, тя беше облякла дрехите си и се беше запътила към вратата. Точно преди да си тръгне, се усмихна сладко и го уведоми, че няма да кара семейството му да плаща за секса.

Чичо му я беше купил, за да го нахрани.

Интересно, от днешна гледна точка, беше ли изненадващо къде беше стигнал? Твърде рано в живота сексът му беше представен като някакъв вид стока. Въпреки че това първо сношение, или по-точно шест, бяха за сметка на заведението, така да се каже.

Затова ако този наситен аромат означаваше, че вампирската му страна иска да се обвърже с Елена, новините не бяха добри.

Рив взе чашата с кафе и я понесе внимателно през вратата за прислугата към трапезарията. Когато я постави пред нея, му се прииска да докосне косата й, но вместо това се настани на мястото си.

Тя приближи чашата към устните си.

— Приготвяш хубаво кафе.

— Още не си го опитала.

— Усещам миризмата му. И тя ми харесва.

Не идва само от кафето, помисли си той. Или поне със сигурност не изцяло.

— Е, аз пък харесвам парфюма ти — отговори той като пълен тъпак.

Тя се намръщи.

— Не ползвам парфюм. Не съм използвала нищо освен сапун и шампоан за коса.

— Значи харесвам тях. И се радвам, задето остана.

— Такъв ли беше планът ти?

Очите им се срещнаха. Тя беше съвършена. Също така сияеща като свещите.

— Да останеш и за кафето ли? Да, надявах се на среща.

— Мислех, че си на моето мнение.

Гласът й го оставяше без дъх и го караше да я желае притисната към голите му гърди.

— На твоето мнение ли? — попита той. — Бих се съгласил с всичко, за да те направя щастлива, но за какво точно говориш?

— Ти каза… че не бива да се срещам с никого.

О, ясно.

— Не бива.

— Не разбирам.

Рив реши да продължи започнатото. Опря безчувствените си лакти на масата и се наведе към нея. Очите й се разшириха, когато той скъси дистанцията, но не се отдръпна.

Той спря, за да й даде възможност да го отреже. Защо? Нямаше представа. Обикновено симпатската му страна забавяше темпото, само за да направи нужния анализ или да извлече повече изгода от нечия слабост. Но присъствието й го караше да желае да бъде почтен.

Елена все пак не му каза да се отдръпне.

— Не… разбирам — прошепна тя.

— Просто е. Не мисля, че трябва да се срещаш с когото и да е. — Рив се доближи още повече към нея, докато не започна да вижда златистите точици в очите й. — Но аз не съм кой да е.