Отмъстена любов

6.

Тя лъже, помисли си Рив. Определено се боеше от него. Ето кое беше жалкото. Това беше сестрата, на която Рив се надяваше да попадне всеки път, когато идваше в клиниката. Тя беше онази, превръщаща посещенията му в поне донякъде поносимо изживяване. Това беше неговата Елена.

Добре де, ни най-малко не беше негова. Знаеше името й само защото беше написано на синьо-бялата табелка, прикачена на ревера й. Виждаше я само по време на прегледите. И тя никак не го харесваше.

Но той все пак мислеше за нея като за своя и това нямаше как да се промени. Работата беше там, че между тях имаше нещо общо, нещо, преминаващо границите между видовете и надхвърлящо социалния статус; нещо, което ги свързваше, макар че тя най-вероятно би отрекла.

И тя беше самотна, при това по същия начин като него. Емоционалната й решетка наподобяваше неговата, също и тази на Хекс, както и на Трез и Ай Ем. Чувствата й бяха изолирани, обкръжени от пустота, като на някой, откъснат от обществото. Живееше сред останалите, но всъщност те й бяха далечни. Тя беше отхвърлена, отпаднала от обществото, неприемана.

Той не знаеше причините, но беше напълно наясно що за живот води тя и именно това беше привлякло вниманието му при първата им среща. После забеляза очите, гласа и аромата й. Интелигентността и съобразителността бяха завършили картинката.

— Сто шейсет и осем на деветдесет и пет. Високо е. — Тя дръпна маншета с бързо движение, като без съмнение й се искаше той да беше ивица от кожата му. — Мисля, че тялото ви се опитва да се пребори с инфекцията в ръката.

О, тялото му със сигурност се бореше с нещо, но то едва ли имаше връзка с раните, причинени от иглите. След като симпатът в него продължаваше да се бунтува срещу допамина, обичайното му състояние на импотентност, породено от медикамента, все още не беше настъпило. Резултатът?

Членът му беше твърд като бейзболна бухалка. Което, противоположно на общото мнение, всъщност не беше добър знак. След разговора с Монтраг се чувстваше гладен, невъздържан… малко луд заради огъня, изгарящ го отвътре. А Елена беше толкова красива.

Макар че това не беше характерната за неговите работещи момичета красота, не така очевидна и граничеща със съвършенство, без инжекции, импланти и операции. Елена притежаваше естествена прелест със своите изящни фини черти, ягодоворус цвят на косата и издължени слаби крайници. Устните й бяха розови, защото така се беше родила, а не защото използваше издържащо осемнайсет часа лъскаво червило. Очите й с цвят на карамел блестяха, защото представляваха смесица от оттенъци на жълто, червено и златисто, а не защото беше нанесла на лицето си цялата палитра от сенки или носеше тонове спирала за мигли. А скулите й руменееха заради него.

И въпреки че усещаше колко тежка е била нощта й, не го беше грижа.

Но това не беше ли типично за симпатите! Надсмиваха се над всичко.

Интересно, че през повечето време той не се вълнуваше, че е такъв, какъвто бе. Животът му, откакто се помнеше, представляваше безспирен мираж, изтъкан от лъжи и илюзии. Когато беше около нея обаче, му се искаше да е нормален.

— Да проверим температурата ви — каза тя и донесе електронен термометър от бюрото.

— По-висока е от нормалното.

Очите й с цвят на кехлибар се вдигнаха към неговите.

— Заради ръката ви.

— Не, заради очите ти.

Тя примигна, но бързо се стегна.

— Силно се съмнявам в това.

— Значи подценяваш своята привлекателност.

Тя поклати глава и постави пластмасовото покритие върху сребристия накрайник, а той долови лек полъх от аромата й. Кучешките му зъби се удължиха.

— Отворете. — Тя приближи термометъра към устата му и зачака. — Е?

Рив се втренчи в невероятните й трицветни очи и зяпна. Тя се наведе към него, напълно делова както винаги, само за да замръзне на място. Докато гледаше кучешките му зъби, от нея започна да се излъчва нещо мрачно и еротично.

Във вените му забушува триумф и той произнесе:

— Направи го с мен.

Последва дълъг момент на мълчание, през който те двамата бяха свързани от невидими нишки на плам и копнеж. После тя стисна устни.

— Никога, но ще премеря температурата ви, защото се налага.

Елена тикна термометъра между устните му и той бе принуден да го захапе със зъби, за да попречи да се забие в някоя от сливиците му.

Все пак беше доволен. Дори да не можеше да я има, беше успял да я възбуди. А и това беше повече, отколкото му се полагаше.

Чу се пиукане, пауза и пак пиукане.

— Трийсет и осем и три — съобщи тя, отстъпи назад и хвърли пластмасовото покритие в кошчето за биологични отпадъци. — Хавърс ще дойде веднага щом му е възможно.

Тя хлопна вратата след себе си с такъв замах, сякаш използва най-груба ругатня.

Боже, колко беше секси.

Рив се намръщи. Цялото това сексуално привличане му напомни нещо, за което не искаше да мисли. Или по-скоро някого.

Ерекцията му мигом се изпари, когато се сети, че е понеделник. Това означаваше, че утре е вторник. Първият вторник от последния месец на годината.

Симпатската му страна предизвика смъдене по всеки сантиметър от кожата му, като че джобовете му бяха пълни с паяци.

На следващата вечер той и изнудвачката му имаха поредната си среща. Как беше възможно да е изминал още един месец? Струваше му се, че първият вторник на миналия месец е бил едва вчера, когато бе шофирал до онова забравено от бога бунгало, за да предостави услугите си изпълнявайки чужда команда.

Сводникът се превръщаше в уличница.

Игри на власт, извратености и секс бяха обичайни за срещите му с изнудвачката. В това се състоеше „любовният“ му живот през последните двайсет и пет години. Съдържаше всичко мръсно, порочно, зло и деградиращо, а той не спираше да го върши отново и отново, за да запази тайната си.

А също и защото задоволяваше тъмната му страна. Това беше любов, както я разбираха симпатите. Единственото време, когато можеше да бъде истински, без всякакви задръжки, единственият му допир до една ужасяваща свобода. Колкото и да се опитваше да се впише във вампирското общество чрез медикаменти, истината беше, че е роб на наследеното от покойния си баща, благодарение на пагубната кръв, течаща във вените му. Не можеш да правиш уговорки със своето ДНК и макар да беше мелез, гълтачът на грехове у него вземаше надмощие.

А когато опреше до жени с качествата на Елена, той винаги щеше да остава от другата страна на стъклото със здраво притиснат нос и умолително разперени ръце, но без възможност да докосне. Така беше честно по отношение на нея. За разлика от изнудвачката му тя не заслужаваше това, което той носеше в себе си.

Моралните принципи, които сам си беше наложил, стигаха поне дотолкова.

Да. Браво на него.

Още малко и над главата му щеше да заблести ореол.

Погледна към лявата си ръка и видя ситуацията с плашеща яснота. Проблемът не беше само в инфекцията, предизвикана от употребата на нестерилни игли и в това, че не почистваше убоденото място със спирт. Той извършваше бавно самоубийство и проклет да бъдеше, ако допуснеше лекаря да го види. Отлично знаеше какво би се случило, ако отровата проникнеше в кръвоносната му система и му се искаше тя да се задейства и да си свърши работата по-скоро.

Вратата се отвори със замах и той вдигна поглед, готов да се справи с Хавърс, само че не беше той. Медицинската сестра на Рив се беше върнала и не изглеждаше никак щастлива. Ако трябваше да е точен, изглеждаше изтощена, сякаш той бе поредната грижа, стоварила се на главата й, и тя нямаше повече сили да търпи глупавото му поведение спрямо нея.

— Говорих с лекаря — каза тя. — В момента приключва операцията, така че ще отнеме още известно време. Помоли ме да взема кръвна проба…

— Извинявай — рече бързо Рив.

Елена вдигна ръце към реверите на престилката си и ги придърпа по-плътно един към друг.

— Моля?

— Съжалявам, че си играех игрички с теб. Не ти е до подобно поведение от страна на пациент. Особено в нощ като тази.

Тя се намръщи.

— Добре съм.

— Не, не си добре. И не чета мислите ти. Просто изглеждаш уморена. — Изведнъж той я разбра напълно. — Искам да ти се реванширам.

— Не е нужно.

— Като те поканя на вечеря.

Нямаше намерение да казва това. И при положение че само преди миг се беше удрял в гърдите как ще спазва дистанция, ето че сега се проявяваше и като лицемер.

Май бе по-добре не да говори, а да реве като магаре.

Държеше се досущ като такова.

След тази покана не беше учудващо, че Елена се втренчи в него, все едно беше невменяем. Общо взето, когато един мъж се държеше както той в момента, последното, което една жена би пожелала, бе да прекара повече време с него.

— Съжалявам, отговорът е „не“. — Дори не се възползва от стандартното оправдание: „Не излизам с пациенти“.

— Добре. Разбирам.

Тя започна да приготвя инструментите, за да му вземе кръв и нахлузи чифт гумени ръкавици, а Рив се пресегна към сакото си и извади една от визитните си картички, скривайки я в масивната си длан.

Елена извърши процедурата бързо, като използва здравата му ръка, за да напълни алуминиевото флаконче. Добре че не беше стъклено и Хавърс правеше всички тестове сам. Кръвта на вампирите беше червена, а тази на симпатите — синя. Цветът на неговата кръв беше някъде по средата, но те с Хавърс имаха споразумение. Докторът не беше съвсем наясно за нещата, но това беше единственият начин да бъде лекуван, без да компрометира главния лекуващ на расата им.

Когато Елена приключи, затвори флаконите с бели пластмасови капачки, изхлузи ръкавиците и се втурна към вратата, сякаш той излъчваше лоша миризма.

— Почакай — помоли той.

— Искате ли обезболяващи за ръката си?

— Не, искам да вземеш това. — Той й подаде визитката. — Обади ми се, ако някога си в настроение да ми направиш услуга.

— С риск да прозвуча непрофесионално, никога няма да имам настроение за вас. При каквито и да било обстоятелства.

Олеле. Не че той я винеше.

— Услугата, за която моля, е да ми простиш. Няма нищо общо със среща.

Тя хвърли поглед към визитката, а после поклати глава.

— По-добре я задръжте. За някой, който наистина би я използвал.

Вратата се затвори, а той стисна визитката в ръката си.

По дяволите! Какво изобщо си беше въобразявал? Тя сигурно си живееше своя подреден живот в спретната малка къща с двама любящи родители. Може би имаше и приятел, който някой ден щеше да бъде неин хелрен.

Той като кварталния наркодилър и сводник би се вписал идеално в този идиличен бит. Без никакъв проблем.

Хвърли визитката си в кошчето до бюрото и се загледа как тя се удари в ръба му, а после потъна сред използвани носни кърпички и празна кутия от кока-кола.

Докато чакаше доктора, се взираше в боклука и си мислеше как за него околните бяха точно това: използвани предмети и захвърлени без никакви угризения. Благодарение на злата си страна и работата си беше чупил много кости и смазвал много глави, а също така беше допринесъл за много свръхдози.

От друга страна Елена прекарваше нощите си да спасява околните.

Няма що, имаха много общо помежду си. Неговите усилия й осигуряваха работа. Колко идеално!

В смразяващия въздух пред клиниката Рот и Ви бяха опрели гърди един в друг.

— Махни се от пътя ми, Ви.

Вишъс, разбира се, нямаше такова намерение. Което не беше изненада. Дори преди да бъде разпространена новината, че Скрайб Върджин му е родна майка, беше известен със своенравието си.

Кралят би постигнал повече успех, ако даваше нареждания на камък.

— Рот…

— Не, Ви. Не тук. И не сега.

— Видях те. В съня си днес следобед. — Болката в гласа му създаваше погребални асоциации. — Имах видение.

Рот реагира с неволен въпрос.

— Какво видя?

— Стоеше сам насред тъмно поле. Ние бяхме около теб, но на разстояние и никой от нас не можеше да те достигне. Ти си беше тръгнал от нас и ние от теб. — Братът се протегна и го стисна здраво. — Покрай Бъч знам, че излизаш да се биеш сам и си държа устата затворена. Но не мога да го допускам повече. Ако умреш, с расата ни е свършено. Да не говорим какво ще стане с Братството.

Рот се помъчи да фокусира погледа си върху лицето на Ви, но охранителната лампа над вратата беше флуоресцентна и ярката й светлина му причиняваше болка.

— Не знаеш какво означава този сън.

— Нито пък ти.

Рот се замисли за тежестта на цивилния в ръцете му.

— Може да не е нищо друго…

— Попитай ме кога за пръв път ми се яви това видение.

— … освен плод на страховете ти.

— Попитай ме. Попитай кога го видях за пръв път.

— Кога?

— През хиляда деветстотин и девета. Минаха сто години оттогава. Сега ме попитай колко пъти ми се яви през последния месец.

— Не.

— Седем пъти, Рот. Днес следобед чашата преля.

Рот се откъсна от хватката на брата.

— Тръгвам. Ако ме последваш, ще си получиш заслуженото.

— Не можеш да излизаш да се биеш сам. Не е безопасно.

— Майтапиш се, нали? — Рот се взря в него през слънчевите си очила. — Расата ни загива, а ти ми опяваш, задето преследвам врага. Никак не е смешно. Нямам намерение да стоя зад бюрото и да се занимавам с бумащина, докато братята ми вършат истинската работа навън.

— Но ти си кралят. Ти си по-важен от нас.

— Я стига с тази глупост. Един от вас съм. Бях посветен, пих от братята и те пиха от мен. Искам да се бия!

— Чуй ме, Рот — започна Ви с толкова разумен тон, че да ти се прииска да му избиеш зъбите. С брадва. — Отлично знам какво е да не искаш да бъдеш такъв, какъвто си роден. Да не мислиш, че мен ми се ще да се отърва от тези проклети сънища? Нали не смяташ, че животът с този лазерен меч е веселба? — Той повдигна облечената си в ръкавица ръка, сякаш визуалното онагледяване щеше да придаде допълнителна тежест на „дискусията“ им. — Не можеш да промениш кой си. Не е възможно да върнеш назад съвкуплението на родителите си, които и да са те. Ти си кралят и правилата за теб са различни. Така стоят нещата.

Рот даде всичко от себе си да отвърне на Ви хладнокръвно и спокойно.

— А аз ти казвам, че се сражавам в продължение на повече от триста години и в никакъв случай не съм аматьор на бойното поле. А също така искам да подчертая, че позицията ми на крал не ми отнема правото на избор…

— Нямаш потомство. И доколкото научих от моята шелан, си отрязал Бет, когато ти е казала, че иска да опитате при първия й период на нужда. Отрязал си я яко. Как точно се беше изразил? А, да. „Не искам деца в близко бъдеще… Ако изобщо някога поискам.“

Рот изпусна тежко въздух.

— Не мога да повярвам, че повдигаш този въпрос.

— Да обобщя ли? Какво ще стане, ако умреш? Обществото ни ще се разпадне и ако си въобразяваш, че това ще ни помогне във войната, значи главата ти е толкова пълна с лайна, че извират от ушите ти. Отвори си очите, Рот. Ти си туптящото сърце на расата ни, така че… не, не можеш да излизаш и да се биеш сам, защото така ти се иска. За теб нещата не стоят така.

Рот сграбчи Ви за реверите и го притисна към стената на клиниката.

— Внимавай, Ви. Движиш се по тънкия лед на неуважението.

— Ако си въобразяваш, че като скочиш срещу мен ще промениш нещо, давай. Но ти гарантирам, че когато двамата свършим окървавени на земята, ситуацията ще бъде абсолютно същата. Не можеш да промениш това кой и какъв си се родил.

Встрани от тях Бъч излезе от ескалейда и подръпна нагоре колана си, като че се канеше да прекрати юмручен бой.

— Нужен си жив на расата, загубеняко — заяви Ви. — Не ме карай да ти изключа шалтера, защото ще го направя.

Рот насочи недовиждащите си очи обратно към Ви.

— Мислех, че ме искаш жив. А и нападение срещу мен би било сметнато за измяна и ще бъде наказано със смърт. Без значение чий син си.

— Виж, не казвам, че не трябва…

— Млъквай, Ви. Поне веднъж си затвори проклетата уста.

Рот пусна коженото яке на брата и отстъпи назад. Мили боже, трябваше да се махне или тази разправия щеше да прерасне именно в онова, за което се готвеше Бъч. Рот тикна пръста си в лицето на Ви.

— Не тръгвай след мен. Ясно ли е? Няма да ме следваш.

— Проклет глупак — промърмори Ви изтощено. — Ти си кралят. Всички трябва да те следваме.

Рот се дематериализира с ругатня и молекулите му се понесоха над града. Докато пътуваше, не можеше да повярва, че Ви беше вдигнал такава врява заради нежеланието му да имат бебе. Нито че Бет беше споделила нещо толкова лично с доктор Джейн.

Ви беше луд, ако си въобразяваше, че чрез бременност той ще подложи на риск живота на любимата си, когато настъпеше моментът след малко повече от година. В по-голямата част от случаите жените умираха в родилната постеля.

Беше готов да жертва собствения си живот за расата, ако се налагаше, но в никакъв случай нямаше да рискува този на своята шелан.

И дори да имаше пълна гаранция, че тя ще оцелее при раждането, той не искаше синът му да свърши като него — в капан и без право на избор, ръководейки поданиците си с натежало сърце, защото те умираха един по един във война, на която той не можеше да сложи край.